Решение № 1059 от 23.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1059 гр. София, 23.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20221100506047 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 02.03.2022г. по гр.д. № 22043/2021г. на СРС, 85 състав e осъден ответника Прокуратура на Република България да заплати на Сдружение „Б. - Б.О. с Е.Ц.“, на основание чл. 49, ал. 1 от ЗЗД, сумата 4 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на клевети, съдържащи се в писмо с № 2851/21.09.2020г. PG от офиса на Главния прокурор на Република България, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на завеждане на иска 19.04.2021г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Прокуратура на Република България, с оплаквания за неправилност. Поддържа се, че изявлението, което е прието за клеветническо от първоинстанционния съд, не може да бъде определено като твърдение за факт, а представлява предположение. Сочи се, че в изпратеното до Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи на Европейския парламент писмо става въпрос за „обосновано предположение“, а не за факт. Излага се, че характерът на изявлението като предположение, а не твърдение, следва и от израза „по принцип“, демонстриращ липса на конкретика. Навеждат се доводи, че от достъпните за ответника данни, той е могъл да направи предположение, но не и да твърди със сигурност настъпването на изложените обстоятелства. Въззивникът оспорва позорящия характер на изявленията, тъй 1 като връзките с лице, по отношение на което няма влязла в сила присъда и следва да се счита за невинно до доказване на противното, не следва да бъдат определяни като поставящи ищеца в унизително или опозоряващо положение. Твърди се, че писмото до Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи е изготвено на английски език, като Прокуратурата не е разгласявала процесната информация в публичното пространство. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявения иск, с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемата страна Сдружение „Гражданско движение „Б. - Б.О. с Е.Ц.““ не е депозиран отговор на въззивната жалба.

Решението в частта за отхвърляне на иска е влязло в сила, като необжалвано.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Производството е образувано по предявен от Сдружение „Б. - Б.О. с Е.Ц.““ срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 49, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на клевети, съдържащи се в писмо с № 2851/21.09.2020г. от офиса на Главния прокурор на Република България, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на завеждане на иска - 19.04.2021г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба ответникът е навел доводи, че изложената информация в изпратеното до Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи на Европейския парламент писмо, не съставлява твърдения, а единствено предположения за факти, по отношение на които няма изискване за истинност. Посочил е, че Прокуратурата не е разгласявала публично процесната информация.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че след преценка на съдържанието им, включително в цялостния контекст на писмото, процесните изрази представляват фактически твърдения, доколкото създават внушение за сигурност на написаното. Достигнал е до извод, че изразите имат позорящ характер, тъй като предполагат връзки с криминално 2 проявено лице и обслужване на неговия интерес по обществено укорим начин – чрез „атаки срещу независимостта на съдебната власт“. Посочил е, че спрямо Прокуратурата като държавен орган, ползващ се с обществено доверие, следва да се прилага завишен стандарт за достоверност на представената информация. Отчетено е, че в случая твърденията са направени в отговор на въпроси, поставени от Комисията Libe на Европейския парламент и не е следвало да бъдат представяни като доказани факти, а Прокуратурата да обозначи, че става въпрос за работни предположения.

Ответникът не е изпълнил възложената му тежест да докаже съществуването на твърдените от него обстоятелства. Достигнал е до извод, че юридическите лица могат да търпят неимуществени вреди във връзка с разпространявана по отношение на тях невярна информация. В решението е прието за установено, че позорящите твърдения са станали достояние на неограничен кръг от хора, нарушили са нормалната дейност на сдружението, като се наложило ищецът да предприеме активни действия – нарочна акция и медийни изяви, за опровергаването им.

Настоящият съдебен състав намира решението за правилно и законосъобразно, като съдът препраща към мотивите на СРС по реда на чл.

272 ГПК. С оглед изложеното в жалбата, следва да се отбележи следното:

За ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, е необходимо ищецът да докаже главно и пълно вреди, противоправен резултат, авторство на противоправния резултат, причинна връзка между вредите и противоправния резултат, както и възлагане на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД и причиняване на вредата при или по повод на възложената работа. Вината на прекия причинител се предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

По делото не се спори, че в изпратено от Главния прокурор, чрез заместник на главния прокурор при ВКС – прокурор Даниела Машева, писмо до група за наблюдение на Комисията LIBE по въпросите на демокрацията, върховенството на закона и основните права (DRFMG) на Европейския парламент, се съдържа следния текст:

