Решение № 83 от 05.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА В. КИРОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. КИРОВА Гражданско дело № 20251110140778 по описа за 2025 година

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.22 от ЗПК,вр.чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД от М. С. М.,ЕГН **********,с адрес гр.С,против „Л“ООД,ЕИК ******,със седалище и адрес на управление гр.Ш,представлявано от С Т и С С,с искане за прогласяване недействителност на договор за потребителски кредит № 113845,както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 180 лева.

В исковата молба се твърди,че между страните е сключен договор за паричен заем на 17.12.2024 г. при заемна парична сума от 600 лева и ГПР,възлизащ на 42,58 %. Твърди се,че годишният процент на разходите е посочен неточно,защото при неговото изчисляване не е взета предвид неустойката. Сочи се,че неустойката е в размер от 780 лева и ако бъде включена в ГПР,същият би бил уговорен в нарушение на закона. В исковата молба се поддържа,че при недействителност на договора за заем заемополучателят дължи връщането на чистата парична сума. Ищецът М. поддържа,че е заплатил освен главницата сумата от 18 лева договорна лихва и 162 лева неустойка,поради което претендира връщането на сумата от 180 лева като платена без основание. Моли съда да уважи предявените искове.

В срока за подаване на писмен отговор ответникът „Л“ООД намира,че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на иска за прогласяване недействителност на договора,тъй като същият е изпълнен. Сочи се,че е налице злоупотреба с права,защото в три отделни искови производства ищецът оспорва клауза за неустойка,която макар да е включена по различни договорни правоотношения,се явява идентична. По съществото на спора ответникът изтъква,че дори клаузата за неустойка да е недействителна,това не води до недействителност на цялото правоотношение. Твърди се,че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора,докато вземане за неустойка 1 би възникнало в по-късен момент. Сочи се,че кредитополучателят е разполагал със срок да се откаже от договора. Ответникът поддържа,че надплатената над 600 лева парична сума е 138 лева,докато за разликата до 180 лева искът по чл.55 от ЗЗД е недоказан. Моли съда да отхвърли исковете.

Софийският районен съд,първо гражданско отделение,42 състав,като обсъди представените по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност,при спазване изискванията на чл.235 от ГПК,приема за установено следното :

Представен е договор за потребителски кредит № 118845/17.12.2024 г.,сключен между

„Л“ООД,като заемодател,и

М.

С.

М.,като заемополучател,съгласно който страните са постигнали съгласие да бъдат обвързани от заемно правоотношение за сумата от 600 лева за срок от тридесет дни при лихвен процент от 36 % и ГПР от 42,58 % като общо дължимата сума по договора е 618 лева,изчислена към сключване на договора.

Договорът е сключен при уговорено задължение за предоставяне на обезпечение – съгласно чл.17 от договора заемополучателят следва да осигури поръчител или банкова гаранция. Клаузата на чл.27 от договора предвижда,че при непредставяне на обезпечение заемополучателят дължи неустойка в размер на 0,9 % на ден от стойността на усвоената по договора парична сума.

От погасителния план към договора се установява,че ако бъде включена неустойка размерът на задължението нараства със 162 лева,т.е. от 618 лева на 780 лева.

Според извлечение относно плащанията по договора на 09.01.2025 г. е заплатена сума в размер от 738 лева,с които са погасени 600 лева главница,13,80 лева договорна лихва и 134,20 лева неустойка.

Приет е стандартен европейси формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

Представени са общи условия на „Л“ООД за отношенията с потребителите по договори за потребителски кредити,предоставени от разстояние.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи :

Уважаването на иск за прогласяване недействителност на договорно правоотношение е обусловено от наличието на порок при сключване на договора,по повод на което договорът не би могъл валидно да породи правни последици,т.е. валидно да възникнат за страните права и/или задължения.

Всяка от страните,която е страна по договор може да предяви иск за прогласяване неговата недействителност и не може да бъде възприето,че за страната липсва правен интерес от предявяване на иск за прогласяване недействителност на договорното правоотношение,тъй като ако страна по договора счита,че същият не би могъл да породи възникване на права и задължения за всяка от страните,тази страна има интерес от прогласяване недействителността на договора,за да не изпълни свое договорно задължение или за да претендира връщане на даденото по недействителния договор.

Действително предявяването на установителен иск представлява субсидиарна форма на защита,но установителен иск би бил недопустим,ако страната разполага с възможността да предяви осъдителен иск за защита на 2 накърненото си право. Когато страната се позовава на недействителност на договорно правоотношение,страната разполага с иск за прогласяване договора за недействителен и има правен интерес от предявяване на този иск. Ако порокът на договора е толкова съществен,че да се счита,че договорът е нищожен,този договор не поражда правни последици,а преценката дали договорът е действителен или недействителен съдът реализира към момента на сключването на договора.

