Решение № 224 от 07.05.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 224 гр. София, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимир Шекерджиев

Членове:

Елена Каракашева

Виолета Магдалинчева при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора З. К. като разгледа докладваното от Виолета Магдалинчева Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200151 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на адвокат Н. А. и на адвокат Б. Б. упълномощени защитници на подсъдимия Н. Г. К., против решение № 160/04.11.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 229/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

В жалбата на адв. А. се поддържат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Същественото процесуално нарушение се аргументира с твърдение за неправилен и едностранчив доказателствен анализ, изразяващ се в процесуално несъстоятелен отказ да бъдат кредитирани обясненията на подсъдимия, подкрепени от съставения на негово име акт за установяване на административно нарушение. Направено е възражение за допуснат порок в обвинителния акт, доколкото в него като място на извършване на деянието е посочен гр. Сопот, при положение че според събраните доказателства полицейската проверка и твърдяното предаване на подкупа са осъществени на пътния възел между с. Анево и гр. Сопот. Поддържа се, че при това несъответствие и при липса на изменение на обвинението по реда на чл. 287 НПК е следвало да бъде постановена оправдателна присъда. Според защитата материалният закон е нарушен, тъй като неправилни са изводите на съда относно субективната съставомерност на деянието. Твърди се, че такава отсъства, тъй като инкриминираната банкнота от 50 лева е изпаднала 1 случайно от документите на подсъдимия, а не е била предоставена от него като неследващ се дар. Искането към касационната инстанция е за отмяна на въззивното решение и за постановяване на ново, с което подсъдимият да бъде оправдан.

В жалбата на адв. Б. също се релевират касационните основания по чл.

348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Защитникът възпроизвежда част от доводите, изложени в жалбата на адв. А., като наред с това развива и самостоятелни оплаквания. Поддържа, че въззивният съд е постановил решението си при липса на мотиви, тъй като е възприел фактическите и правни изводи на първата инстанция, без да извърши самостоятелен анализ на доказателствата и без да изложи собствени съображения по релевантните защитни възражения. Твърди, че вътрешното убеждение на съда не е формирано въз основа на пълно, всестранно и обективно изследване на всички доказателствени източници. Според защитата неоснователно са били подценени обясненията на подсъдимия, противоречията в показанията на полицейските служители Л. и С., доказателственото значение на акта за установяване на административно нарушение, както и заключението на назначената техническа експертиза, която потвърждавала версията на подсъдимия. Акцентира върху обстоятелството, че нарушението по чл. 147, ал. 1 ЗДвП е било констатирано едва след отвеждането на подсъдимия в полицейското управление, поради което към момента на извършване на пътната проверка (осъществена няколко часа по-рано) той не е имал мотив да предлага неследващ се дар на контролните органи. Смята, че напълно са били игнорирани допуснатите от полицейските служители нарушения на Инструкция № 82123-479 от 20 октомври 2014 г. за реда и организацията за осъществяване на дейностите по контрол на пътното движение. Твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като липсват доказателства деянието да е осъществено умишлено от подсъдимия. В тази връзка излага теза, че инкриминираната банкнота е попаднала в полицейския автомобил по невнимание след като подсъдимият е представил изисканите от полицаите документи. И в тази жалба е направено искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия.

В съдебното заседание пред ВКС двамата упълномощени защитници по изложените вече съображения поддържат касационните жалби и отправените с тях искания.

Подсъдимият Н. Г. К. се присъединява към позицията на своите защитници.

В последната си дума твърди, че е несправедливо осъден и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане, при което обективната истина да бъде установена.

Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационните жалби за неоснователни и пледира за тяхното отхвърляне.

Поддържа, че извършеният от въззивния съд доказателствен анализ е в съответствие с изискванията на процесуалния закон и не са налице твърдените от защитата процесуални нарушения. Счита, че при правилно установената фактология няма основание за приложение на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Моли 2 въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда №79/12.11.2024 г. на ОС-Пловдив подсъдимият Н. Г. К. е признат за виновен в това, че на 06.02.2024 г. в гр. Сопот, област Пловдив дал подкуп – парична сума в размер на 50 лева, на длъжностни лица, заемащи отговорно служебно положение – младши полицейски инспектори в група „Териториална полиция“ на Сектор „Охранителна полиция“ към Районно управление – Карлово при ОД на МВР- Пловдив Г. Л. Л. и Н. С. С., за да не извършат действия по служба съгласно чл. 31, т. 1, пр. 1 от ЗМВР и чл. 186, ал.

1, вр. с чл. 185 ЗДвП, а именно да не му бъде наложена глоба с фиш за нарушение по чл. 147, ал. 1 ЗДвП, поради което и на основание чл. 304а, вр. с чл. 304, ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода, отложени с тригодишен изпитателен срок, както и на глоба в размер на петстотин лева.

На основание чл. 307а НК предметът на подкупа е отнет в полза на държавата.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата разноските по делото.

Срещу тази присъда е подадена въззивна жалба от защитата, по повод на която в АС – Пловдив е образувано в.н.о.х.д. №229/2025 г. С решение № 160/04.11.2025 г. първоинстанционната присъда е изменена, като подсъдимият е оправдан по квалифициращия признак подкупът да е даден на лица, заемащи отговорно служебно положени. В останалите части първоинстанционната присъда е била потвърдена.

