Решение № 760 от 18.12.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 760 гр. София, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20238002102634 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. В., представляван от адв. И. П., срещу въззивно решение № 120/ 23.02.2023 г. по възз. гр. д. № 407/2022 г. на Софийския окръжен съд, в частта му, с която е отменено решение № 260023/08.12.2021 г. по гр.д. № 457/2019 г. на Етрополския районен съд в частта, с която на основание чл. 108 ЗС е осъдена Е. И. В. да предаде на Т. И. В. владението на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ парцел.... в кв. ...по регулационния план на [населено място], с площ от 487 кв.м, урегулиран, заедно с построените в него къща, лятна кухня и гараж, при граници - улица, Н. Г., наследници Т. В., наследници П. К. и Ц. М.. Вместо това, с постановеното въззивно решение в обжалваната му част е отхвърлен предявеният от касатора срещу Е. В. иск по чл. 108 ЗС за посочения имот.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответните страни по жалбата – Е. В., чрез адв. Я. Д., и И. В., чрез адв. Ю. С., в писмените си отговори и становища поддържат, че жалбата е неоснователна, а решението в обжалваната му част е правилно и законосъобразно.

С определение № 1909/18.04.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.

1

280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за възможността въззивният съд при проверката за законосъобразност на обжалваното решение да се произнася по невъведени от страната в производството пред първата инстанция и с въззивната й жалба доводи и възражения и служебно да приложи по аналогия императивна материалноправна норма.

По тези въпроси следва да се съобразят задължителните указания по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съгласно чл. 8, ал. 2 ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях. При решаването на правния спор по същество, съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси (тези, които имат значение за правилността на решението) е ограничен от посоченото в жалбата. От ограниченията в обсега на проверката за правилността на решението (чл.269, изр. 2 ГПК) се допускат изключения тогава, когато въззивният съд трябва да приложи императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, или когато се охраняват интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения. В тези случаи въззивната инстанция действа служебно, независимо дали във въззивната жалба се съдържат такива оплаквания. Разрешението произтича от целта на въззивното производство – повторно разрешаване на материалноправния спор, което е свързано с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основната функция на съда – да осигури прилагането на закона, не може да зависи от волята на страните, когато трябва да се приложи императивен материален закон, установен в обществен интерес.

От изложеното следва, че когато въззивният съд служебно прилага императивна норма, той е длъжен да изложи мотиви - тези негови действия от какво са обусловени, коя е прилаганата императивна материалноправна норма и какъв е защитаваният обществен интерес, който изисква такава намеса. Същевременно, задължителните постановки по т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК не предвиждат възможност въззивният съд служебно да субсумира фактите и обстоятелствата по делото под императивна правна норма, чийто фактически състав е неприложим за спора нито пряко, нито по аналогия и никоя от страните не е въвела като предмет на делото такива факти и твърдения, респ. – съответни оплаквания във въззивната жалба. Принципът на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) се съблюдава във всички инстанции, както спрямо ищеца, така и по отношение защитата на ответника. Съдът не правораздава по своя инициатива и не може да основе решението си на невъведени от страните факти и възражения.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери въззивното решение в обжалваната му част съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

По предявен от И. И. В. иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с решение от 22.12.2011 г. по гр. д. № 367/2011 г. на Районен съд – Етрополе е бил обявен за окончателен предварителен договор 2 от 05.05.2011 г. за продажба на процесния недвижим имот, сключен между ответниците – продавачи И. Т. В. и К. И. В., и ищеца – купувач И. В. (син на продавачите).

Това решение е отменено по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК с решение № 197/11.11.2019 г. по гр. д. № 4661/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. В отменителното производство е установено, че ответницата К. В. е починала на 28.12.2011 г. - в хода на висящия исков процес (в срока за обжалване на решението на РС), но наследникът й по закон – Т. В. (син) не е конституиран като ответник по делото. На 11.02.2018 г. е починал и ответникът И. В.. Правоприемник на ответниците е синът им Т. В., а ищецът И. В. е негов брат. С назначената от ВКС съдебнопочеркова експертиза е установено, че подписите на ответниците в изпратените им съобщения за представяне на отговор по чл.131 ГПК, както и тези в договора за правна защита за представляващия ги адвокат, не са изпълнени от тях. Предвид това е прието, че ответниците въобще не са били уведомени и не са узнали за процеса. Поради констатираните процесуални нарушения на правото на участие и защита на ответниците по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и лично на молителя като техен процесуален правоприемник, ВКС е отменил решението на районния съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав от фазата на връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея и за осъществяване на процедурата по чл. 131 ГПК.

