Решение № 45 от 01.06.2022, Районен съд - Павликени

РЕШЕНИЕ

№ 45 гр. Павликени, 01.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, III СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Цветомил Б. Горчев при участието на секретаря Ирена Д. Илиева като разгледа докладваното от Цветомил Б. Горчев Административно наказателно дело № 20224140200114 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.72, ал.4 от ЗМВР вр. с чл. 145 от АПК.

Жалбоподателят П. Д. П., ЕГН ********** от гр. П., ул. „***“ № ***, чрез пълномощника и съдебен адресат адв. И.Д., *** обжалва Заповед за задържане на лице рег. № 311зз-***/10.03.2022 година на РУ на МВР, гр. П., издадена от Т. П. К. – на длъжност *** в Група „К. п.“ при РУ – П. към ОДМВР – В. Т. като незаконосъобразна. Поддържа, че тази заповед е издадена от некомпетентен орган, при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в разрез с материалния закон.

Претендира разноските по производството.

Ответникът - полицай *** при РУ – П. към ОДМВР – В. Т. – спори жалбата и навежда доводи да са били налице законовите изисквания за издаването й, при което били спазени всички процедурни правила за 1 издаването й.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Жалбата е допустима. Видно от разписката към нея, заповедта е връчена на датата на издаването си, като видно от датата на входирането на жалбата до съда, преклузивният 14 дневен срок е спазен.

От друга страна жалбоподателят е легитимиран да я оспори, тъй като е неин адресат, т.е. последиците й го засягат пряко и неблагоприятно.

Разгледана по изложени по-долу. същество жалбата е основателна, по съображенията,

Предмет на обжалване е посочената заповед за задържане на лице, с която е разпоредено задържането на жалбоподателя, на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР, поради наличие на данни, че незнайно кога управлява МПС след употреба на НВ – чл. 343б, ал. 3 от НК, установено с техническо средство Дръг Тест 5000, като заповедта е издадена в 17,10 ч. на 10.03.2022 г., а съгласно отбелязването лицето е освободено в 14,10 ч. на 11.03.2022 г.

Съгласно приложената към заповедта декларация при задържането, П. е запознат с посочените права и не е направил искания. От протокол за личен обиск се установява, че задържаното лице е предало доброволно описаните в протокола вещи.

Видно от докладна записка от 10.03.2022 година, изготвена от издалия оспорения акт, на 10.03.2022 г. жалбоподателят бил задържан за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК – за това, че на посочената в заповедта дата и час е установен да управлява лек автомобил рег. № *** под въздействието на НВ, установено с техническо средство „Дръг Тест 5000“. В докладната е посочено и че П. е оспорил показанията и е дал кръвна проба за 2 изследване. Няма доказателства, че жалбоподателят е запознат с тази записка към момента на подаването на жалбата си, като следва да се отбележи, че тя е изготвена след връчването на заповедта – доколкото е цитирана като издаден вече акт, в същата няма позоваване, нито отбелязване, че жалбоподателят познава съдържанието й.

Съставен е против П. и Акт за установяване на административно нарушение серия GA, бланков № *** от 10.03.2022 година за управление на МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози на 10.03.2022 година в 19.51 часа.

В хода на съдебното следствие са събрани писмени доказателства.

Едно от наведените и поддържани оплаквания в хода на производството е за липсата на компетентност на издателя на административния акт Т. П. К. – на длъжност *** в Група „К. п.“ при РУ – П. към ОДМВР – В. Т., наложил на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР временната принудителна административна мярка.

Съгласно чл. 146, т. 1 от АПК основание за оспорване и за нищожност на индивидуален административен акт е липсата на компетентност на административния орган. В този смисъл и в контекста на служебната проверка относно валидността на оспорената мярка съдът намира за уместно да изясни въпросът за компетентността на органа, разпоредил процесната ПАМ и то в контекста както на административноправната доктрина, така и предвид действащото право.

ПАМ са форма на изпълнителна дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. По своята правна същност те са актове на държавно управление от категорията на индивидуалните административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. Поради това те трябва да бъдат прилагани 3 само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи според конкретно приложимата правна норма и по реда и начина, предвидени в нея, като издаването им трябва да е в съответствие с целта на закона, по който са предвидени (по аргумент от разпоредбата на чл. 22 и чл. 23 ЗАНН).

Следователно, самите материалноправни норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, доколкото визираните в хипотезиса им предпоставки са с изключителен характер и прилагането им засяга директно и безусловно правната сфера на адресата.

Процесната ПАМ спрямо жалбоподателя е издадена от горното лице, писмено и издаването на такава мярка не се спори от страните по делото и се обосновава от събраните доказателства. Компетентността за налагане на посочената принудителна мярка е уредена в чл. 72 от ЗМВР и принадлежи на полицейските органи. В настоящото производство, въпреки дадените възможност и изрични указания доказателства за това издателят да е полицейски орган, който действа при издаването й като такъв не се представиха – не се представиха нито актът за встъпване в длъжност, нито утвърдена и подписана длъжностна характеристика, нито пък доказателства към момента на съставяне на заповедта да е изпълнявал служебните си задължения или по просто казано е бил на работа, т.е. следва да се приеме К. към момента на издаване на оспорената заповед да не е могъл да издава такива актове. Съдът тук съобрази, че компетентността е оспорена още със самата жалба, дадени са съответните указания и изрично служебно са изискани доказателства за тези обстоятелства.

