Решение № 8 от 23.01.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Бургас, 23.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Ст. Калошева Манкова

Членове:

Събина Н. Х. Диамандиева

Даниела Д. Михова при участието на секретаря Марина Д. Димова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20232000500383 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивната жалба на Б. П. Д., лично и в качеството му на ЕТ „П. комерс – Б. П.“ с ЕИК 102038730, и Т. Х. П., против решение № 927/08.08.2023 г. по гр.дело № 2168/2022 г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивниците искове против Българската държава, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на област Бургас, за приемане за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение, на недвижим имот с идентификатор 51500.506.***.* по КККР на гр. Н., представляващ съгласно скица от СГКК гр. Б. сграда със застроена площ от 90 кв.м., брой етажи един с предназначение за обществено хранене, разположена в поземлени имоти с идентификатори 51500.506.***, 51500.506.***, принадлежащи към поземлен имот с идентификатор 51500.506.*** по КККР на гр. Н.

Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, а освен това е и необосновано. Твърди се, че в производството е опровергана формалната доказателствена сила на АДС № 10703/27.05.2022 г., както и че той не създава, а само констатира права. Излагат се твърдения, че процесният имот не е актуван никога преди това, независимо, че е изграден преди двадесет години, както и, че ответникът не е представил предходни АДС за имота, въпреки, че е бил задължен за това от съда.

Оспорват се констатациите в обжалваното решение, че включването на 1 постройката в приемно–предавателните протоколи не е от значение за спора, след като именно съдът е приел, че на това основание ищците имат качеството на нейни държатели.

Твърди се, че сградата не е предавана за отговорно пазене, въпреки, че е съществувала към датата на съставянето им.

Твърди се, че не е налице възприетото от съда извънсъдебно признание на първия ищец, тъй като подадената от него молба–възражение се отнася единствено до хотел „Кипарис“, но не и до постройката, изградена впоследствие. Твърдят, че никога не са били държатели на имота, за да е необходимо да трансформират държането във владение.

Заявяват, че от свидетелските показания по делото е безспорно установено, че процесният имот е изграден от едноличния търговец и е владян от въззивниците повече от двадесет години.

Сочи се, че мораториумът за придобиване по давност на имоти, частна държавна собственост не касае процесния имот, тъй като той не е собственост на Държавата, а съдът не е отчел обстоятелството, че постройката не е била актувана като частна държавна собственост преди издаването на АДС № 10703/27.05.2022 г. Сочат, че според доктрината и съдебната практика, при оспорване на собствеността, Държавата следва да докаже фактическото и правно основание.

Твърдят, че основанията, на които съответната община може да придобие собственост, са посочени в Конституцията и §6 от ЗМСМА. Сочат, че от съдържанието на представения акт за държавна собственост се установява, че имотът, в който е изградена постройката, не е собственост на Държавата, а на О. Н., Петко М. Ч. и Н. Б. Т., следователно процесната сграда и в момента на изграждането, и понастоящем, не може да бъде държавна собственост.

Въпреки твърдението във въззивната жалба, че правото на въззивниците на защита в производството е нарушено, не са ангажирани доказателства във въззивното производство.

Иска се отмяна на решението като неправилно и незаконосъобразно и постановяването на друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендират се съдебни разноски.

Въззиваемият – Българската държава чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва въззивната жалба като неоснователна. В представения в законовия срок писмен отговор са изложени са твърдения, че фактическата обстановка по спора е правилно установена от съда при съобразяване на становищата на страните и събраните по делото доказателства, в резултат на което съдът е достигнал до правилни и обосновани правни изводи. Твърди се, че е законосъобразна констатацията на съда, че доказателствената сила на АДС не е опровергана в хода на производството, включително спрямо основанието, по силата на което държавата е придобила правото на собственост върху имота. Сочи се, че съдът е констатирал непротивопоставянето от страна на ищците на насрещни вещни права извън твърдяната придобивна давност. Не е доказана и собственост 2 на трето лице върху имота към момента на актуването му.

Сочи се, че е неправилно твърдението на въззивниците, че спорната вещ е постройка. Излагат се съображения, че съдът е приел въз основа на събраните по делото доказателства – строителни книжа и съдебни решения по предходни производства, че се касае за пристройка към сграда, за която е издадено самостоятелно строително разрешение.

Относно оплакването в т.3 на жалбата се твърди, че е произволно при съпоставяне на мотивите на обжалваното решение и съдържанието на жалбата. Съдът е приел, че неучастието на Т. П. в производството по т.д.15/2013 г. на БОС, не води до различен извод, доколкото придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е в резултат от упражняваната търговска дейност е извън режима на съпружеската имуществена общност. Сочи се, че от изложеното в жалбата не следва, че претенциите на Т.

П. за собственост върху процесния имот са основателни.

За неоснователни се сочат и останалите оплаквания във въззивната жалба. Твърди се, че те не са аргументирани, а единствено възпроизвеждат фрагменти от решението, което е правилно, обосновано и законосъобразно. Сочи се, че са обосновани изводите на съда за наличие на извънсъдебно признание за възложеното от Държавата единствено пазене на имота и за недоказана по делото промяна в намерението за своене на имота по отношение на собственика. Твърди се, че са правилни и обосновани изводите на съда, че от събраните по делото свидетелски показания не се установява твърдението на ищците, че са владяли имота открито и непрекъснато повече от двадесет години. Според въззиваемия правилно е определен и периодът, през който не е текла придобивна давност поради съществуващия мораториум.

Оспорват се оплакванията на въззивниците процесуални нарушения в хода на производството. за допуснати съществени

Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски за въззивното производство – юрисконсултско възнаграждение.