При новото разглеждане на спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД първата инстанция е приела за основателно възражението на ответника, че предварителният договор е нищожен, тъй като липсва съгласие от страна на обещателите И. и К. В. за сключването на такъв договор. С приетото експертно заключение е установено, че подписите и ръкописно изписаните имена в предварителния договор, в разписката за получена от В. продажна цена на имота и във всички представени декларации по чл. 264, ал. 1 ДОПК и чл. 25 ЗННД не са изпълнени от тях. Липсата на волеизявление на продавачите за възникване на облигационна връзка с ищеца - купувач, обуславя нищожност на договора в хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, поради което на това основание искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен. В тази част постановеното първоинстанционно решение не е обжалвано и е влязло в сила.

По предявения от Т. В. насрещен иск по чл. 108 ЗС, по делото е прието за установено, че с нотариален акт № .../21.03.2013 г., т. I, рег. № 978, нот.дело № ../2013 г. ответникът И. В. е дарил процесния недвижим имот на дъщеря си – ответницата Е. В.. За да отмени решението на първата инстанция по иска по чл. 108 ЗС спрямо ответницата Ел.В. и да отхвърли претенцията, въззивният съд е посочил, че доколкото съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД подлежи на вписване, то приложима по аналогия е разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба. В периода от датата на влизане в сила на първото решение по гр.д. № 367/2011 г. на РС – Етрополе и до вписването на 03.12.2018 г. на молбата за неговата отмяна, респ. до постановяването на решение № 197/11.11.2019 г. по гр. д. № 4661/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., обявеният за купувач И. В. е бил действителен собственик на процесния имот и през 2013 г. валидно го е дарил на дъщеря си, като сделката е породила целения транслативен ефект. Придобитите от надарената права не отпадат с последващото постановено и влязло в сила решение на районния съд, с което искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е 3 отхвърлен, поради установена на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД нищожност на предварителния договор. Ел.В. запазва правата си на собственик по силата на закона, независимо от отпадането на правните последици на отмененото решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, което е легитимирало праводателя й като собственик към момента на дарението.

Следователно, тя е собственик на процесния имот и сега, което изключва правото на собственост върху наследствената 1/2 ид.част на ищеца по ревандикацията Т. В.. В мотивите на въззивното решение е посочено, че макар такива факти и възражения да не са наведени нито пред районния съд, нито във въззивната жалба на Ел. В., обсъждането им е задължително, тъй като съдът е длъжен да съобрази и приложи по аналогия установената в публичен интерес материалноправна норма по чл. 88, ал. 2 ЗЗД. В заключение е направен извод, че претенцията с правно основание чл. 108 ЗС срещу Ел.В. е неоснователна и следва да се отхвърли.

Предвид отговора на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, касационната жалба е основателна, а въззивното решение в обжалваната му част е неправилно - постановено е в нарушение на процесуалния и материалния закон.

Нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, която въззивният съд е счел, че е приложима в случая по аналогия и това може да бъде направено служебно (без съответно твърдение на страната и оплакване във въззивната жалба), е неотносима за спора по иска по чл. 108 ЗС предявен срещу ответницата Ел.В., в която част въззивното решение е предмет на касационен контрол.

С разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД се защитават правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба за разваляне на договори, подлежащи на вписване. Това са тези трети лица, които са придобили права по действителна сделка с лице, което към момента на сключването й се е легитимирало като собственик. По силата на посочената норма третите лица се защитават от обратното действие, което има развалянето на валидно възникнало договорно правоотношение, но поначало вписването не дава защита на третото лице, когато актът на неговия праводател е нищожен, или унищожен.

В случая, фактическият състав на чл. 88, ал. 2 ЗЗД е неприложим, тъй като нито решението на ВКС за отмяна на първоначалното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (с което за окончателен е обявен предварителен договор, който страните не са сключвали – т.е. несъществуващ договор), нито второто решение, с което искът по чл. 19 ал. 3 ЗЗД е отхвърлен (поради установена нищожност на предварителния договор), не се приравняват и не осъществяват хипотезата на искова молба за „разваляне на договор” за прехвърляне на вещни права.

Отделно от това, въззивният съд не е съобразил, че за настоящия спор правилото по чл. 88, ал. 2 ЗЗД не би било приложимо и по аналогия, защото на разваляне подлежат действителните договори – тези, за които страните са постигнали съгласие по предмета на сделката (съдържанието на насрещните права и задължения). Когато договор по чл. 19, ал. 1 ЗЗД не съществува, защото такъв въобще не е сключван, отсъствието на облигационна връзка и нейните правни последици в този случай не могат да се заместят от решението на съда, доколкото това би означавало собственикът да бъде лишен от правото си на собственост без правно основание - без да е поемал задължение да се разпореди с вещта.