Решение № 254 от 10.07.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 254 гр. К., 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20245320100081 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „******“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: град С., п.к. ****, улица *****, представляван от А.Ч.Д. и Н. Г. С.

- изпълнителни директори, чрез юрк. М. Н. против Д. Т. Б., ЕГН: **********, адрес: гр. К., ул. *****, представляван от ЕАД Е.И., БУЛСТАТ: ******, съдебен адрес: гр. П., ул. ****** чрез адв. И..

В исковата молба се твърди, че на 30.08.2022 г. „******“ ЕАД и ответника Д. Т. Б. сключили Договор за потребителски кредит № ******, съгласно който ищцовото дружество предоставило на ответника сума в размер на 5743,83 лева. Съгласно чл. 7, ал.2 от Договора средствата по кредита се превеждали от Кредитора на Потребителя в срок от 3 работни дни, считано от датата на сключване на договора, по сметка на потребителя, открита в „******“ ЕАД и посочена в чл. 11.2 от договора. Кредитът се считал за усвоен от момента в който средствата постъпят по сметката на потребителя. В настоящия случай кредитополучателят пожелал да получи сумата на каса на „****“ АД, видно от чл. 7.2.2. от процесния договор за потребителски кредит.

В случаите, когато потребителят е пожелал сключване на застраховки или да се присъедини към застрахователните програми, средствата се превеждали от кредитора към сметка на застрахователя, за което потребителят 1 давал изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора. В настоящия случай потребителят пожелал да сключи застраховка „Bank пакет 3 кредит + сметка“ в размер на 583,99 лв. и „******“ в размер на 159,84 лв.

Видно от чл. 13 на заявлението-декларация, кредитополучателят пожелал да сключи горецитираните застраховки.

Твърди се, че съгласно чл. 19 от договора, при сключването му потребителят не бил длъжен да сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение той можел да сключи някоя от предлаганите застраховки или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, без това да е задължително условие за сключване на договора. Общото крайно задължение по процесния договор възлизало на 7548,82 лв., която сума била разсрочена на 16 погасителни месечни вноски – 15 по 471,80 лв., и една последна изравнителна в размер на 471,82 лв. Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвявал предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, бил в размер на 40,95 % (чл. 9, ал.1 и ал.2 от Договора). Така предоставената сума, кредитополучателят имал задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща два компонента: главница и договорна лихва.

Твърди се, че длъжникът преустановил плащанията по договора, като непогасени били вноски с падежи 05.03.2023 г., 05.04.2023 г. и 05.05.2023 г.

Изпратено му било уведомление за предсрочна изискуемост на задължението по процесния договор – ИД PS **** ****** G с баркод ******, което Д. Б. получил лично, видно от приложената обратна разписка с ИД PS **** ****** G с баркод ****** на 02.06.2023 г.

Поради липсата на плащане от страна на длъжника, „******“ ЕАДД подало заявление по чл.417 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № 1561/2023 г., по описа на Районен съд К. срещу Д. Т. Б.. Към дата на входиране на заявлението задължението на Д. Т. Б. към „******“ ЕАД по договора било в размер на 4 555.29 лв. (4267.40 лв. – главница и 287.89 лв. – договорна лихва).

Отделно от това, съгласно чл. 9, ал. 4 от Договора за потребителски кредит, ответникът дължал и обезщетение за забава (лихва за просрочие), което към 15.08.2023 г. било в размер на 80.21 лв.

Срещу издадената Заповед по чл.417 ГПК постъпило в срок въъзражение от длъжника, което обосновавало правния интерес от предявяване на настоящия иск за установяване вземането.

Ищцовото дружество моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи следните суми, за които по ч. гр. д. № 1561/23 г по описа на РС К. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, а именно: сумата от 4267.40 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ******/30.08.2022 г.; сумата от 287.89 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 05.03.2023 г. до 02.06.2023 г.; сумата от 80.21 лева, представляваща обезщетение за забава 2 за периода от 05.03.2023 г. до 15.08.2023 г., ВЕДНО със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 24.08.2023 г., до изплащане на вземането.

Претендират се направените разноски по делото, включително и тези в заповедното производство.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез адв. Е.И., оспорва иска.

Твърди, че като кредитополучател, ответникът е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ищцовата банка е „търговец“ по §13, т.2 от ДР на ЗЗП, предоставящ „финансова услуга“, свързана с банковата дейност, съобразно легалната дефиниция на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП. Поради изложеното ответникът се ползвал от защитата, предоставена му в качеството му на потребител по ЗЗП.

Сочи, че съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е 1/. всяка уговорка в негова вреда; 2/. която не отговаря на изискването за добросъвестност и 3/. води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

На плоскостта на настоящия казус, счита че са налице хипотезите на чл. 143, т. 9, т. 10 и т.18 от ЗЗП.

