Определение № 1822 от 03.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1822 гр. София, 02.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20248002900676 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. К. срещу решение № 333 от 04.10.2023 г. по в. т. д. № 278/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 260123 от 20.12.2022 г. по т. д. № 92/2021 г. на Старозагорски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу Гаранционен фонд иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 23.05.2020 г., за разликата над уважения размер от 25 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил критериите по прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Счита определеното от съда обезщетение в размер на 50 000 лв. за изключително занижено по размер, тъй като не съответства на установените по делото обстоятелства - проведеното му лечение, включващо три оперативни интервенции, интензивните и продължителни болки и страдания 1 във връзка с телесните увреждания при ПТП, продължаващи и понастоящем.

Касаторът оспорва и извода на съда, че е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди с 50 %. Изразява становище, че по делото не е доказано, че управлявалият катастрофиралия автомобил водач е бил с концентрация на алкохол в кръвта над законоустановения минимум, както и че пострадалият е знаел за това. Според касатора въззивният съд не е следвало да възприема заключението на вещото лице, че водачът М. /трето лице помагач на страната на ответника/ е бил с концентрация на алкохол в кръвта - 1, 35 на хиляда, доколкото е основано на метод, който не е предвиден в Наредба № 1/2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употреба на наркотични вещества и техни аналози. Поддържа, че ответникът е следвало да установи наличието на принос на пострадалия за вредите при условията на пълно и главно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на част от фактическия и доказателствен материал по делото. В противоречие с процесуалните правила съдът основал изводите си относно приноса на пострадалия единствено на дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения от третото лице помагач, което също било съществено процесуално нарушение, тъй като обясненията на страната биха могли да бъдат доказателствено средство само ако съдържат признание на неизгодни за нея факти. В касационната жалба се оспорва като неправилен извода на съда, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като е пътувал без поставен обезопасителен колан, доколкото по делото не се установявало К. да е бил без предпазен колан и коланът да е ефективен при конкретния механизъм на ПТП. Касационният жалбоподател моли обжалваното решение да бъде отменено.

Касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.

3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси:

„1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди, в резултат на ПТП?; 2. Липсата на 2 посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост?; 3. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68, и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им, да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия, както и последиците за здравето и психиката му?; 5. Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?; 6. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?; 7. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика регламентирани в ППВС 4/68 г.?; 8. Следва ли съдът да обсъди приета по делото експертиза наред с всички доказателства по делото, както и да прецени доказателствената й сила съобразно обосноваността й, като изложи мотиви защо възприема или не експертното заключение? 9.

Налице ли е съпричиняване на вредата от пострадалия, който е бил пътник в автомобил, управляван от употребил алкохол водач, реализирал ПТП?; 10.

Основателно ли е защитното възражение на ответното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат поради това, че пострадалият е пътувал при алкохолно повлиян водач, когато от тази страна не са били ангажирани надлежни доказателства за това каква е била концентрацията на алкохол в кръвта на водача, съответно надвишавала ли е допустимите 0,5 3 промила?; 11. Следва ли всички факти, които имат отношение към прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело?; 12. Следва ли при условията на пълно и главно доказване да се установи знание от страна на пострадалия, че е пътник в автомобил, управляван от страна на алкохолно повлиян водач/неправоспособен водач, както и че настъпването на ПТП се дължи на употреба на алкохол от страна на неговия водач/на неправоспособността на водача, за да се приеме съпричиняване от пострадалия?; 13. Знанието на пострадалия за употреба на алкохол от страна на водача/за неправоспособност на водача представлява ли обстоятелство, повишаващо риска от настъпване на конкретното ПТП?; 14. Какво е значението за спора на дадени обяснения по реда на чл. 176 ГПК от страна в процеса и в кои случаи обясненията на страната могат да послужат на съда да направи извод за наличието на правнорелевантните по делото факти?; 15. Всяко нарушение на правилата за движение ли има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; 16. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване, ако не е доказано категорично и безспорно, че коланът ще предотврати последиците от ПТП?; 17. 3а да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан, достатъчно ли е да се докаже фактът на непоставяне на колана или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползване на колан и настъпили вреди?; 18. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?; 19. При определяне на размера на съпричиняването трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?;

20. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?; 21. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора 4 факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като по въпросите по т. 17 се позовава на ППВС № 4/1968 г., а по всички, въведени с изложението въпроси - на многобройни актове на ВКС. Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което са се осъществили допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи, че е налице и основанието по чл.

280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.

280, ал. 1 и 2 ГПК, прие следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с определение от 24.03.2021 г. по НОХД № 300/2021 г. на РС - Казанлък е одобрено споразумение, с което Ж. И. М. е признат за виновен в това, че на 23.05.2020 г. в с. Нова Махала, община Николаево при управление на МПС лек автомобил марка „BMW“, модел „330 D SPORT AUTO“, с рег. № MM 52 JWW, нарушил правилата за движение по пътищата по ЗДвП, визирани в чл.

5, ал. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 150а, ал. 1 и ал. 2, т. 6, като по непредпазливост причинил телесна повреда на повече от едно лице, между които е и С. А. К., на когото е причинена средна телесна повреда - гръдна травма, изразяваща се в контузия на гръдния кош, която е причинила разстройство на здравето, временно опасно за живота, счупване на 3,4,5,6,7,8,9,10,11-то ребро в дясно и на 3,4,5,7 и 8-мо ребро в ляво с набиране на въздух в лявата плеврална кухина, счупване на страничните израстъци на втори гръден прешлен в ляво и на трети до десети в дясно, което е причинило трайно затруднение на движението на снагата.

В решението е изтъкнато, че между страните липсва спор, че по отношение на описания автомобил не е сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, като въз основа на събраните по делото доказателства решаващият състав на апелативния съд е счел, че са налице 5 предпоставките по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ Гаранционният фонд да заплати обезщетение за причинените на ищеца вреди вследствие ПТП.

Въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП възлиза на 50 000 лв., като е съобразил многобройните получени от ищеца при ПТП травми, претърпените от него болки, страдания и неудобства с оглед обстоятелствата, че е бил на легло и не е можел да се обслужва сам, периода на възстановяване на пострадалия - 3-4 месеца, трайните белезите по тялото на пострадалия в резултат на уврежданията, както и обстоятелството, че към момента на постановяване на решението ищецът физически и ментално е напълно възстановен.