Решение № 4139 от 15.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4139 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100511094 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 23.08.2023 год., постановено по гр.дело №57272/2022 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в, са отхвърлени предявените от П. Е. М. срещу Столична община искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5 366.10 лв., представляваща обезщетение за претърпени вследствие на реализирало се на 03.02.2019 год. в гр.София, на ул.“Околовръстен път“,с посока на движение от кръстовището с ул.“Проф. Александър Танев“ към ул.“Самоковско шосе“, имуществени вреди, изразяващи се в разходи за отстраняване на щетите по лек автомобил „БМВ 740i“ с рег.№СА **** СС – авточасти, допълнителни консумативи и труд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.10.2022 год. до окончателното й изплащане, сумата от 366.10 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.02.2019 год. до 07.10.2022 год., сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на необходимостта да продаде лекия автомобил с афектационна за него стойност, поради прекомерни разходи, свързани с ремонта, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.10.2022 год. до окончателното й изплащане и сумата от 763.33 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.02.2019 год. до 07.10.2022 год. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 100 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна 1 жалба от ищеца П. Е. М.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че не са доказани настъпването на процесното ПТП, неговия механизъм и възникналите щети по автомобила, както и е следвало да бъде съставен нарочен протокол за ПТП, липсата на какъвто представлявала нарушение на чл. 123, ал. 1, т.

3 ЗДвП. Спорният по делото въпрос бил свързан с това дали било настъпило процесното ПТП, т.е. дали автомобилът на ищеца бил попаднал в дупка на пътното платно на посоченото в исковата молба място. Следвало да се има предвид приетото в Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 750/2011 г., II т. о., ТК, че протоколът за ПТП не освобождава съда от задължение да изследва механизма на произшествието и с други доказателствени средства. Следователно механизмът на настъпване на ПТП можел да се доказва посредством всички допустими доказателствени средства. В случая нямало съставен протокол за ПТП, но ищецът бил ангажирал други доказателства за установяване на механизма на ПТП, а именно гласни доказателства чрез разпит на свидетел-очевидец, непосредствено възприел преминаването на МПС през неравностите на пътното платно и последвалите щети по автомобила, както и заключение на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, от което било видно, че щетите по автомобила можело да настъпят при преминаване с ходовите колела през неравности на платното за движение.

Дори и да бил съставен протокол за ПТП, то същият нямало да съдържа удостоверително изявление на съставителя относно обстоятелствата, при които било реализирано произшествието, и щяло да е необходимо ангажирането и на други доказателства относно механизма на ПТП – частта от протокола, в която удостоверявал механизма на ПТП, се съставяла само по данни на водача на увредения лек автомобил и на практика в тази част протоколът обективирал свидетелски показания в писмена форма, които представлявали недопустими доказателствени средства в гражданския процес. Обстоятелството, че при процесното ПТП на пътното платно имало необезопасена и необозначена дупка се установявало от разпита на свидетелката /с която ищецът живеел на фактически начала и която била пряк очевидец на пътния инцидент към момента на реализирането му/, чиито показания били обективни, последователни и непротиворечиви, като от същите безспорно се мястото на настъпване на деликта, липсата на сигнализация за наличието на препятствие – дупка, пропадането на автомобила, настъпването на вреди и невъзможност за последващо управление на автомобила. Механизмът на ПТП и вредите, причинени на лекия автомобил били констатирани в заключението по съдебната автотехническа експертиза по приложеното ч.гр.дело №8853/2021 год. по описа на СРС, ГО, 161-и с-в /образувано по молба по чл. 207 ГПК – обезпечение доказателства/, което не било оспорено от ответника. Необоснован бил изводът на СРС, че можело щетите по лекия автомобил да бъдат получени по друг начин.

Изрично при приемане на заключеното вещото лице било посочило, че процесните щети можело да са получени при преминаване през дупка на пътното платно, така и през препятствие, т.е. не се отричало, че същите могат бъдат получени по описания в исковата молба механизъм. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че гласните доказателства не следва да бъдат кредитирани. Съдът не бил длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следвало да изложи аргументи защо ги изключва от 2 доказателствения материал /недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не можел да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти. В случая СРС не бил изложил мотиви с какво възприятията на свидетелката могат да бъдат преиначени – единствено било налице позоваване на възможна тяхна заинтересованост, без обаче да се аргументира от какво произтича същата или в коя част показанията съдържат противоречие. Установено било от приетото по делото заключение по съдебната автотехническа експертиза, че видът и степента на щетите са били правилно отразени от застрахователя съобразно щета №00001201-19-200725 от 2019 год. като съобразно т. 3.5 от екпспертното заключение /представено в табличен вид на стр.3/, стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени към датата на ПТП възлизал на 4 340.35 лв. Искът за неимуществени вреди подлежал на уважаване. Установени били от събраните гласни доказателства вниманието и цялостната поддръжка, която бил осъществявал ищеца по отношение на автомобила, както и емоционалният дисбаланс и интровертност след увреждането му. Акцесорните претенции също били основателни. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата Столична община счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че според вещото лице, изготвило заключението по съдебната автотехническа експертиза, твърденият механизъм на ПТП можел да настъпи и по друг начин, т.е. различен от преминаване през необезопасена и необозначена дупка на пътното платно. Правилно не били кредитирани показанията на разпитания по делото свидетел, който бил заинтересован, а и в показанията му имало редица несъответствия – станало ясно, че процесният автомобил до момента бил „в гараж“, т.е. същият не бил продаден, както се твърдяло в исковата молба, въз основа на което обстоятелство се претендирало обезщетение за неимуществени вреди; автомобилът бил обект на договор за имуществено застраховане „Каско“, т.е. всички вреди се покривали от застрахователя. Освен това при твърдения, че автомобилът не е бил в движение, следвало органите на СДВР – Пътна полиция да съставят протокол за ПТП, но по делото нямало данни, че ищецът бил уведомил контролните органи.

Не било доказано наличието на необозначена и необезопасена дупка на пътното платно, в т.ч. къде точно се е намирала тази дупка, както и какви били нейните параметри. Мястото на произшествието не било посетено от служител на СДВР непосредствено след увреждането на автомобила, поради което и не било доказано по безспорен начин къде се намирала процесната дупка. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 3 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Спорните между страните въпроси са свързани с механизма на настъпване на процесното ПТП /как е къде точно е настъпило/, в резултат на което на собствения на ищеца автомобил /виж свидетелство за регистрация Част І на л. 5 от първоинстанционното дело/ са били нанесени твърдените вреди.

Въззивният съд намира, че в закона няма ограничения на доказателствените средства, които могат да се използват за установяване на настъпването на пътнотранспортно произшествие.

Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието.

Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/.

Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП 4 в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди /т. 8/.

Разпечатката съдържа 28 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/785b881e-eeea-43ce-a3f8-184a47c99583