С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Б. П. Д., в лично качество и в качеството му на ЕТ П. комерс-Б. П. с ЕИК*********, и Т. Х.

П., против Българската държава чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот с идентификатор 51500.506.***.* по КККР на гр. Н., представляващ съгласно скица от СГКК-гр.Б., сграда със застроена площ от 90 кв.м., брой етажи един с предназначение за обществено хранене, разположена в поземлени имоти с идентификатори 51500.506.*** и 51500.506.***, като съгласно представената по делото Скица на сграда № 15-1266251-31.10.2022 г., издадена от СГКК гр.Б., сградата принадлежи към поземлен имот с идентификатор 51500.506.*** по КККР на гр. Н. Ищците твърдят, че процесната сграда е построена през пролетта на 1999 г.

3 чрез ЕТ П.и комерс - Б. П. в поземлен имот с идентификатор 51500.506.*** по КККР на гр.

Н., като сградата представлява кафе-бар и се състои от зала, салон за хранене, кухня и офис с квадратура от около 90 кв.м. Излагат се твърдения, че сградата е следвало да обслужва гостите на находящия се в същия имот хотел-общежитие К., който към този момент е бил собственост на Туристическо сдружение Романтика, впоследствие прекратено и заличено, като сградата е изградена от едноличния търговец на основание издадено разрешение за строеж и договор за гражданско дружество от 15.09.1997 г. между ТС Романтика и ЕТ П. комерс - Б. П., изменен с анекс от 26.05.1998 г. Твърди се, че ЕТ е построил сградата със собствени средства и усилия, като през летния сезон на 1999 г. тя е започнала да функционира като кафе-бар. Сочи се, че междувременно поради заличаването на ТС Романтика, гражданското дружество е прекратено при условията на чл.363, б.“в“ ЗЗД, като след приключване на договорните отношения на ЕТ не са заплатени сторените разходи от другия съдружник в гражданското дружество. Твърди се, че считано оттогава първият ищец в лично качество и като ЕТ, и съпругата му се считат за изключителни собственици на сградата, като са владели имота явно, открито и непрекъснато в продължение на повече от 10 години, поемали са всички разходи за неговия ремонт и поддръжка, извършили са подобрения. Твърдят, че при предаването на недвижимия имот и наличното имущество на ТС Романтика на и от АДВ през 2000 г. и 2001 г. процесната сграда не е била обект на предаване, поради което не е била предоставена за отговорно пазене на ищците.

Твърдят, че процесната сграда е била неправилно и незаконосъобразно актувана с акт за частна държавна собственост № 10703 от 27.05.2022 г., като частна държавна собственост и неправилно по отношение на нея е започнала процедура по чл.80 от ЗДС за изземването й.

Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗС.

Ответникът - Българската държава, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на област Бургас е оспорил иска като неоснователен, като в законовия срок е представил писмен отговор на исковата молба.

Изложени са твърдения, че процесната сграда е държавна собственост на основание чл.2, ал.3, вр.чл.68 и чл.71 от ЗДС, решение от 13.07.1998 г. по ф.сд.№ 6070/1990 г. на СГС и чл.148 (отм.-ДВ, бр.81 он 06.10.2000 г. от ЗЛС). Твърди се, че тъй като строителното разрешение е издадено на името на ТС Романтика, правото на собственост на сградата към момента на построяването й, принадлежи на туристическото сдружение, което към този момент е упражнявало държавно право на собственост. Сочи се, че след прекратяването на ТС Романтика с решение по ф.д.№ 6070/1990 г. на СГС, влязло в сила на 22.06.1999 г., на основание чл.148 (отм.) от ЗЛС, имуществото на заличеното сдружение е предадено на Министерство на финансите чрез Агенцията за държавни вземания, за което е съставен протокол от 01.12.2000 г., с което имуществото на прекратеното сдружение, вкл.процесната сграда, е преминало към правоприемника в лицето на Българската държава.

Оспорват се твърденията в исковата молба, че ищците имат качеството на владелци по отношение на процесната постройка. Твърди се, че ищците са държатели, тъй 4 като имотът (вкл.процесната постройка) им е предаден за отговорно пазене с протокол от 01.02.2000 г., което обстоятелство е посочено в подписан от тях и от представители на АДВ и Областна администрация-Бургас протокол от 05.07.2001 г. Твърди се, че с влязло в сила решение № 154 от 07.12.2011 г. по гр.д.№ 1765/2011 г. на БОС, оставено в сила в тази му част с решение № 51 по 28.03.2013 г. по гр.д.№365/2012 г. на ВКС, IV гр.о., по отношение на Б. и Т. П.и е формирана силата на пресъдено нещо по въпроса, че считано от датата, на която имотът им е предаден за отговорно пазене, ищците имат качеството на държатели – пазачи на държавния имот, като Българската държава е осъдена да им заплати разноски за извършените от тях подобрения и опазване на имота. Твърди се, че ищците не са ангажирали доказателства за трансформация на упражняваната от тях фактическа власт върху имота от държане във владение. Допълнително се сочи, че дори да се приеме, че ищците са упражнявали владение върху имота, то не би могло да се проивопостави на собственика на имота – Българската държава, предвид обстоятелството, че периодът на претендираното като упражнявано давностно владение – от 2000 г. до предявяване на иска, е недостатъчен за придобиването на имота по давност, тъй като съгласно пар.1, ал.1 от ЗДЗС давността за придобиване на имоти частна държавна собственост спира да тече за периода от 31.05.2006 г. до 31.12.2022 г.