В настоящия случай сключеният между страните договор е със страна заемополучател физическо лице,поради което при съобразяване легалната дефиниция на понятието потребител,уредена съгласно § 13,т.1 от ДР на ЗЗП следва да бъде възприето,че са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит ( ЗПК ). Разпоредбата на чл.22 от ЗПК регламентира хипотезите,когато договор за потребителски заем се счита недействителен,а една от тези хипотези е когато е допуснато нарушение при определяне размера на годишния процент на разходите. Цитираната разпоредба предвижда,че е недействителен договор за паричен заем,при който не са спазени предвидените изисквания на чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20,чл.11,ал.2,чл.12,ал.1,т.7-9 от ЗПК. Съгласно чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума,дължима от потребителя,изчислени към момента на сключване на договора за кредит,като се посочат взетите предвид допускания,използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Софийският районен съд приема за основателни доводите на ищеца М. чрез процесуалния му представител относно това,че е нарушена разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. Целта на регламентиране разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК е потребителят към сключване на договора за заем да бъде запознат с общия размер на задължението по договора за заем,а при неточно посочване на ГПР или при липса на посочване на ГПР договорът за заем се явява недействителен.Софийският районен съд приема,че в хипотезата,когато при изчисляване годишния процент на разходите не е включена парична сума,представляваща задължение за заемополучателя,посочването на годишния процент на разходите се явява неточно и има като последица недействителност на договорното правоотношение по договора за заем. Неоснователен се явява доводът на ответното дружество,че ГПР не е посочен неточно,защото неустойката не е дължима към момента на сключване на договора,а вземане за неустойка би възникнало само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Съдът намира,че при съобразяване императивния характер на разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,нарастването на дълга над посочения в разпоредбата максимум не се допуска в това число чрез възникване на допълнителни задължения след сключване на договора за потребителски кредит. С оглед обстоятелството,че в конкретния случай размерът на дълга по договора за кредит е 618 лева,а същевременно размерът на неустойката възлиза на 162 лева,ако неустойката бъде включена при изчисляване размера на ГПР,се достига до нарушаване на императивна правна норма и следва да се приеме,че ГПР е посочен неточно,а вследствие неточното му посочване договорът за потребителски кредит се явява недействителен. Софийският районен съд приема,че целта на регламентиране годишен процент на разходите и максимален размер на годишния процент на разходите е да бъде 3 създадена гаранция за потребителя,че има ограничения относно максималния размер на задължението по договора,поради което при изчисляване на годишния процент на разходите следва да бъдат включени всички задължения,възникващи за потребителя. Легалната дефиниция на понятието общ разход по кредита за потребителя е регламентирана съгласно § 1,т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит. Според легалната дефиниция общ разход са всички разходи,вкл.лихви,комисиони,такси,възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за кредит,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит,и поспециално застрахователните премии в случаите,когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,или в случаите,когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагане на търговски клаузи или условия. Макар ответникът да твърди,че договорната клауза за осигуряване на обезпечение се явява индивидуално договорена,а предвид индивидуалната й уговореност неустойката,която възниква при непредоставяне на обезпечение не се включва в общия разход по кредита,ответникът не е провел доказване,че клаузата е индивидуално уговорена. Софийският районен съд счита,че посочената договорна клауза не е индивидуално уговорена – ответникът не е ангажирал доказателства клаузата да е уговорена между страните по конкретното заемно правоотношение,а същевременно тази клауза е предвидена в договора,общите условия и в стандартния европейски формуляр,поради което съдът намира,че дружеството ответник обичайно предлага тази договорна клауза на лицата,кандидатстващи за отпускане на паричен заем,респективно договорната клауза за осигуряване на обецпечение и договорната клауза за неустойка не е доказано да са индивидуално уговорени. В тази насока съдът намира,че следва да бъде отчетено,че съгласно чл.146,ал.2 от Закона за защита на потребителите клаузи,които са включени в общите условия не се явяват индивидуално договорени,а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни същите се явяват нищожни – чл.146,ал.1 от ЗЗП,т.е. не биха могли да породят правни последици. По изложените съображения и като взе предвид,че при изчисляване годишния процент на разходите не е включена парична сума,представляваща разход за заемополучателя,а именно неустойката поради непредоставено обезпечение,съдът приема,че годишният процент на разходите е изчислен неточно,което поражда като правна последица недействителността на договорното правоотношение по договора за заем,т.е. предявената от ищеца М. искова претенция за прогласяване недействителност на договора за заем подлежи на уважаване. Съдът приема, че с уговорената в договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума,т.е. неустойката не съответства на присъщите на неустойката обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции,а води единствено до реализиране на печалба наред с уговорената между страните по договора за заем възнаградителна лихва. Този извод следва от краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката осигуряването на поръчител или банкова гаранция. Посочената клауза не би могла да се тълкува в смисъл, че действителната воля на кредитора е била да 4 получи обезпечение. Софийският районен съд намира,че когато действителното намерение на кредитора е да предостави кредит с обезпечение въпросите относно вида и размера на обезпечението се решават при сключване на договора,а не след сключването му. Съдът приема, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.