„Увредените икономически интереси намират израз и в атаки срещу независимостта на съдебната власт, по-специално – срещу Прокуратурата, включително и такива с медиен и политически характер. Информацията за връзките на ГС „Б.“ с банкера Ц. В., който от шест години се укрива в РСърбия /той е обвинен заедно с още 17 души за източването на 3.5 млрд. лева от фалиралата „Корпоративна търговска банка“ АД/ е очевидна и може да се направи обосновано предположение, че действията на представителите на тази неправителствена организация по принцип са мотивирани именно от интересите на подсъдимия В.“. Не е спорно също така, че прокурор Машева е действала по възлагане на ответника по смисъла на чл. 49 от ЗЗД.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 104/14.07.2022г. по гр. д. № 2722/2021г., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 62/06.03.2012г. по гр. д. № 1376/2011г., ІV Г. О. на ВКС и др., в чл. 39 - 41 от Конституцията на република България и в чл. 10 от Конвенцията за защита на 3 правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. Разпоредбата на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи. С тази норма се дава право на свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира прогласената свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на други лица. Правото за свободно разпространение на информация не може да се използва за нанасяне на обиди или разгласяване на клевети. Възможността за упражняването му се простира до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ, като прекрачването им е основание за възникване на отговорност за причинените от това вреди. При тази отговорност от съществено значение е разграничаването на твърденията от мненията и оценките, също така и целта, с която определени злепоставящи твърдения са разпространени, ако впоследствие се окажат неверни.

Единствено фактическите твърдения могат да бъдат проверявани за тяхната истинност, като доказателствената тежест е на ответника. Следва да се посочи, че от правото на мнение и свободно разпространяване на информация, поначало се ползват и държавните органи, както и лица и организации, изпълняващи обществени функции, като те носят и отговорност при превратното му упражняване.

В конкретния случай, ищецът цели обезщетяването на вредите, породени от засягането на неговата репутация, вследствие на разпространяване на твърдения с негативен и позорящ контекст, които ищецът твърди, че са неверни.

Настоящият съдебен състав намира, че процесните изрази, част от изпратеното до Комисията LIBE писмо, с които се излагат данни за наличието на връзки между ищеца и бившия мажоритарен собственик на „Корпоративна търговска банка“ АД – Ц. В., представляват твърдения за наличието на факти.

Това следва на първо място от състава и структурата на изразите.

Окачествяването на информацията, въз основа на която е направен изводът за тези връзки като „явна“ /в смисъл на „очевидна“/, предполага степен на сигурност, която не налага аргументация или подкрепа.

Не може да се приеме, че изложеното от ответника представлява предположение, изградено на проявили се в действителността факти, каквито са доводите в жалбата, тъй като не е налице анализиране или споменаване на отправната информация. Формалното използване на израза „съвсем обосновано предположение“ не променя смисловото значение на изречението. Използването на наречието „съвсем“ предполага крайна и пълна степен на „обосноваността“ на предположението, внушавайки категоричност в извода за настъпване на предполагания факт. Изразът „по принцип“ не внася липса на конкретика, а обозначава в каква степен дейността на сдружението е повлияна от връзките му с Ц. В.. Като твърдение за факт следва да се разгледа и изнесената в писмото информация за извършени от страна на ищеца атаки срещу независимостта на съдебната власт, което следва да се разглежда в контекста на връзките на ищеца с обвиняемото лице.

4

Както правилно е приел и първоинстанционният съд, процесните изявления са направени не от частноправен субект, а от името на държавна институция - Прокуратурата на Република България. С оглед основната й функция по гарантиране на законността, Прокуратурата се ползва с по-високо обществено доверие и презумпция за достоверност и обоснованост на изложената от нея информация. Това налага по-висока степен на отговорност и прецизност при разгласяването на информация, вкл. такава, обозначена като предположение. Тези изисквания не се ограничават до ролята на Прокуратурата в наказателния процес. Следва също така да бъде съобразен и контекстът, в който процесната информация е изложена – в отговор на официално отправени въпроси от комисия на Европейския парламент, което придава допълнителна тежест на изложените данни и не позволява същите да бъдат квалифицирани като предположения.

Така изложените твърдения, разгледани в тяхната взаимовръзка, настоящият съдебен състав намира, че имат позорящ характер. Ищецът е сдружение, определено за осъществяване на общественополезна дейност по смисъла на чл. 38 от ЗЮЛНЦ, като съгласно показанията на свидетелката А. – негов член, негови основни приоритети са упражняване контрол върху държавните институции, противодействие на корупцията и реформа на съдебната власт. Ето защо твърдението, че сдружението извършва дейността си не в изпълнение на обявените от него цели, а поради прикрити отношения и зависимости, само по себе си е достатъчно да накърни доброто му име, не само сред широката общественост, но най-вече спрямо собствения му членски състав, който обвърза участието си в сдружението с общественополезния характер на дейността му. Още по-неприемливо е тази дейност да се извършва в полза на лице, привлечено като обвиняем, а в процесното писмо е налице съдържание с негативен контекст в тази връзка. Без значение за крайния извод е липсата на влязла в сила присъда по отношение на Ц. В..