Счита, че е налице хипотезата на чл. 143, т. 9 от ЗЗП, която вменява задължение на доставчиците на услуги да предоставят преддоговорна информация, необходима за вземане от страна на потребителя на информирано решение дали и при какви условия да сключат договор за кредит и изискване кредитополучателят да може да влияе върху съдържанието на този договор. В настоящия случай било нарушено изискването на чл. 143, т. 9 от ЗЗП, като на кредитополучателя не била предоставена възможност да се запознае предварително с клаузите на сключвания договор и да ги договаря индивидуално.

Процесиите клаузи осъществявали и фактическия състав на чл. 143, т.

10 от ЗЗП, а именно – давали възможност на банката да променя лихвения процент при непредвидени в договора основания. Непосочването в договора на методиката, по която се определя лихвените нива и основанието за такава промяна се характеризирала с неяснота и неопределеност, която навеждала на извода, че е изцяло във властта на банката да преценява наличието на основания за увеличаването им.

Също така ответникът възразява, че определянето на лихвения процент по горепосочения начин противоречи и на императивните разпоредби на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД, като определянето на цената на банковия ресурс в договор за кредит не се формирал въз основа на лихвен процент до размер, определен в постановление на МС или разпоредба на БНБ, а включвал необективни фактори и величини, определяни единствено от банката.

Освен това, дори да се приемело, че използваната от банката 3 методология представлява по своята същност общи условия, при които банката сключва договори за кредит с физически лица, доколкото в нея се съдържали отнапред установени от банката условия, касаещи определянето на размера на лихвения процент и на дължимите такси и тяхното изменение за срока на действие на договора, то същата не можела валидно да обвърже страните и да стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях. Кредитополучателите не били търговци и следователно, за да станат задължителни за тях общите условия, установени от банката за сключваните от тях сделки, те следвало да заявят писмено, че ги приемат – чл.298, ал.1, т.1 ТЗ. Нещо повече, в случая договорът за банков кредит бил формален, тъй като в чл.430, ал.3 ТЗ била предвидена писмена форма, като условие за неговата действителност и следователно по отношение на него намирала приложение и императивната норма на чл.298, ал.2 ТЗ, съгласно която, за да обвържат кредитополучателите, установените от търговеца общи условия следва да са им били предадени при сключване на договора.

Методологията за промяна на договорката лихва и дължимата такса, установени от компетентния орган на банката, която по своята същност можело да се приеме, че представляват общи условия, не била предадена на ответника и той не бил заявил писмено, че ги приема, поради което тя не можела да го обвърже.

Ответникът релевира и твърдение, че ищцовата банка е нарушила и изискванията на чл. чл. 143, т. 18 във връзка с 147, ал. 1 от ЗЗП, който задължава доставчиците на финансови услуги да формулират клаузите в потребителските контракти „по ясен и недвусмислен начин“, така че на потребителите да станат ясни икономическите последици от поетото задължение за заплащане на договорна лихва. Банката не спазила и разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗКИ, съгласно която „условията по кредитите се формулират ясно и по разбираем за клиентите начин“.

На следващо място с чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ било въведено изискване условията на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно по силата на сочената законова норма се повелявало изрично задължение на банката - кредитодател да посочи условията, при които предоставя на потребителя - кредитополучател конкретния банков продукт, да се съдържат кумулативно два елемента – методиката/ метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на договора. В случая методиката, по която се определя БЛП била неопределена и неопределяема, което било противоречие на добрите прави, принципа на справедливостта и в нарушение на императивни норми на закона, създавала дисбаланс между кредитополучателя и банката - кредитодател, която като икономически посилния субект наложила сключването на клаузи във вреда на кредитополучателя.

4

На следващо място, клаузата в договора, предвиждаща заплащане на множеството застраховки, задължителни по договора, очевидно заобикаляла закона и накърнявала правата на другата страна по облигационното отношение. Тази предвидената клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Застраховките представлявали скрит разход по договора за кредит и с тях се целяло реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Макар да били предвидени като застраховки в договора, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е включена в ГПР.

Поради невключването на застраховките в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от застраховките.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

В процесния договор кредиторът заблуждаващо посочил, че общият размер на кредита е в размер на 5743,83 лева, като съгласно договора било предвидено, че потребителят дължи застраховка, която се заплаща от кредитополучателят, като кредиторът удържал сумата от общият размер на кредита. По силата на тази уговорка заемателят получил 5000,00 лв. поради извършената удръжка. В практиката на Съда на ЕС било изведено задължителното разяснение, че удържаните от главницата по кредита от кредитодателят суми за разходи не формират „общият размер на кредита“.