Решение № 2661 от 22.10.2026, Административен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 2661

Кърджали, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Кърджали - IV състав, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

МАРИЯ БОЖКОВА

При секретар АНЕЛИЯ ЯНЧЕВА като разгледа докладваното от съдия МАРИЯ БОЖКОВА административно дело № 20267120700338 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване ( КСО).

Делото е образувано по жалба на Б. Т. Г. от [населено място], чрез пълномощник, срещу Решение № 2153-08-102/27.04.2026 г. на директора на ТП на НОИ-Кърджали, с което е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане № 085-00-13-3/ 10.03.2026 г. на ръководител на осигуряването за безработица, в ТП на НОИ – Кърджали. С този АА, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

Претендира се незаконосъобразност на оспореното решение. Твърди се, че Б. Г. е полагал труд по трудово правоотношение в държава членка на ЕС и като такъв има качеството на осигурено лице по см на чл.10 КСО и §1, ал.1, т.3 от ДР на КСО. За целите на това обстоятелство при сключването на трудовото му правоотношение са спазени всички изисквания, както на КТ така и на нормите на Държавата членка, в която е полаган труда вкл. и са внесени дължимите осигурителни вноски. За целите на административното производство е представил изскуемите документи, с които е доказал периода на полагане на труд, периода на осигуряване, на пребиваване и престой. Намерението му е субективен елемент, формиран от неговото вътрешно съзнание, което в случая не може, а и не трябва да служи като мотив за отказ, както неправилно в случая е приел административния орган.

Административният орган посочил, че в случая „намерението за трайно установяване“ не се подкрепяло от наличните доказателства без да са изложени мотиви в тази насока, от които да се установи защо и на какво основание е прието това. Незнайно как административния орган в случая е установил по безспорен начин какво е било вътрешното субективно намерение на Г. без да посочи въз основа на какви доказателства и изводи е приел това, както и че това е основния критерий, въз основа на който може да откаже законово право. С постановяване на обжалвания акт, съществено са нарушени правата на жалбоподателя, първо да узнае защо и на какво основание му е отказано правото на обезщетение, включително и мотивите за това, а от там и правото му на обезщетение по чл.54а от КСО. Само въз основа на това, че не бил доказал намерението си съответно „икономическата си обвързаност с Р. България“ както и „центърът на жизнените си нужди“, органа не може да откаже, а в случая чрез постановения акт и да ограничи правата на Г. по законното му право да бъде отпуснато обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. Искането е да се отмени оспорения административен акт. Претендира се присъждане на деловодни разноски.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от пълномощник.

Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Кърджали, чрез процесуален представител, оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето й. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В писмена защита посочва съображения в подкрепа на доводите си за законосъобразност на оспорения административен акт.

Настоящият състав на АС – Кърджали приема, че жалбата е допустима като подадена в предвидения в чл. 118, ал. 1 от КСО 14-дневен срок и от лице, което е засегнато от обжалвания административен акт.

При извършена проверка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Със Заявление, вх. № 085-00-13/ 12.01.2026 г., Б. Г. поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО. В същото декларирал, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – [държава], за периода от 26.11.2016 г. до 09.01.2026 г.

С писмо изх. № У-085-00-13-1/ 12.01.2026 г. от жалбоподателя е изискано да представи заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002 и U004, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004, както и документи от работодателя в [държава] /трудов договор, заповед за прекратяване, фишове за заплати и др./. На 15.01.2026 г. Б.Г. подал заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 за периода: 26.11.2016 г. – 12.01.2026 г., с приложена декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, както и документи, свързани с трудовата му заетост в [държава].

От страна на ТП на НОИ - Кърджали на 19.01.2026 г., до компетентната институция на [държава] по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, е изпратено искане за издаване на структурирани електронни документи U017 – осигурително досие, U004 – информация за заплатите и H006 – информация за периоди на пребиваване, необходими за преценка на правото на парично обезщетение за безработица.

С разпореждане № 085-00-13-1/ 19.01.2026г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя до получаване на изисканите структурирани електронни документи от компетентната институция на [държава].

На 26.01.2026 г., отново по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, са получени структурирани електронни документи (СЕД) U017 и U004, издадени от компетентната институция в [държава] относно преценка на правото и размера на паричното обезщетение за безработица. Със структуриран електронен документ U017 издаден от КИ в [държава] са удостоверени периоди на осигурена заетост с начална дата 28.08.2017 г. и крайна дата 09.01.2026 г. вкл. На 25.02.2026 г. е получен структуриран електронен документ (СЕД) Н006 от компетентната институция на [държава], с който удостоверяват държава на престой -[държава].

След разглеждането им, с разпореждане № 085-00-13-2/ 02.03.2026 г. на ръководител на осигуряването за безработица, на основание чл. 55 от АПК е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С разпореждане № 085-00-13-3/ 10.03.2026 г. на ръководител на осигуряването за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В разпореждането е посочено, че на 19.09.2024 г. е получен по електронен път структуриран електронен документ U017, издаден от КИ в [държава], с който са удостоверени периоди на осигурена заетост. Изложени са съображения, че съгласно чл. 16 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/ 68, гражданин на ЕС получава автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна от ЕС, ако е живял законно в нея поне 5 години без прекъсване. Със становище по дело С-30/22, Европейската комисия и Съвета решават, че чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО)№ 883/ 2004 на ЕС и Съвета не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетение за безработица до КИ на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване или заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия период. Предвид горното и с оглед разпоредбата на чл. 65, ал. 5 във връзка с ал. 2 Регламент (ЕО) 883/ 2004, е прието, че НОИ не е компетентната институция по отпускането на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето нито е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало на територията на България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност и няма право на парично обезщетение за безработица.

Видно от представената по делото административна преписка, на 25.02.2026 г. по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз е получен структурирани електронни документи (СЕД) Н006, с който е предоставена информация за пребиваване от компетентната институция на [държава].

При обжалване по административен ред на разпореждане № 085-00-13-3/ 10.03.2026 г. на ръководител на осигуряването за безработица пред директора на ТП на НОИ – Кърджали е постановено оспореното в настоящото производство решение. В същото е прието, че в разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица, правилно е прието, че Р България не е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица. Посочено е, че основният принцип, установен в Регламент на (ЕО) № 883/2004 е, че лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени на законодателството само на една държава членка и това е държавата членка, на територията на която се полага трудът. Принципът е известен като lex loci laboris и е посочен в чл. 11, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Приложението на принципа изисква лицето обичайно да пребивава на територията само на едната държава членка. Този факт се определя според центъра на жизнените интереси на лицето.

Изложени са съображения, че общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от Регламента. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Изключение от това нравило е разпоредбата на чл. 65, § 2 от същия нормативен акт, в който е регламентирано, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение па службите по заетостта в държавата-членка но пребиваване. Тези безработни лица получават обезщетение в съответствие с чл. 65, § 5, буква „а“ от Регламента в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване, ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице.

Изложени са мотиви, че нормата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. следва да се тълкува и прилага във връзка с разпоредбите на член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския Парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, тъй като във втория текст са посочени елементите за определяне на пребиваването. Съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето - жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).