Въззивно решение в потвърдителната му осъдителна част е предмет на касационен контрол пред ВКС – първи по своя ред.

Жалбите срещу въззивното решение са подадени от надлежни страни, в законовия срок и срещу акт, подлежащ на разглеждане в производство по глава двадесет и трета от НПК. В този смисъл те са процесуално допустими.

Разгледани по същество тези жалби са неоснователни по следните съображения:

По доводите за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила

1. Неоснователно е оплакването на защитата, че въззивният съдебен акт е постановен при липса на мотиви.

3

Това, че въззивната инстанция е възприела фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд - по отношение на последните това е сторено частично - не обуславя извод за немотивираност на решението.

Съгласно изискванията на чл. 339 НПК въззивният съд следва да посочи установените факти, доказателствата, въз основа на които ги приема, както и правните съображения за решението си. Контролираният съдебен акт отговаря на тези стандарти, тъй като съдържа самостоятелно изложение на релевантната фактическа обстановка, анализ на доказателствената съвкупност и правни съображения относно деянието. В мотивите са обсъдени направените от защитата възражения, включително относно мястото на извършване на деянието, доказателствената стойност на обясненията на подсъдимия, противоречията в показанията на полицейските служители от двете фази на производството и твърдените процесуални нарушения при извършване на проверката. Обстоятелството, че въззивният съд е достигнал до изводи, съвпадащи в значителна степен с тези на първата инстанция, не означава липса на собствена воля или механично преповтаряне на мотивите на първия съд, а е израз на съгласие с тях след извършена самостоятелна проверка в рамките на въззивната компетентност.

2. Защитата поддържа, че е налице несъответствие между посоченото в обвинителния акт място на престъплението (гр. Сопот) и доказателствата, сочещи, че това място е пътен възел между с. Анево и гр. Сопот, като смята, че при липса на изменение на обвинението по реда на чл. 287 НПК подсъдимият е следвало да бъде оправдан само заради това.

Този довод е несъстоятелен.

От данните по делото се установява, че проверката и предаването на сумата са осъществени в непосредствена близост до гр. Сопот – на пътен възел, обслужващ града. Това е посочено и в обстоятелствената част на обвинителния акт – л. 1, абзац 6 от него. Посочването на гр. Сопот като място на извършване индивидуализира достатъчно ясно деянието по време и пространство и не създава неяснота относно предмета на обвинението.

Терминологичното различие в обозначаването на конкретната локация не е довело до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, който от самото начало е бил наясно с фактическите рамки на обвинението и е организирал защитата си именно спрямо тях.

Следва да се подчертае, че съгласно изискванията на чл. 246, ал. 2 НПК мястото на извършване на деянието следва да бъде посочено в обвинителния акт дотолкова, доколкото служи за индивидуализация на престъплението и за очертаване на предмета на доказване. Законът не изисква географска прецизност до степен на кадастрална или топографска детайлизация, когато това не е от значение за съставомерността. Достатъчно е мястото да бъде определено така, че да изключи съмнение относно конкретното събитие, за което се ангажира наказателната отговорност на подсъдимия.

В случая както в досъдебната, така и в съдебната фаза на процеса предметът на обвинението е бил един и същ – предаване на парична сума на 4 полицейски служители при извършвана пътна проверка в района на гр. Сопот на конкретна дата. Нито в обвинителния акт, нито в съдебните актове е въведена нова фактическа обстановка или различно по характер място на деянието, което да разширява или изменя рамките на обвинението. Изменение на обвинението по чл. 287 НПК е необходимо тогава, когато се променят съществено фактическите обстоятелства – например въвеждат се нови действия, ново време, различен обект или различна пострадала страна, които водят до изменение на предмета на доказване или до затруднение на защитата.

В конкретния случай не е налице такава хипотеза. Разликата между „гр.

Сопот“ и „пътен възел между с. Анево и гр. Сопот“ не представлява въвеждане на ново място в смисъл на различна административнотериториална единица, а уточняване на вече посочения район, без това да променя фактическата рамка на обвинението.

3. Неоснователно е и оплакването за нарушение на чл. 14 НПК и чл. 107, ал. 5 НПК.

Противно на поддържаното от защитата, въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение при стриктно спазване на принципите на обективност, всестранност и пълнота при изследване на доказателствата.

Не може да бъде споделено твърдението, че контролираният съд е подходил избирателно към доказателствените източници, възприемайки безкритично показанията на свидетелите Г. Л. и Н. С. и отхвърляйки обясненията на подсъдимия. Оценката на доказателствата е суверенно правомощие на решаващата инстанция, като касационният съд упражнява контрол единствено относно спазването на процесуалните правила и недопускането на произвол при формиране на вътрешното убеждение. В случая не се установява въззивният съд да е нарушил тези стандарти. Той е изложил аргументи защо приема за достоверни показанията на двамата полицейски служители и защо не кредитира защитната версия на подсъдимия.

Правилно е отчетена двояката природа на обясненията – като доказателствено средство и като средство за защита, което налага повишена критичност при преценката им. Въззивната инстанция е приела, че обясненията на подсъдимия остават изолирани и не намират опора в останалия доказателствен материал, докато показанията на свидетелите Л. и С. са вътрешно съгласувани, логически последователни и кореспондират с други обективни доказателствени източници.