Решение № 2551 от 25.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2551 гр. София, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100502844 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Ф.Б.“ ЕООД, представлявано от адв. Б. Д., срещу решение № 14020/06.12.2022 г., постановено по гр. д. № 18236/2022 г. по описа на Софийски районен, 128 състав, с което е прогласен за нищожен сключеният на 01.12.2021 г. договор № 1093542 за предоставяне на потребителски кредит между З. Р. Д. и „Ф.Б.“ ЕООД.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, иска се неговата отмяна и постановяване на решение, с което предявеният иск да се отхвърли. Изложени са оплаквания, за допуснати от районния съд нарушения на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като се поддържа, че съдът не е обсъдил всички доводи на въззивника-ответник в първоинстанционното производство и решението е немотивирано. Оспорва се изводът на районния съд, че таксата за гарант следва да бъде включена в ГПР, тъй като тази сума се дължи на „Ф.Б.“ - трето лице, което е различно и независимо от „Ф.Б.“ ЕООД. Сочи се, че договорът за кредит и договорът за поръчителство имат отделни погасителни планове, както и че кредитополучателят е имал възможност да избере поръчител при кандидатстване за кредит и поръчителството от страна на юридическо лице не е било задължително, а по избор на потребителя. Поради това се счита, че сумата от 1395 лева касае отделно правоотношение с предмет договор за гаранция с трето лице и дължимото по този договор възнаграждение не следва да се включва в годишния процент на разходите. Претендират се разноски.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата З. Р.

Д., чрез адв. Д. М., с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата и се излагат доводи за правилност на обжалваното решение. Претендират се разноски за безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т 2 ЗАдв.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В исковата молба са изложени доводи за нищожност на сключения между страните на договор № 1093542 от 01.12.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност - че клаузата на чл. 5 от същия е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Изложени са подробни съображения за наличие всяко едно от поддържаните основания.

В срока за отговор ответникът е възразил, че в предоставените на ищцата общи условия към договора за потребителски кредит изрично е посочено, че възнаградителната лихва за предоставяне на кредита остава непроменена през целия срок на договора, като точният размер на лихвата е посочен в индивидуалните условия на договора за потребителски кредит и погасителния план към него; че дължимите от кредитополучателя суми са достатъчно индивидуализирани по основание и размер; че дружеството е предоставило необходимата информация във връзка с размера на годишния процент на разходите по кредита, както и начина на неговото формиране, като посоченият ГПР в размер на 49,11% е определен ясно и правилно в договора за кредит и съответства на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК; че сумата от 1395 лева, дължима по договора за гаранция, не следва да се включва ГПР, тъй като се касае за правоотношение с друга страна, различна от ответника и избрана от ищцата, която е имала възможност да посочи за поръчител и избрано от нея физическо лице. Изложени са и подробни съображения за действителността на клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща обезпечаване на кредита с гаранция/поръчителство, както и относно спазване изискванията за сключване на договор за кредит от разстояние.

С обжалваното в настоящото производство решение районният съд приема, че при сключване на процесния договор за кредит са спазени изискванията на Закона за 2 предоставяне на финансови услуги от разстояние, същият отговаря от външна страна на изискванията за форма и съдържание, предвидени в ЗПК. Установено е, че в чл. 4 от договора е посочен общият раход по кредита в размер на 345 лева, включващ възнаградителната лихва, а годишният процент на разходите е определен на 49.11%, като от съдържанието на самия договор и предоставената преди сключването му преддоговорна информация не е видно кои разходи са включени от кредитора при определяне на ГПР.

Прието е, че начислената в конкретния случай такса за предоставяне на гаранция от предложения от кредитора поръчител „Ф.Б.“ следва да бъде включена в ГПР, като липсата на изрично отбелязване в договора за кредит или в стандартния европейски формуляр, че този разход се включва в ГПР (както и изобщо кои разходи са взети предвид при определянето му) е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

На етапа на въззивното производство не се спори, че на 01.12.2021 г. между З. Р. Д. и „Ф.Б.“ ЕООД е сключен договор № 1093542 за предоставяне на потребителски кредит за сумата от 1500 лева за срок от 12 месеца, като общата сума, подлежаща на връщане, е 1845 лева, при 23.00 % фиксиран годишен лихвен процент и 49.11 % годишен процент на разходите. В договора е посочена възнаградителна лихва в размер на 345 лева, която съставлява и общ разход по кредита. Към договора за кредит е изготвен подробен погасителен план, в който е посочен размерът на всяка една погасителна вноска, компонентите, включени в нея (главница и лихва), както и падеж на всяка вноска.

По отношение на размера на ГПР договорът препраща към т. 8.4 от общите условия, според която ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки и косвени разходи), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и се изчислява при следните допускания: а) договорът ще е валиден за срока, за който е сключен, и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; б) лихвеният процент и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора; в) общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло.

В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“ в полза на кредитора. С одобряването на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени - нито от кредитополучателя, нито от поръчителя. Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.

Между ищцата и „Ф.Б.“ е сключен отделен договор за гаранция, съгласно който тя дължи възнаграждение от 1395 лева, платимо на 12 месечни вноски, съвпадащи като падеж с тези по договора за кредит, като към договора за гаранция е изготвен отделен погасителен план.

От заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебнотехническата експертиза, която настоящата инстанция кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвена, се установява, че процесът по кандидатстване и отпускане на 3 кредит през интернет страницата на „Ф.Б.“ ЕООД включва попълване и подаване на искане за потребителски кредит, с посочване на параметрите на същия, като е налице възможност потребителят да избере дали ще посочи личен гарант или ще се възползва от допълнителната услуга – гаранция, предоставена от „Ф.Б.“. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд вещото лице е заявило, че при изготвянето на експертизата е установило, че са налице потребители, които са избрали личен гарант, а не са се възползвали от услугите на „Ф.Б.“ за обезпечение на получените от тях кредити.

От служебна справка в Търговския регистър и на интернет страницата на „Ф.Б.“ – Малта, се установява че принципал, както на дружеството „Ф.Б.“ ЕООД, така и на дружеството „Ф.Б.“, Малта (понастоящем „Мултитют Банк“, Малта ), е „Мултитют СЕ“ чуждестранно юридическо лице, регистрирано във Финландия. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ТЗ.

При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 ДФЕС и чл. 38 ХОПЕС следва извод, че правото на Съюза изисква висока степен на защита на потребителите, като националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. В този смисъл - т. 20 от решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от решение от 19.04.2007 г., Farell, C356/05; т. 39 от решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

Въпреки че за потребителя е била налице възможност да избере физическо лице за поръчител, в конкретния случай той е избрал да се възползва от предложената при сключване на договора за кредит допълнителна услуга по предоставяне на гаранция от „Ф.Б.“, поради което двете договорни правоотношения следва да бъдат разгледани като едно цяло.

За преценката относно валидността на процесния договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, които са императивни и по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа 4 годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1 т. 1 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, като е посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.