Решение № 4680 от 29.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4680 гр. Пловдив, 29.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330121431 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, против Л. Р. Л., ЕГН: **********, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 1996 лева - главница по Договор за паричен заем с № ***** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 21.10.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 9333/04.11.2024 г. по ч.гр.д. № 18079/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр.с.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем с № ***** г. Излага се, че договорът е сключен от разС.ие, като съгласно ОУ на „Сити Кеш“ ООД договорът за паричен заем влиза в сила от датата на изпращане от заемодателя на заемателя, а именно – 09.11.2022 г.

Твърди се, че сумата по договора от 2600 лева е заплатена на ответницата на каса на „Изипей“, но същата не е била върната, поради което ищецът е образувал заповедно производство. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се поддържа становище за недопустимост на предявения иск, като се твърди, 1 че е налице разминаване между претендираната в исковата молба сума и тази, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, алтернативно се сочи, че предявения иск е частично основателен, доколкото по договора са правени частични плащания, но ответницата не съхранява платежните документи, с които да го докаже.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 9333/04.11.2024 г. по ч.гр.д. № 18079/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр.с. В законоустановения едномесечен срок длъжникът е депозирал възражение по чл. 414 ГПК, поради което заповедният съд е дал указания на заявителя да предяви установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в срок. Искът е предявен в законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост.

Не се спори, че между страните е възникнало облигационно отношение по Договор за паричен заем с № ***** г.

С разпоредбата на чл. 6 .1 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция.

С клаузата на чл. 6.2 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 2861, 18 лева на вноски.

По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 6.1 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в 2 съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 43 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Видно от представения договор, при главница в размер на 2600 лева, дължимата неустойка за непредставено обезпечение възлиза на 2861, 18 лева, т.е. по-голяма от главницата по кредита.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 10 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 3218, 82 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 6.2 от Договора „неустойка” в размер от 2861, 18 лева.

3

Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По делото е прието като неоспорено от страните заключение на вещото лице С. К. по ССчЕ, което се кредитира от настоящия състав, като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено. Съгласно заключението, общо заплатените от ответника суми по договора за паричен заем възлизат на 604 лева.

Следователно останалата сума за плащане от страна на ответника за покриване на главницата /т.нар. чиста стойност на кредита/ възлиза в размер на 1996 лева, колкото е и исковата претенция. Други плащания по договора ответникът не дължи на основание чл. 23 ЗПК. При това положение, предявеният установителен иск се явява основателен и ще се уважи.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Л. Р.

Л., ЕГН: ********** дължи на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869 сумата от 1996 лева - главница по Договор за паричен заем с № ***** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 21.10.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 9333/04.11.2024 г. по ч.гр.д. № 18079/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXIV гр.с.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4