Решение № 2557 от 22.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2557 гр. София, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Станимира Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100507686 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20060527/08.03.2021 г., постановено по гр.д. № 2987/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 48 с-в, са уважени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ****, срещу Б. А. А. П, ЛНЧ **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.

430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД. Ответникът е осъден да заплати на ищеца: 1) сумата от 19 649,57 лева, представляваща предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (12.01.2018 г.) до окончателното погасяване на вземането; 2) сумата от 9 554,08 лева, представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от 21.07.2014 г. до 11.01.2018 г.; 3) сумата от 579,53 лева, представляваща дължима наказателна лихва за забава за периода от 21.08.2014 г. до 11.01.2018 г.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25053174/24.03.2021г., подадена от Б. А. А. П, чрез адв. в., особен представител, с която се обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението в обжалвана част да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови акт, с който да се отхвърлят предявените от ищцата искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Излага правни доводи за неоснователност на въззивната жалба, въз основа на които счита, че същата трябва да бъде оставена без уважение, съответно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Претендира сторените разноски.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк.д. № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Във въззивната жалба се навеждат твърдения за неправилност на решението, поради допуснати процесуални нарушения на съда свързани с преценката и анализа на събрания доказателствен материал, водещи до неправилни фактически изводи, както и поради противоречие с материалния закон.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Предмет на делото са притезанията на ищеца, породени от сключения между страните договор за потребителски кредит, с които се иска 1 ) реално изпълнение на предсрочно изискуемата главница, ведно с обезщетението за забава, начислено от предявяването на иска; 2) изпълнение на вземането за възнаградителна лихва, 3) както и на уговорената неустойка за забава.

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение на 28.04.2014 г., въз основа на сключен договор за кредит за текущо потребление. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 20 000 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в срок от 120 месеца, на равни месечни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника. Ответникът е бил изправна страна по процесното правоотношение в периода от 29.04.2014г. до 21.07.2014г. , след което е преустановил погасяването на задължението за връщане на заетата сума.

Кредиторът е упражнил потестативното си право да направи кредита предсрочно изискуем с връчването на препис от исковата молба на длъжника, чрез назначения от съда особен представител. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:

1) обективният факт на неизпълнение на договорното задължение от страна на длъжника и 2) упражненото от кредитора по надлежния ред право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента, в който волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, при условие, че към същия момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й - в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В процесната хипотезата, когато в исковата молба е обективирано волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на задължението, следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стигнало до него, т. е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост - в този смисъл 2

Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 86 от 27.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2118/2019 г., I т. о., ТК. В процесния случай връчването на препис от исковата молба на назначения от съда особен представител представлява надлежно уведомяване на длъжника, ответник в първоинстанционното производство – в този смисъл Решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о. От този момент е налице и втората предпоставка, необходима за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, а именно упражненото от кредитора по надлежния ред потестативно право. Следователно длъжникът се счита за редовно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на главницата с получаването на препис от исковата молба от особения представител, назначен по реда на чл. 46, ал. 6 ГПК.

В хода на съдебното дирене пред първа инстанция е изслушано и прието заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира като обективно и изчерпателно. Съгласно т. 2 и т. 3 от експертизата за периода от 29.04.2014 г. до 21.12.2014 г. лихвеният процент, определящ размера на възнаградителната лихва е бил 9,20%; за периода 21.12.2014г. до 21.02.2015 г. се е увеличил на 9,70%, а за периода 21.05.2015 г. до 12.01.2018 г. банката е прилагала лихвен процент в размер на 14,95%. При тези данни вещото лице е достигнало до извод, че за периода от 21.08.2014 г. до 11.01.2018 г. неплатения размер на възнаградителната лихва е 9 544, 08 лв.

Настоящата инстанция е допуснала служебно допълнителна съдебно-счетоводна експертиза с оглед приложението на императивната нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК. На вещото лице е възложена задачата да изчисли размера на възнаградителната лихва без да се взема предвид едностранното увеличение на лихвения процент, т.е. какъв е размера на изискуемата възнаградителната лихва при лихвен процент 9,20%. Страните са уведомени, че съдът ще разгледа въпроса относно възможното наличие на неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, като на ищеца е указано, че носи тежестта да установи в условията на пълно и главно доказване, че клаузата на чл. 8 от процесния договор, предвиждаща еднострА. промяна на лихвения процент, е равноправна и валидна, съответно не накърнява интересите на потребителя и изискването за добросъвестност.

Съгласно заключението на допълнителната СЧЕ, което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно, 1) неплатения остатък от главница е в размер на 19 649, 57 лева, като неплатената просрочена главница за периода, предхождащ обявяването на предсрочната изискуемост, т.е. от 21.08.2014 г. до 12.01.2018г., е в размер на 4 299,81 лева, а останалата част от 15 349, 76 лева е станала предсрочно дължима след упражненото потестативно право от кредитора; 2) възнаградителната лихва за периода от 21.08.2014 г. до 11.01.2018 г., без еднострА.та промяна на лихвения процент, е в размер на 6 270, 56 лева; 3) размерът на уговорената неустойка за забава за периода 21.08.2014 г. до 11.01.2018 г. е в размер на 753,63 лева, но доколкото ищецът валидно е направил частичен отказ от иск за горницата над 579,53 лева, то съдът не може да присъди повече от претендираното.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и 3 на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т.

33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция счита, че клаузата на чл. 8 от процесния договор за потребителски кредит е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя. Уговорен е първоначален лихвен процент за възнаградителната лихва в размер на 9.20%, като е предвидено, че при неизпълнение на общите условя от страна на потребителя, банката има право да увеличи едностранно приложимия лихвен процент до 14,8 %. Член 8 от процесния договор тълкуван систематически с чл. 7.9 от Общите условия води до извода, че кредиторът има право едностранно да увеличи уговорения лихвен процент, обуславящ размера на възнаградителна лихва, при неизпълнение от страна на длъжника на уговорените условия, при които е предоставен преференциалния лихвен процент. В процесния случай лихвения процент е увеличен с над 5% вследствие на забавено изпълнение от страна на длъжника. За да бъде равноправна клаузата от общите договорни условия, която дава възможност за такава еднострА. корекция на лихвата, то трябва да отговаря на изискванията за добросъвестност, балансираност и прозрачност, аргумент от т. 47 от C 92/11.