Решение № 436 от 03.04.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 436 гр. Плевен, 03.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20244430106950 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Н. Е. П., чрез адв. Д. М., против ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК***, с която са предявени: иск с правно основание. чл. 26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, за прогласяване нищожността на

Договор за паричен заем

№1234209/26.01.2023г.- като главен иск; иск с правно основание. чл. 26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр чл. 11, ал.1, т.19 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №1234209/26.01.2023г- като евентуален; иск с правно основание. чл. 26, ал.1, от ЗЗД, за прогласяване нищожността на чл.5 от Договор за паричен заем №1234209/26.01.2023г - като евентуален. Твърди се, че между страните е сключен Договор за паричен заем №1234209/26.01.2023г, по реда на ЗПФУР, за сумата от 250лв., при ГПР от 49,66 %. Твърди се, че на основание чл. 5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от MultitudeBank, в полза на ответника. Твърди се, че в договора за кредит не е посочен размер на дължимото възнаграждение за поръчителя, и след усвояване на сумата, ищецът е установил, че е начислена и такса за обезпечение с поръчителство, в размер на 51,84лв.

Твърди се, че сумите по кредита изцяло са погасени от ищеца. Твърди се, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсва съгласие. Твърди се, не ищецът не е подписвал и 1 договор за поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Твърди се също, че процесният договор е нищожен и на основание чл. 10, ал, 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал.1, т.10 и чл.22 от ЗПК, тъй като е неясен начина на формиране на ГПР и посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като сумата за такса за обезпечение, също следва да бъде включена в ГПР, като разход по договора. Твърди се, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, като при включване на таксата, ГПР ще бъде над 70%. Твърди се също, че клаузата по чл. 5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл. 143, т.9 от ЗЗПотр. Претендират се разноски.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК***, депозира отговор на ИМ, с който се изразява становище за неоснователност на исковете. Оспорват се изложените от ищеца фактически твърдения. Посочва се, че исковете са насочени към ненадлежна страна. Посочва се, че договорът за гаранция е отделно облигационно отношение, по което ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ не е страна. Посочва се също, че ищецът сам е избрал MultitudeBank /Малта/ за поръчител и е бил информиран за дължимите такси, като по този начин не е налице заблуждение по смисъла на чл. 68е от ЗЗПотр. Посочва се също, че не е налице нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК; разходът за гаранционната сделка не е задължителен и не се включва в ГПР.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото се установява факта на сключване между страните, на Договор за паричен заем №1234209/26.01.2023г, по реда на ЗПФУР, за сумата от 250лв., за срок от 30 дни, при лихвен процент от 3,38% и ГПР от 49,85 %.

От съдържанието на Договора за заем- чл. 5 се установява, че заемът се обезпечава с поръчителство- предоставено от Multitude Bank, като договорът за поръчителство е следвало да се сключи не по- късно от края на работния ден, в който е сключен договора за заем. По делото е представен договорът за гаранция и ОУ към него.

По делото се установява също и факта на сключване на Договор за 2 гаранция от 27.01.2023г, между ищеца Н. П. и Multitude Bank, за обезпечаване на задълженията, произтичащи от процесния договор за заем. От съдържанието на договора се установява- т.6, че заемателя дължи такса от 51,84лв.

По делото не се установява сключване на договор за поръчителство между кредитора ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК*** и поръчителя Multitude Bank.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем №1234209/26.01.2023г, страни са ищецът – като потребител, по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл. 5 от договора за заем- установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора- в рамките на същият работен ден, чрез осигуряване 3 на поръчител с конкретно посочено /одобрено/ от кредитора лице, се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, за което сочи заключението по ССЕ. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В процесният договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в 4 случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант.

Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя 5 да прецени икономическите последици от сключването на договора;; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.

Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.