Решение № 254 от 29.09.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 254 гр. Смолян, 29.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Зорка Т. Янчева като разгледа докладваното от Росица Н. Кокудева Въззивно гражданско дело № 20255400500355 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258-чл.273 ГПК

С обжалваното решение районен съд –Смолян е осъдил

ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА

НАНАСЕЛЕНИЕТО”- МВР гр.С., ул.”П.” № * да заплати на С. Я. Х., ЕГН ********** от гр.С. сумата от 3073,66 лв., представляваща дължимото допълнително възнаграждение за положен и незаплатен нощен труд за периода 29.01.2022г.-29.01.2025г., получени врезултат на преизчисляване на положените часове нощен труд с коефициент 1,143, сумата от 528,49 лв. , представляваща мораторна лихва за забава , считано от първо число на месеца,следващ тримесечието ,през който е положен труда до датата на предявяване на иска - 29.01.2025г. , ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска[1]29.01.2025г. до окончателното и изплащане. Със същото решение е осъдена ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НАНАСЕЛЕНИЕТО”- МВР гр.С. да заплати на С.Я. Х. разноски по водене на делото в размер на 500,00 лв. за адвокатско възнаграждение, ав полза на районен съд –Смолян-ДТ върху уважените искове в размер на 172,94 лв. , както и разноски за вещо лице в размер на 150,00 лв.

Постъпила е въззивна жалба с вх.№5842 /07.07.2025г от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР, гр.С.

,представлявана от главен комисар А. Д. - директор, чрез гл. юриск. С. С.

1 против решение № 248 от 17.06.2025 г. по описа на районен съд - Смолян, постановено по гр.дело № 188/2025г ,което намира за неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и необосновано и моли за отмяната му и постановяване на друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени. Аргументите ми в подкрепа на това искане са следните:Не споделя мотивите, с които първоинстанционния съд се е произнесъл в смисъл, че разрешенията на Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС се явяват несъвместими с правото на ЕС, тъй като поставят в различно и по-неблагоприятно, положение полицаите и пожарникарите - държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи на смени и полагащи нощен труд, както спрямо държавни служители по същия чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, които не работят на смени и не полагат нощен труд, така и спрямо полагащи нощен труд работници по КТ, без да се открива тази разлика в положението да е обусловена от разумен и обективен критерий, т.е., допустима от закона цел .Счита, че спорният въпрос по делото, а именно по прилагането на общата нормативна уредба, в частност Кодекса на труда и приложим ли е чл. 9, ал. 2 НСОРЗ за приезчисление на нощния труд в дневен с коефициент 1,143, в настоящия случай е тълкувано погрешно.

Намира за напълно невярна е констатацията, че в ЗМВР, липсва изрична нормативна уредба в тази връзка. Намира ,че безспорно разрешаването на правният спор почива върху отговора на въпроса приложима ли е общата нормативна уредба в частност Кодекса на труда и чл. 9, ал. 2 НСОРЗ за приезчисление на нощния труд в дневен с коефициент 1,143 за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР или същата се дерогира от специалната правна уредба предвидена от законодателя и инкорпорирана в ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, която е съобразена с основни правни принципи, включително и с европейското законодателство.Счита ,че правните изводи изложени в процесното съдебно решение очевидно не съответстват на действащото законодателство.Счита ,че това разрешение на практика създава прецедент по отношение на разрешаването на един конкретен правен спор, създавайки неяснота за това как така, относно едни служители на МВР, по отношение на отчитането и заплащането на нощния труд се прилага едновременно специалния закон и общия правен ред по КТ, а спрямо други такива последния не се прилага. Защото законовата норма в специалния закон е ясна и непротиворечива, като на служителя е заплатено съответстващото му се по закон определено възнаграждение за положен нощен труд, съобразно работното му време с отчитане на законовата делегация, като работодателят е спазил и изплатил дължимото в нормативно предвиденият размер. Счита ,че обратното интерпретиране на закона по смисъл и цел, е белег за неприлагането му. Счита ,че тълкувателно решение № 1/2020 г. е задължително за всички съдилища в страната и се инкорпорира в съдържанието на чл. 187, ал.1 ЗМВР. В този смисъл при липса на правно основание на база материалният закон и даденото задължително тълкуване на Върховен касационен съд с оглед и смисълът на чл. 124, ал. 1 от ЗСВ, според който тълкувателно решение се приема при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона и е изяснен действителния 2 смисъл на нормата на чл. 187 от ЗМВР, което е и обективирано в тълкуваната правна норма, намира ,че не са налице основания за прилагане на неотносими норми. Сочи съдебна практика.Счита ,че в своето съдебно решение първоинстанционният съдебен състав не е посочил, защо според него не следва да бъде приложен чл. 130, ал. 2 Закона за съдебната власт. Неясно е и дали счита същия за неприложим,а от друга страна мотивира неправилна приложимост с неотносима към процесното правоотношение по ЗМВР норма на чл. 50а, ал.2 Закона за държавният служител, като тази аналогия на правни норми намира че е ирелевантна, с оглед на чл. 46, ал.2 от ЗНА. Счита ,че използваната аналогия от съдебният състав е неправилна, тъй като са налице действащи приложими законови норми по специалният ЗМВР, а със изложените доводи в съдебното решение не се идентифицира основен правен принцип, обуславящ запълване на празнота в правото, като на неоносими правни норми се придава регулираща функция, каквото същите не притежават.Счита ,че районния съд неправилно е интерпретирал нормите на Съюза водещо до погрешен извод за пряк ефект на директивата и необходимост от заместване чрез аналогия ,сочена в постановеният акт на съществуващи национални правни норми, които ясно определят работното време на служителя през нощта и начина на отчитане и заплащане на положеният труд.Счита ,че директивата обвързва всяка държава членка, до която е адресирана по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, но на националните власти им е оставена свобода на избор на формите и средствата за неговото постигане. Твърди ,че същата регламентира целта, а националният законодател урежда тези средства за постигането й, което нееднократно е сочено в постановените решения по отправени преюдициални запитвания. С отчитане на принципа, че директивата няма общообвързващо действие за разлика от други актове на Съюза, т.е държавата разполага с правото да решава самостоятелно какви необходими мерки да предприеме за ефективно въвеждане на акта, което видно, както от националната съдебна практика, така и от дадените" разрешения на СЕС по отправените преюдициални запитвания ,е сторено. Счита ,че в този смисъл директивата е субсидиарният правен инструмент, а не нормата на чл. 9, ал.2 от НСОРЗ, като транспонирането й в националното законодателство не е предмет на решаване на спора в постановените решения на СЕС.Намира ,че е неправилен и необоснован извода на съдебният състав, че същевременно полицаите и пожарникарите не могат да се възползват от методиката по чл. 9, ал.2 НСОРЗ, от която пък се ползват работещите по КТ в частният сектор, на които не им се полагат придобивките по ЗМВР, но защото не са натоварени с особените функции и ограничения по ЗМВР. Твърди ,че превръщането на часовете положен нощен труд с коефициент в частният сектор по КТ ,е за целите на заплащането на трудовото възнаграждение, а не за компенсиране на тежестта на нощният труд. Твърди ,че същото е така и поради продължителността на работното време през нощта и деня. Счита ,че самата директива на която се позовава съдебният състав не разглежда аспекти на трудовите възнаграждения, а засяга тези свързани с организацията на работното време, междудневни и междуседмични почивки, почивките в 3 работно време, максимална продължителност на седмичното работно време и някои аспекти на нощният труд работата на смени и режима на работа, като относно продължителността на нощният труд, съобразно разпоредбите не надвишава средно 8 часа за всеки 24 часов период. Що се отнася до съотношението между нормалната продължителност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня, счита ,че СЕС най-напред отбелязва, че нито една от разпоредбите на Директива 2003/88/ЕО не съдържа указание по този въпрос. В първоинстанционното производство се твърди, че е положен нощен труд, който не е заплатен. Целта на коефициент 1.143 в общото гражданско законодателство е да определи така възнаграждението на работника или служителя по трудово правоотношение, че когато той работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа. Счита ,че неправилно и необосновано е в настоящото производство да се приеме да се делят 8 часа към 7 часа, за да се формира коефициент 1,143 съобразно Кодекса на труда, тъй като въззиваемият действително е работил 8 часа нощен труд.

