Определение № 1932 от 10.08.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1932 гр. Пловдив, 09.08.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на девети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно частно гражданско дело № 20235300502014 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл.274 и сл.от ГПК.

Образувано по частна жалба на И. Д. К.,ЕГН-********** чрез пълномощника адв.Т.Д. против определение № 6568/08.06.23г.,постановено по гр.д.№ 16232/22г.по описа на ПдРС,12-ти гр.с.,с което е върната исковата молба по предявеният от И. Д. К. против „Юробанк България“АД,гр.София иск с правно основание чл.45 от ЗЗД и е прекратено производството по делото поради недопустимост.

Жалбоподателят намира определението за неправилно и незаконосъобразно по изложени в частната жалба съображения.Отправено е искане обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия.Претендират се направените деловодни разноски съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.

Ответникът по частната жалба- „Юробанк България“АД,ЕИК-000694749,чрез пълномощника си адв.Д.А. е изразил становище за неоснователност на същата по подробно изложени в писмен отговор съображения.Не претендира разноски.

ПдОС,след като обсъди доводите,изложени от страните и доказателствата по делото,намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна против обжалваемо определение,поради което е допустима.

Разгледана по същество,същата е неоснователна по следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск от И. Д. К. против „Юробанк България“АД с правно основание чл.45 от ЗЗД.Ищецът черпи права от непозволено увреждане и цесия.Твърденията му са,че в полза на отв.банка е издаден изп.лист от РСАсеновград и е образувано изп.дело № 40/15г.по описа на ЧСИ Ст.Г.,рег.№ 825 срещу трето 1 за спора лице-Д.И.П.,ЕГН-**********.П. упълномощила адвокат да я представлява в изп.производство,на когото заплатила адв.хонорар в размер на 2000лв.Пълномощникът на длъжника поискал с молба от 07.09.22г.прекратяване на изп.дело на осн.чл.433,ал.1,т.8 от ГПК поради това,че взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.С молбата е поискано да се присъдят от ЧСИ и направените разноски за адв.възнаграждение в размер на 2000лв.С постановление от 13.09.22г.ЧСИ прекратил изпълнителното производство,но отказал да приеме разноски в размер на 2000лв.поради „липса на процесуално основание“.В резултат П. претърпяла имуществени вреди от проведено изпълнително изпълнение спрямо нея в размер на заплатеното адв.възнаграждение -2000лв.

С договор за цесия от 12.10.22г.П. прехвърлила това си вземане против отв.банка на ищеца.Банката била уведомена за цесията и поканена да плати,което не направила.

За да постанови атакуваното определение,районният съд е приел,че предявеният иск е недопустим,тъй като с постановлението на ЧСИ за прекратяване на изп.дело същият се е произнесъл и по разноските,поради което в тази му част постановлението имало характер на акт за разноските по изпълнението и като такова подлежало на обжалване по реда на чл.435,ал.2,т.7 от ГПК.В двуседмичния срок за обжалване,изтекъл на 18.10.22г.обаче нямало данни за постъпила жалба от длъжника.С оглед на което и предвид,че срокът за обжалване е преклузивен,пропускането му водело до недопустимост на иска за деликтното репариране на разноските.

В частната жалба се излагат доводи,че разпоредбата на чл.81 от ГПК е неприложима относно разноските на длъжника срещу взискателя в изпълнителното производство и съдебните изпълнители отказвали присъждането им.От тълкуването на разпоредбата на чл.435,ал.2 от ГПК се налагал извод,че постановлението за разноски може да се обжалва от длъжника само в хипотезата,когато с него се присъждат разноски в полза на взискателя,направени от него в хода на изп.дело.

Това становище не се споделя от настоящата инстанция.

Предвид систематичното място на чл.78 от ГПК,този член намира приложение не само в исковото,но и в изпълнителното производство.По силата на чл.79,ал.1 от ГПК всички такси и разноски в рамките на образуваното изп.дело,с изключение на изрично изброените случаи,са за сметка на длъжника.Този уреден в ГПК извъндоговорен източник на облигационни задължения има за своя правна последица възникването на едностранно облигационно правоотношение между страните в производството по индивидуално принудително изпълнение-взискателят и длъжникът.Правото на принудително изпълнение на вземането на взискателя по това правоотношение не се нуждае от предварително удостоверяване в издаден от съда изпълнителен лист,поради което включването му в предмета на изпълнителното дело е израз на пряко изпълнително основание.Съответно същото следва да е приложимо и за разноските,направени от длъжника за адв.съдействие при прекратяване на делото въз основа на изброените в чл.433 от ГПК хипотези,вкл.чл.433,ал.1,т.8 от ГПК.Обратно на становището на жалбоподателя,настоящата 2 инстанция счита,че длъжникът няма нужда от нов изпълнителен титул,въз основа на който да претендира и да събира суми от взискателя.Редът за претендиране на разноски от длъжника е да се представят доказателства за ангажирането на адв.помощ,както и доказателства за нейното заплащане пред съдебния изпълнител,което в случая е било направено.Действително съдебният изпълнител е отказал да признае направените от длъжника разноски,каквато нерядко е практиката на съдебните изпълнители,но в този случай длъжникът е имал право да обжалва постановлението за отказ на ЧСИ по реда на чл.435,ал.2,т.7 от ГПК.

След като е била уведомена за отказа на ЧСИ Г. да признае направените от нея разноски,П. е имала двуседмичен преклузивен срок,за да подаде жалба против постановлението на съдебния изпълнител до Окръжен съд-Пловдив,който,действайки като контролно-отменителна инстанция,да се произнесе относно законосъобразността на обжалвания несъдебен акт.Т.е. след като с атакуваното постановление е било отхвърлено искането на П. за присъждане на разноски,същата е следвало да търси защита на правата си по реда на чл.435,ал.2,т.7 от ГПК.По делото няма данни,а и не се твърди в исковата молба длъжникът да е обжалвал постановлението на ЧСИ в преклузивния срок.Предявеният иск е недопустим,тъй като защитата на правата на длъжника е следвало да бъдат упражнени по друг ред.

С оглед на изложеното настоящата инстанция намира за правилен изводът на първостепенния съд за недопустимост на предявения иск.Подадената частна жалба се явява неоснователна,а обжалваното с нея определение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемата страна,но такива не са претендирани и не се присъждат.

Водим от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 6568/08.06.23г.,постановено по гр.д.№ 16232/22г.по описа на ПдРС,12-ти гр.с.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3