Решение № 1406 от 30.09.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1406 гр. Плевен, 30.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Нивелина П. И.нова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20264430101499 по описа за 2026 година

Производството по гр.д.№ 1499/2026г на ПлРС е образувано по искова молба от Р. С. Т., чрез адв. И. И., против****, с която са предявени: иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем

№****/01,06,2021г,- като главен и иск по чл. 55, ал.1, пред. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 25 евро, недължимо платена сума по недействителен Договор за кредит №****/01,06,2021г., като евентуален. Твърди се, че между страните е сключен Договор за паричен заем №***/01,06,2021г, за сумата от 500.00 лева. Твърди се, че съобразно Договора, е предвидено заплащане на договорна лихва и неустойка. Твърди се, че Договорът за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК. Сочи се, че ГПР включва и уговорената неустойка.

Твърди се, че с оглед нищожността на процесния договор, ищецът дължи само връщането на чистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита. Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът **** чрез адв. Хр. М., 1 изразява становище за неоснователност на предявените искове. Не се оспорва се факта на сключването на договор за заем между страните. Оспорват се твърденията за нищожност на договора, като се сочи, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма; покрити са всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на ЗПФУР. Излага, че кредитодателят е изпратил на посочената от кредитополучателя електронна поща Общите условия и СЕФ и след запознаване, същия е изразил желание за сключване на договора. Сочи се също, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50,00% , ГПР определен в процесния договор в размер на 49,80%, и не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи също, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, т.к. кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Излага, че в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване, като обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено изрично и в плана за погасяване. Твърди се, че неустойката е действителна и не се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Сочи, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които е могъл да упражни правото си на отказ от договора.

Сочи, че се признава плащането на процесната сума от 25 евро, но се сочи, че същата е заплатена от ищеца на валидно правно основание.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото, съдът е постановил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните: факта на сключване между страните на Договор за паричен заем №****/01,06,2021г, за сумата от 500.00 лева и факта на усвояване на сумата от ищеца- заемател. Установява се също, че ГПР по договора е 49,8%, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и обща сума за плащане от 551,68 лева. По делото се установява също, че по силата на чл.5 от Договора за кредит, заемателя се задължава да представи, в тридневен срок от сключване на договора, обезпечение на кредита, в една от средните форми:

2

Банкова гаранция или поръчителство- едно или две физически лица, които следва да отговорят на посочени условия. Установява се също, че съобразно чл. 11, ал.1 от договора, при непредставяне на обезпечение, заемателя дължи неустойка от 276,32 лева. Посочено е също- ал.2, че неустойката се дължи разсрочено, заедно с погасителните вноски по заема. Съдът констатира, съобразно представеният към договора погасителен план- Приложение №1, че сумата за неустойка е включена в същия, като общо погасителната вноска е определена в размер на 36/месечно, а общият размер на плащанията е в размер на 828 лв.

Съдът приема за установен също факта, съобразно изрично заявеното от страна на ответника признание, че ищецът е заплатил сума от общо 167,70евро- над главницата по договора за кредит. Съдът намира, че доколкото не признава неизгоден за страната факт, направеното изявление се ползва със съответната доказателствена сила.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция– търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

3

Съдът приема, че клаузата от Договора за заем, предвиждаща задължение за заемателя за представяне на обезпечение - в тридневен срок от сключване на договора, чрез поръчител или банкова гаранция, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.20 от ЗЗП. Заедно с това, вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план. Така, тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение.

Изложеното води и до извода, че в конкретния случай уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, 4 надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита- уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.

1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.

Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит е нищожен. Предявеният като главен иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10, вр. чл.

19, ал.5 от ЗПК, за прогласяване нищожността на договора за паричен заем №*****/01,06,2021г е изцяло основателен и следва да бъде уважен като такъв.

По иска с правно основание чл. 55, ал.1, предл 1 от ЗЗД.

По делото, по реда на чл. 214 от ГПКе прието изменение размера на предявеният иск, като същият е приет за сумата от 167,70 евро.

С оглед изхода на спора за действителността на процесния договор за потребителски кредит №*****/01,06,2021г., като основание за плащане на сумите, и установената по- горе нищожност на същия, съдът приема, че даденото по договора следва да се приравни на изначална липса на основание.. Съдът приема, че заплатеното от ищеца е явява платено без основание, поради което и предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло. Както 5 бе посочено по – горе, безспорно е установен също факта че ищецът е заплатил сума от общо 167,70евро- над главницата по договора за кредит.

Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, като се съобрази и направеното възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал.5 от ГПК. Съдът намира, че възражението на ответника е основателно, като в полза на процесуалният представител на ищеца следва да бъде присъдено адв- възнаграждение - по исковете за нищожност и по осъдителният иск, в размер на общо 400 евро.

Съдът приема, че посоченото адв. възнаграждение съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото- същото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство, поради което посоченият в Наредбата минимум не отговаря на посочените цели и критерии за прилагането й. В полза на ищеца следва да бъде присъдено възнаграждение от общо 451,53 евро. .