Решение № 3877 от 01.07.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

01.07.2020г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 8735 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 69027 от 19.03.2019г. по гр.д. № 69453/2018г. Софийски районен съд, 124 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу Н.В.П., ЕГН **********, и Я.В.Г., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца разделно (по 1/2) от сумата 907.47 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г. за аб. № 46523, ведно със законната лихва от 14.11.2017г. до изплащане на вземането, и от сумата 70.01 лв., представляваща цена на услугата „дялово разпределение“ за същия период, ведно със законната лихва от 14.11.2017г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.12.2017г. по гр.д. № 80711/2017г. на СРС, 124 състав. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че ответниците не са титуляри на вещни права върху имота. По смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, потребител на топлинна енергия или природен газ за битови нужди било физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си. В случая от представените по делото документи се установило, че ответниците са ползватели на процесния топлоснабден имот. Лицето, което фактически ползва имота на облигационно основание било държател, а не ползвател по смисъла на ЗС. Законът изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно субективно право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл §

1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1, т. 13 ДР ЗЕ) говорел именно за тези възможности, а не за реалното им упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на качеството „ползвател” е лицето, обитавало и съответно консумирало топлинната енергия. По силата на наследствено правоприемство, задълженията „на същия“ преминали към неговите законни наследници. Твърди се, че съгласно представен списък на етажните собственици, трето за делото лице – Й.Т.Й., имало „вещна връзка“ с топлоснабдения имот. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение, вкл. в частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Прави евентуално възражение за прекомерност на евентуално претендирано от насрещните страни адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна Н.В.П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно.

Въззиваемата страна Я.В.Г. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца –„Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно пасивно съединени положителни установителни искове:

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 907.47 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м. 05.2014г. – м. 04.2017г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к.

„*********, аб. № 46523;

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 70.01 лв. - главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за същия период;

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 140.02 лв. - лихви за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.11.2014г. – 08.11.2017г., и

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата общо 12.58 лв. - лихви за забава върху главницата за дялово разпределение за същия период.

От всеки от ответниците са претендирани по 1/2 от вземанията. Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 14.11.2017г., до окончателното плащане. С молба-уточнение от 19.11.2018г. ищецът твърди, че ответниците са потребители (клиенти) на топлинна енергия в качеството им на собственици на топлоснабдения имот по наследствено правоприемство от В.Г.Г., ЕГН **********. Твърди се още, че за вземанията е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 80711/2017г. на СРС, 124 състав.

С атакуваното решение районният съд се е произнесъл само по исковете за главници за топлинна енергия и дялово разпределение, в рамките на което произнасяне е и въззивната проверка.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.

1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.

154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му с доклада по делото указания, същият не е ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че ответниците са били в процесния период собственици или ползватели на топлоснабдения имот, респ. че са сключили договор директно с ищеца. Противно на поддържаното в жалбата, по делото няма доказателства, от които да се направи такъв извод. Представеният списък на етажните собственици в процесната етажна собственост, освен че не е документ, доказващ право на собственост, сочи като потребител лицето В.Г.Г..

Единственото представено по делото доказателство във връзка със собствеността върху имота е нотариален акт, видно от който ответницата Н.П. е дарила през 2001г. собствената си 1/6 идеална част от имота на баща си В.Г.Г.. Никакви доказателства не са ангажирани от ищеца за твърдяното настъпило наследствено правоприемство, а дори да се приеме, че лицето В. Г. е починало, няма никакви доказателства кога е станало това, кои лица са негови наследници и при какви дялове в наследството.

Що се отнася до наведените за първи път с въззивната жалба твърдения, че ползвател на имота в процесния период е бил наследодателят на ответниците, а последните отговаряли за дълга по силата на наследяването, същите са преклудирани и не следва да се обсъждат.

Останалите доводи във въззивната жалба нямат връзка с правилността на изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата в тази част е бланкетна - в нея не са релевирани конкретни оплаквания за неправилност на изводите на районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към установената фактическа обстановка.

Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивника не се следват, а от въззиваемите не се претендират, поради което разноски не се присъждат.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 69027 от 19.03.2019г., постановено по гр.д. № 69453/2018г. на Софийски районен съд, 124 състав.

Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.

280, ал. 3 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.