Решение № 2981 от 28.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2981 гр. Пловдив, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Даниела Й. Тошева като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20225330103325 по описа за 2022 година

С исковата молба ищецът З. Д. Д. е предявил против „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи сумата от 1766, 98 лв. по договор за паричен заем № ***/*** г. и свързания с него договор за предоставяне на допълнителни услуги от *** г.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Кредихелп“ ООД /сегашно наименование „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД/ е сключен договор за паричен заем от *** г., по силата на който в полза на ищеца е отпуснат кредит в размер на сумата от 511, 29 евро или 1 000 лева, срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне сумата на седем месечни погасителни вноски, всяка в размер от 83, 34 евро или 163 лв. В договора било установено, че годишният лихвен процент е 40, 93 %, а годишният процент на разходите – 43, 67 %. Съгласно чл. 12, ал. 4 от договора била уговорена неустойка в размер на 195, 24 евро или 381, 85 лв., ако в тридневен срок от сключване на договора не осигури обезпечение на задължението си, като неустойката се заплащала ведно с погасителните вноски по кредита. Твърди се, че на същата дата към договора за кредит бил сключен и договор за допълнителни услуги, съгласно който заемодателят предоставя на заемополучателя пакет от услуги, като „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможност за промяна на погасителния план“, срещу насрещното задължение за заплащане на възнаграждение, също разсрочено. Ищецът твърди, че е изплатил изцяло задълженията по двата договора.

Поддържа, че както договорът за заем, така и този за допълнителни услуги са недействителни на основание чл. 22 ЗПК, както и че отделните клаузи за възнаградителна лихва, неустойка и такса за допълнителни услуги са нищожни поради противоречието им с добрите нрави и закона, като развива подробни съображения за това. Твърди, че шрифтът на договора за заем е под законовия минимум, като сочи недействителност на договора и на това основание. Възразява, че всички вземания по договора за кредит са погасени по давност.

1

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба. В него се сочи, че по силата на така представения договор за заем се дължала главница в размер на 1 000 лв. и възнаградителна лихва в размер на 141 лв.

Твърди, че към договора било подписано и допълнително споразумение от *** г., съгласно което заемодателят е предоставил на заемателя допълнителна сума в размер на 211, 37 лв., която се равнява на заплатената от заемателя сума по договора за заем от *** г. Уговорено било, че допълнително предоставената сума става част от главницата по договора за заем, както и че така определената обща главница ще се олихвява с лихвения процент по договора за заем. Така общата предоставена сума на заемателя възлизала на 1 211, 37 лв., от която заемателят погасил 211, 37 лв. Главницата от 1 000 лв. и възнаградителната лихва от 141 лв. останали непогасени. Твърди, че оспорената от ищеца неустойка не е била начислена, тъй като не се било сбъднало условието на чл. 12, ал. 1 от договора за заем. Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора, както и на отделните му клаузи, като развива подробни съображения.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил срещу ищеца насрещен осъдителен иск за сумата от 1 141 лв., представляващи незаплатена главница в размер на 1 000 лв. и възнаградителна лихва в размер на 141 лв., дължима за периода *** г. – *** г., по допълнително споразумение от *** г. към договор за заем № ***/*** г.

Ищецът – ответник по насрещния иск е депозирал отговор, в който оспорва иска.

Оспорва да е получавал допълнителна сума по силата на допълнителното споразумение.

Твърди, че дължимите суми по договора са изплатени изцяло. Излага съображения за недействителност на отделните клаузи за възнаградителна лихва и такса за допълнителни услуги.

Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявените искови претенции за допустими и частично основателни, като съображенията за това са следните:

Установява се приетите по делото доказателства, че между страните е сключен договор за паричен заем от *** г., по силата на който в полза на ищеца е отпуснат кредит в размер на сумата от 511, 29 евро или 1 000 лева, срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне сумата на седем месечни погасителни вноски, всяка в размер на 163 лева всяка. В договора е посочено, че годишният лихвен процент е 40, 93 %, а годишният процент на разходите – 43, 67 %. Съгласно чл. 12, ал. 4 от договора е уговорена неустойка в размер на 381, 85 лв. Към договора е сключено и допълнително споразумение от *** г., съгласно което заемодателят е предоставил на заемателя допълнителна сума в размер на 211, 37 лв., като са разсрочени вноските по договора, като крaйнияt му срок е удължен до *** г.

Настоящият съдебен състав намира, че договора за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.

С договорените по чл. 12, ал. 4 от договора допълнителни вземания, които представляват по същество скрито възнаграждение за кредитора, са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или 2 бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В разглежданата хипотеза потребителят е поел задължение за заплащане на допълнителни неустойки, които съществено са оскъпили ползвания от него паричен ресурс.

Същите по своето естество представляват скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.

Предвидените в него неустойки заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.

Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, което е достатъчно само по себе си за прогласяване недействителността на договора. Установява се приетата по делото ССч.Е, че вземането за неустойка не е включено в ГПР по кредит, което е достатъчно основание да се прогласи неговата недействителност.

Отделно от гореизложеното, се установява от приетата СТЕ, че шрифтът на договора е под законоустановения минимум от 12 пункта, поради което договорът е недействителен и по това съображение.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.

Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение.

Установява се от заключението на в. л. К., което съдът кредитира изцяло, че по договора за паричен заем № ***/*** г. и допълнително споразумение от *** г. ищецът е получил сумата от 1 211, 37 лева. Погасените по договора суми възлизат на 392,37 лева общо. Настоящият съдебен състав намира, с оглед възприетата недействителност на договора, че всички суми са отишли за погашение само на главницата.

По главния иск:

При предявен отрицателен установителн иск в тежест на ответника е да установи, че е титуляр на оспореното от ищеца вземане, на кое да е основание. В случая ответникът доказва, че е титуляр на вземане в размер на 819 лева, поради което и искът следва да бъде уважен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 1766, 98 лева.

Възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.

Погасителната давност тече от крайния на срок на договора, тъй като според чл. 114, ал. 1 ЗЗД по давност се погасяват единствено изискуемите вземания. С разясненията на ТР № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, се прие, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна 3 изискуемост. С цитираното тълкувателно решение се прие още, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. На база горните съображения с решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. №4674/2021 г. на ВКС, III г.о. се прие, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена, респ. не е настъпила, предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Тези доводи се споделят и от настоящия съдебен състав. Не би могло от правна страна срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и погасителната давност да текат от различни дати, тъй като и давностният и преклузивният срок по чл.147, ал. 1 ЗЗД, текат считано от изискуемостта на вземането, т.е. от един и същ начален момент.

С постигнато допълнително споразумение срокът на договора за кредит е удължен до *** г., давността е спряна по време на извънредното положение - *** г. – *** г., искът е предявен на *** г., а насрещният иск, с който със сигурност е прекъсната давността - на *** г., т.е. 5-годшният давностен срок не е изтекъл.

По насрещния иск:

Предвид изложеното по горе, насрещният иск е основателен за сумата от 819 лева, представляваща непогасената главница по кредита и допълнителното споразумение. Следва да се изтъкне, че насрещният иск е допустим, макар предметът му да е идентичен с главния, с оглед снабдяването на ищеца по насрещния иск с изпълнително основание.