Решение № 567 от 17.03.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 567 гр. Бургас, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20242120108252 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод исковата молба на М. Ц. Ц., с която са предявени два осъдителни иска срещу различни ответници.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с който дружеството: не оспорва, че между ищцата и „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ****/**** г.; не оспорва, че между „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и ищцата е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по сила на който се дължи възнаграждение на дружество в размер на 1285,47 лева. Този ответник твърди, че договорът за кредит е погасен предсрочно, поради което не се дължи цялото възнаграждение на поръчителя. Дружеството признава, че е получило по договора за поръчителство възнаграждение в размер на 399,02 лева. Твърди, че възнаграждението му по договора за предоставяне на поръчителство не следва да се включва в ГПР по договора за кредит, че сключването на договор за поръчителство не може да се квалифицира като „заблуждаваща търговска практика“ и че наличието на свързаност между „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД само по себе си не води до „скрито оскъпяване на кредита“.

Моли съда да отхвърли иска, предявен срещу това дружество.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с който не се оспорва наличието на договор за кредит и клаузите по него. Този ответник твърди, че ищцата е заплатила по договора за кредит за погасяване на вземане за възнаградителна лихва сума в размер на 71,34 лева, а не в размер на 100 лева.

Ответникът оспорва, че договорът за кредит е нищожен поради неправилно посочване на ГПР. Твърди, че не е било задължително сключването на договор за предоставяне на поръчителство с другия ответник, както и че възнаграждението на поръчителя не попада в обхвата на общи разходи по кредита. На последно място, посочва се, че ако клаузата за предоставяне на поръчителство е нищожна, това не влече след себе си и нищожност на целия договор.

В съдебно заседание, проведено на 11.03.2025 г., съдът прие на основание чл.214, ал.1 от ГПК изменение на размера на предявените искове чрез тяхното намаляване, както следва:

1 по осъдителния иск срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД от 100 лева на 71,34 лева, като за разликата от 28,66 лева прекрати производството по делото поради оттегляне на иска в тази му част; по осъдителния иск против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД от 400 лева на 399,02 лева, като за разликата от 0,98 лв. прекрати производството по делото поради оттегляне на иска в тази му част.

В същото съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. Преди заседанието процесуалният й представител депозира становище, с което моли съда да уважи исковете и да присъди на страната сторените по делото разноски.

В съдебно заседание представител на ответниците не се явява. Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, всеки от ответниците депозира писмено становище, с което моли съда да отхвърли исковете и да присъди разноски.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не са спорни между страните следните факти:

Договор за потребителски кредит № ****/**** г. (за краткост Договора) със страни „КРЕДИСИМО“ ЕАД /кредитодател/ и М. Ц. Ц. /кредитополучател/, както и клаузите на Договора и по-специално: общ размер на предоставения кредит – 1300 лева; срок на кредита – 15 месеца; лихвен процент по кредита – 19,31 %; годишен процент на разходите (ГПР) по кредита – 21,11 %; общ размер на всички плащания – 1476,99 лева, от които 1300 лева главница и 176,99 лева договорна лихва; Договорът е сключен при предоставено от ищцата обезпечение под формата на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице („поръчител“) – в случая с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД.

Кредитът е погасен предсрочно, като по него е заплатена договорна лихва в размер на 71,34 лева;

За обезпечаване на вземанията по Договора е сключен договор за предоставяне на поръчителство от **** г. с поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и потребител ищцата, по който се дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 1285,47 лева, което е платимо на месечни вноски с падеж, който съвпада с броя и падежа на вноските по Договора;

По договора за предоставяне на поръчителство е заплатено възнаграждение от ищцата в размер на 399,02 лева.

По доказателствата:

Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, както и на безспорните между страните факти.

По правото:

По осъдителния иск срещу ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД съдът намира следното:

Според тази разпоредба който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне.

Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Формално е изпълнено изискването и ГПР е посочен в Договора, но размерът му не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, което възнаграждение потребителят е длъжна да заплаща разсрочено на всяка падежна дата на кредита, независимо от това дали погасява редовно кредита си. След като Ц. е избрала да предостави обезпечение чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство, какъвто е настоящият случай, то възнаграждението по този договор несъмнено представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при изчисляване размера на ГПР.

2

Според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга (какъвто е процесният случай), попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да бъде включено в ГПР по Договора, което очевидно не е сторено. Така Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК Договорът е недействителен, поради което потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита по силата на чл. 23 от ЗПК – аргумент от решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23.

Ищцата е заплатила по Договора сума за възнаградителна лихва в размер на 71,34 лева, която е платена без основание, поради което искът се явява основателен и следва да бъде уважен.

По предявения осъдителен иск срещу ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД съдът намира следното:

Според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 съдът може да извършва преценка за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, при положение че потребителят е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е избрано от кредитора лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заем, какъвто е процесният случай. С доклада по делото съдът указа на страните, че на основание чл.7, ал.3 от ГПК следи служебно за неравноправни клаузи в договора за кредит и в договора за предоставяне на поръчителство.

При преценка по чл. 143 от ЗЗП уговорената между потребителя и поръчителя „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД клауза за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер на месечни вноски за периода на действие на Договора, т. е за срок от 15 месеца, съобразно приложение № 1 към договора за предоставяне на поръчителство срещу задължението на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД да сключи договор за поръчителство с „КРЕДИСИМО“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред кредитора солидарно с потребителя-длъжник за изпълнение на всички задължения по договора, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗПП. Този извод следва от обстоятелството, че с посочената клауза е уговорено възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство да се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана от евентуално неизпълнение на длъжника или не, като размерът на възнаграждението от 1285,47 лева почти се равнява на размера на предоставения кредит – 1300 лева. В този смисъл, уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца-поръчител, поради което тази клауза е неравноправна – в този смисъл Определение № **** от 16.12.2020 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № ****/2020 г., Определение № **** от 29.10.2020 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № ****/2020 г.

Клаузата за възнаграждение на поръчителя не е индивидуално уговорена, тъй като е определена от поръчителя предварително. Нещо повече, няма никакви разяснения в договора как се определя възнаграждението и защо трябва да бъде точно в този размер.

След като клаузата е неравноправна и не е индивидуално уговорена, тя е нищожна (чл.146, ал.1 от ЗЗП), поради което ищцата не дължи възнаграждение на поръчителя.

Ищцата е заплатила по договора за предоставяне на поръчителство сума за възнаграждение в размер на 399,02 лева, която е платена без основание, поради което искът 3 се явява основателен и следва да бъде уважен.

По въпроса за разноските:

При този изход на делото право на разноски имат всички страни. Това е така, защото ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото (чл.78, ал.4 от ГПК), защото в случая частичното оттегляне на исковете, заявено от ищцата, не е в резултат на споразумение между нея и ответниците.

Ищцата е представлявана от адв. М. М., с когото тя е сключила договор за правна защита и съдействие, по силата на който процесуалното представителство е безплатно, тъй като ищцата е материално затруднено лице. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. За целта на общо основание адвокатът трябва да е направил искане да му се присъди възнаграждение, което не е обусловено от това, дали са били присъдени разноски в полза на неговия доверител. По делото такова искане, макар и непрецизно формулирано, е отправено до съда от адвокат М..

Смисълът на разпоредбата е, че адвокатът има право на възнаграждение по чл. 38, ал.

2 ЗАдв, когато по отношение на представляваната от него страна са налице общите предпоставки на чл. 78 ГПК, т.е. решението е благоприятно за нея, без да е нужно непременно да са й присъдени разноски с решението, още повече, че в редица случаи това ще е обективно невъзможно.