Счита ,че превръщането на нощните часове в дневни, съгласно НСОРЗ, е установено с цел увеличено заплащане на нощния труд, а по ЗМВР такова се заплаща по силата на нарочна заповед. В този смисъл намира ,че извода на изводът на районния съд е необоснован, неправилен и в противоречие с материалният закон и тълкувателно решение на ВКС .Счита ,че в обжалваното решение не е разгледана правилно приложимостта на разпоредбата по чл.187, ал.1 ЗМВР, която е императивна. Поради това намира ,че претенцията е следвало да бъде напълно отхвърлена и в предвид обстоятелството, че е налице искане за дължимо възнаграждение за положен нощен труд не на основание правните норми, които го уреждат по реда на ЗМВР, а районния съд е извършил преценка на законодателната целесъобразност на същия и е приложил нормите на общото трудово законодателство при липса на законно основание за това. Включително чл.20 и чл.31 от Хартата на основните права на Европейският съюз допуска определената продължителност на труда от 7 часа по реда на общото трудово законодателство да не се прилага за работниците от публичният сектор, включително за полицаите и пожарникарите, основана на обективен и разумен критерий. Тъй като Съда на ЕС признава наличието на обективни такива обстоятелства като обезщетение и компенсационни механизми, предвидени за обезпечаване на законово определената продължителност на работното време през нощта, а с тълкувателно решение на ВКС същите са и индивидуализирани, то причините обосноваващи работното време от 22.00 до 06.00 часа през нощта са налице и определени при вида на функциите на изпълнение на тези специални задължения, а именно за защита правата и свободите на гражданите, опазване на общественият ред и пожарна безопасност и защита на населението. Счита ,че не е ясно ,защо първоинстанционния съд не се аргументира какви компенсаторни механизми се предвиждат за работниците и служителите в частния сектор, които да превъзхождат по обем и качество тези предвидени в ЗМВР. На практика този метод за преобразуване на часовете от нощни се явява единствен такъв в КТ и той е продиктуван от това, че отново е предвидена различна нормална продължителност на нощния труд на 4 седмичното работно време през нощта при 5-дневна работна седмица - до 35 часа.Счита ,че правния режим на лицата в служебно правоотношение с МВР е специален и изключва предпоставките по чл. 46, ал. 2 ЗНА, т.е. възможността по аналогия да се приложат Кодексът на труда и в частност, чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, която освен това е и нормативен акт от по-ниска степен от ЗМВР, съгл. ТР № 1/2020 г. от 15.03.2023 г. на ОСГК на ВКС.

Поддържа становището си, че заплащането на трудово възнаграждение за положеният нощен труд е със самостоятелна функция и значение.