По посочените съображения съдът намира, че в случая е налице именно липсата на компетентност, като призната и гарантирано от правния ред правомощие, предизвикващо промяна в чужда правна сфера, реализирането на което да е скрепено с държавна принуда. След като не е налице възможност за издаване на подобни актове от посоченото лице, налице е нищожност на административния акт. Тъй като допуснатият недостатък не може да се поправи с последващи процедурни действия, то и постановеният краен акт е издаден при наличие на съществено процесуално нарушение. За наличието на този порок съдът следи служебно, независимо от това дали 4 жалбоподателят се е позовал на него. Констатираната нищожност следва да бъде обявена с решението на съда, тъй като преценката за това е част от предметните предели на съдебната проверка - чл. 172, ал. 2 от АПК. При това обжалваната ПАМ следва да бъде обявена за нищожна.

За пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи и че заповедта е и формално незаконосъобразна, като съдът счита посоченото оплакване на жалбоподателя за основателно.

Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал.1 от ЗМВР в приложимата редакция, за лицата по чл. 72, ал. 1 се издава писмена заповед за задържане. Въпреки непрецизната редакция на текста, очевидно е, че при претенция за наличие на основанията, изчерпателно разписани в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от закона, органът упражняващ правомощията си в качеството на полицейски орган следва да издаде писмена заповед, като липсата на такава води и до нищожност на административния акт, а не до неговата формална незаконосъобразност, тъй като няма валидно властническо изявление. В този смисъл актът е валиден, както впрочем се обоснова по-горе. В разпоредбата на чл. 74, ал. 2 от ЗМВР обаче са посочени минималното задължително съдържание на властническият акт, наличието на които го прави формално законосъобразен, като липсата на форма е основание за отмяна по аргумент от чл. 146 от АПК.

Според чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР заповедта следва да съдържа фактическите и правните основания за издаването си. Съдът намира, че посоченото императивно изискване на закона не е спазено понастоящем.

Видно от съдържанието на самата заповед (л. 17 от делото), в нея е посочено следното: „управлява МПС след употреба на НВ – чл. 343б, ал. 3 от НК, установено с техническо средство Дръг Тест 5000“. На практика е възпроизведено само цифрово изписания член от НК, което представлява формално посочване на данни за извършено престъпление и не е достатъчно, за да се счете за изпълнено изискването на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР за посочване на основанието за задържане.

5

Прецизирането на акта и фактическо му обосноваване е гаранция за законосъобразност на същия, тъй като неизлагането на съображения, защо административният орган е издал съответния акт, от една страна не дава възможност на засегнатите лица да разберат по каква причина срещу тях са въведени неблагоприятните последици на акта и оттук да осъществят адекватно защитата си срещу него, а от друга страна препятства възможността съдът да осъществи необходимия контрол за законосъобразност. Липсата на конкретни наведени в акта фактически обстоятелства – посочването на които законът изисква императивно – прави безпредметно обсъждането на събраните от администрацията и от съда доказателства, тъй като липсва предмет на доказване – така Коментар на АПК, изд. „Сиела“ с автори К.Пенчев, Г. Ангелов, И.Тодоров и Б. Йорданов, стр. 301.

С още по-голям интензитет това изискване важи за актове от посочената категория, с които се засяга правото на свободно придвижване на лицето, което е от конституционен порядък. В случая оспорената заповедта не препраща и към друг акт от преписката, в който да се съдържат мотиви за издаването й.

Цитираният пък по-горе АУАН, очевидно съставен след задържането на лицето пък навежда на съмнения изобщо за осъществяване престъпно деяние към момента на задържането.

Всичко това води до извод, че в случая не е налице хипотезата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, поради което издадената заповед по чл. 74, ал. 1 ЗМВР е незаконосъобразна на основание чл. 146, т. 4 АПК и като такава следва да се отмени.

Посоченото изключва необходимостта от обсъждането на материалната законосъобразност на акта, тъй като в случая, както се отбеляза впрочем, липсва предмет на доказване, респ. неприложима е хипотезата на чл. 171, ал.

6

4 от АПК, тъй като тази липса не може да се запълва с доказателства и доказателствени средства. Преценката за съответствие на акта с материалния закон се извършва от съда само въз основа на фактите, посочени като основание за издаване на административния акт и съда няма право да ги изменя, замества или допълва.

В с.з. ответник жалба заявява, че П. е задържан за да може да се предприемат процесуални действия за установяване на евентуално друго престъпление – претърсване имоти, обитавани от жалбоподателя – което се цени от настоящия състав като заобикаляне на закона и навежда на изводи за несъразмерност.

По изложените съображения жалбата се явява основателна.

При този изход на делото и с оглед направеното от жалбоподателя, чрез процесуалния му представител искане за присъждане разноски, съдът дължи произнасяне. Представен е нарочен списък за разноски в размер на 610 лева, от които 600 лева договорено и платено адвокатско възнаграждение. Същото обаче подлежи на намаляване с една трета – предвид фактическата и правна сложност на производството и проведеното само едно съдебно заседание. По изложените съображения съдът присъжда сумата от 410 лева.

Водим от изложеното, Съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожността на Заповед за задържане на лице рег. № 311зз-**/10.03.2022 година на РУ на МВР, гр. П., издадена от Т. П. К. – на длъжност *** в Група „К. п.“ при РУ – П. към ОДМВР – В. Т.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – В. Т. да заплати на П. Д. П., ЕГН ********** от гр. П., ул. „***“ № *** разноски по делото в размер от 410 лв.