Решение № 2693 от 30.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2693 гр. Пловдив, 30.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20255330102623 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът А. М. У. е предявил против „София Комерс Кредит Груп“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК за заплащане на сумата от 704, 58 лв., представляваща недължимо заплатена сума по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.10.2022 г., дължима поради недействителността на договора, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.02.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

В случай на отхвърляне на главния иск, в условията на евентуалност, е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 469, 20 лв., представляваща недължимо заплатена сума по клауза за неустойка по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.10.2022 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.02.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.10.2022 г., по силата на който в полза на ищеца е отпусната сумата от 1 500 лв., при 1 установен годишен лихвен процент – 41, 16 % и годишен процент на разходите – 49, 89 %. Сочи, че в договора е установено, че потребителят следва да върне сумата от общо 2 035, 26 лв. на 18 месечни погасителни вноски. Твърди, че с разпоредбата на § 6 от Договора е установено задължение за обезпечение, което да отговаря на посочените в договора задължения, като в разпоредбата на § 7 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер от 1 689, 12 лв. Сочи, че начислена неустойка се заплаща периодично с всяка погасителна вноска, като по този начин общата погасителна вноска нараства до размер от 206, 91 лв. Сочи, че при сключване на договора за кредит е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото клаузата за неустойка представлява скрито възнаграждение, което следва да бъде включено при определяне на размера на годишния процент на разходите по кредита. Счита, че сумата за неустойка следва да бъде елемент от общите разходи по кредита, като с уговорката за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че неустойката е в размер от около 110 % от задължението по договора за кредит.

Счита, че задължението за заплащане на неустойка е установено с цел неоснователно обогатяване на кредитора, поради което счита, че клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави. Твърди, че неустойката е установена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като се позовава на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че е погасил задълженията си по договора за кредит, като за периода от 11.11.2022 г. до 11.03.2023 г. е погасил пет вноски от по 206, 91 лв., шесто плащанр на 11.03.2023 г. от 670, 03 лв. , като е погасена чрез рефинансиране и сумата от 500 лв. Счита, че сумата, заплатена над чистата стойност по кредита от 1 500 лв., е недължимо заплатена. При условията на евентуалност предявява иск за връщане на недължимо заплатена сума за неустойка. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД е депозирал отговор на исковата молба.

Сочи, че към исковата молба не са приложени доказателства за извършени плащания. Признава, че неустойката, уговорена в договора за кредит е недействителна, поради което счита, че плащане на неустойка не се дължи.

Оспорва твърденията за недействителност на договора за кредит. Сочи, че в договора за кредит е установен фиксиран лихвен процент за целия период на договора, поради което не е необходимо да се посочват условията за прилагането му. Твърди, че при сключване на договора не са допуснати нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в договора е посочен размерът 2 на годишния процент на разходите и размерът на общата сума за погасяване.

Сочи, че неустойката не участва при формиране на годишния процент на разходите, като в последния е включено единствено задължението за възнаградителна лихва. Оспорва твърденията на ищеца, че уговорената между страните неустойка представлява добавка към възнаградителната лихва. Сочи, че задължението за неустойка не следва да бъде взето предвид при определяне на годишния процент на разходите по кредита, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Поддържа, че нищожността на клаузата за неустойка не води до нищожност на договора, като договорът за кредит може да бъде прилаган в отношенията между страните и без клаузата за неустойка.

По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право по предявените осъдителни искове се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание – при начална липса на валидно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство.

С определението за насрочване на делото съдът на основание чл. 146, ал.

1, т. 3 и т. 4 ГПК е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1. че между страните е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.10.2022 г., по силата на който в полза на ищеца е отпусната сумата от 1 500 лв., при установен годишен лихвен процент – 41, 16 % и годишен процент на разходите – 49, 89 %; 2. че с разпоредбата на в разпоредбата на § 7 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер от 1 689, 12 лв.; 3. че в годишния процент на разходите, посочен в договора от 41, 16 % не е включено задължението по § 7 от Договора за заплащане на неустойка от 1 689, 12 лв.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.10.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 500 лв. срещу насрещното задължение на последния – кредитополучател, да върне сумата от 2 035, 26 лв. на 18 месечни вноски, всяка в размер от 113, 07 лв.

Установен е годишен лихвен процент от 41, 16 % и годишен процент на 3 разходите от 49, 89 %.

В § 6 от договора е установено задължение за осигуряване на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора – чрез поръчителство, което да отговаря на установените в договора условия или банкова гаранция.

В § 7 от Договора е установено, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение за кредитора настъпват вреди, поради намаляване на кредитоспособността на потребителя, поради което последният дължи неустойка в размер на сумата от 1 689, 12 лв., платима на 18 равни части, при което общият размер на погасителната вноска е от 206, 91 лв. В договора е обективиран погасителен план с посочване на датите на падежите на всяка вноска.

От представената от ответника справка за извършени плащания от страна на потребителя по договора за кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 1 991 лв. по договора, от които 1 500 лв. за главница, 137, 29 лв. за договорна лихва и 335, 71 лв. за неустойка.

По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл.

23 ЗПК.

Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания

4

В случая в исковата молба са изложени съображения както за недействителност на договора на посочените основания по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, така и за недействителност на клаузите за заплащане на такси.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.

В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.