Решение № 3904 от 09.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3904 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100514001 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №19026 от 22.10.2024 г. по гр. дело № 20241110123455 по описа за 2024 година на СРС, 167 с-в е отхвърлен предявения от М. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ********, срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„********, офис 4, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожност на Договор за кредит № L306448/19.09.2022 г., сключен между М. А. Ч. и „ЮтеКредит България“ ЕООД, поради противоречието му със закона. С решението е признато за установено в отношенията между М. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ж.к. ********, и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „********, офис 4, че клаузата от сключения между тях Договор за кредит № L306448/19.09.2022 г., предвиждаща заплащането на такса за разглеждане в размер на 607,01 лв., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Разпределена е отговорността за разноски.

В срока за това е постъпила въззивна жалба на ищеца срещу решението В ЧАСТТА МУ, с която съдът е отхвърлил претенцията за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит. Жалбоподателят твърди, че на първо място, процесния договор не отговаря на изискваният на чл. 11, ал. 1 т.

10 от ЗПК , доколкото от заключението на ССЧЕ, се установява, че вещото 1 лице не може да каже какви компоненти са включени в процентно изражение на ГПР, посочен по договора за кредит. Това било самостоятелно основание за нищожност на договора за кредит. На следващо място, липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Не ставало ясно какво включва същият. На следващо място, договорът бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендира чрез допъллнителни услуги не била включена в ГПР и ГЛП. При включването им, ГПР и ГЛП щели да нараснат двойно, като по този начин потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.

Заплащането на суми по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Посоченият ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият между страните представлявало заблуждаваща търговска практика. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, съгласно която, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и този по чл.11, ал.1. т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Позовава се на относима практика на СЕС. Сочи, че от назначената по делото ССЧЕ, се установявало, че ГПР за целия период на Договор за кредит бил в размер на 58.21% , което надминавало нормативно предвидения максимум от 50 % . Въз основа на това договорът следвало да се прогласи за недействителен. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск за прогласяване нищожността на договора за кредит. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ЮтеКредит България“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства, а именно - договор за кредит, погасителен план към него и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, се установява, че между страните е сключен договор за кредит № L306448/19.09.2022г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 2300 лв. със задължението последната да я върне на 30 месечни вноски при фиксиран ГЛП от 22 %, ГПР от 45,41%, обща сума на лихвите: 731,77 лв., такса за разглеждане: 607,01 лв. и обща дължима сумата по кредита в размер от 3638,78 лв. Не се спори още, че предоставеният кредит е бил усвоен от ищцата.

От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд кредитира изцяло, се установява, че при зададеният размер на ГПР от 45,41 % общо дължимата сума по договора би следвало да е 4 911 лв., което не отговаря на посочената такава както в договора, така и в погасителния план, в размер на 3 638,78 лв. Вещото лице е пояснило, че е налице разлика от 1 272,22 лв. Действителният процентът на ГПР, при наличните данни за главница, лихва, срок на кредита и при включена при изчисляването му такса за разглеждане, възлиза на 23,283%.

Настоящият въззивен състав намира, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП, както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК.

Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения договора начин. Съобразно разпоредите на закона, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т.е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Спорът пред въззивната инстанция е концентриран около въпроса 3 недействителен ли е процесният договор поради неспазване на императивните изисквания за посочване на годишния процент на разходите по кредита. Няма спор между страните пред въззивната инстанция и първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта му, с която клаузата от сключения между страните договор за кредит № L306448/19.09.2022 г., предвиждаща заплащането на такса за разглеждане в размер на 607,01 лв., е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал.

2 ЗПК.

От заключението на ССчЕ се установява, че дори при включване на въпросната такса за разглеждане в изчислението на ГПР по договора, същият възлиза на 23, 238%, което е значително по-малко от посочения размер от 45,41%. Следователно, неоснователно е оплакването, наведено с въззивната жалба, че посоченият разход не е включен при изчислението на ГПР.

Изчисленията на вещото лице налагат единствения възможен извод, че посоченият в договора ГПР е в значително по-висок размер от действителния.

Посочването в договора за кредит на различен от реалния ГПР действително се приема в практиката за предоставяне на невярна и подвеждаща информация относно общите разходи по кредита, поради което се окачествява като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Изискването за посочване на годишен процент на разходите в договора, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено не само когато такъв изобщо не е посочен, но и когато посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, тъй като не включва всички предвидени в закона разходи. Очевидно е, че посочването на ГПР в стойност по-ниска от действителната подвежда кредитополучателя, че договорът е с по-ниска обща цена. Така заемодателите недобросъвестно нарушават баланса в интересите на страните и лишават потребителите от възможността да преценят коректно икономическите последици от сключването на договора, съответно с предоставените им от законодателя стандарти на защита. Когато действителният ГПР, изчислен при спазване императивните изисквания на закона и при съобразяване на всички преки или косвени разходи, е значително по-нисък от посочения, това не уврежда по никакъв начин интереса на потребителя, нито го подвежда, че икономическите последици от договора са по-благоприятни от действителните. Обратно – посоченият по-висок от действителния ГПР може да мотивира потребителя, при съпоставка с други продукти, да избере да не сключи процесния договор, което нарушава интереса единствено на търговеца, но за него съдът няма задължение да следи – като професионалист, той сам носи този риск.

Позоваването във въззивната жалба на невключени в ГПР разходи по договор за поръчителство е неотносимо, т.к. процесният договор не е обвързан с предоставянето подобно обезпечение. Неоснователно е и 4 твърдението, наведено с въззивната жалба, че ГПР за целия период на Договор за кредит бил в размер на 58.21% . Този процент е посочен в заключението на ССчЕ като процент на общото оскъпяване за целия срок на кредита – 30 месеца, той изразява съотношението между допълнителните разходи по кредита /възнаградителна лихва+такса за разглеждане/ към главницата, а не годишния процент на разходите, който вещото лице ясно е посочило в размер на 23,238 %. Липсва и твърдяното заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Крайният извод е, че в процесния случай, доколкото е посочен ГЛП по кредита, който е фиксиран, посочен е общият размер на лихвите за периода, посочена е таксата за разглеждане на кредита, като възнаградителната лихва и таксата за разглеждане на кредита са включени при формирането на ГПР, следва да се приеме, че процесният договор отговоря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, както и на останалите императивни изисквания. Въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

По разноските:

При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна.