Решение № 576 от 05.12.2025, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 576 гр. Ловеч, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, V СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА при участието на секретаря ПРЕСЛАВА СТ. ДИЧКОВА като разгледа докладваното от ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА Гражданско дело № 20254310101103 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. Д. И., с адрес: ***, със съд.адрес: адв. В. И. И. К., ЛАК, адрес на кантора: ***, против „С.Г.ГРУП“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Витоша, ул.“Рачо Петков Казанджията“№4, ет.6, представлявано от Кирил Веселинов Петков.

Заявената искова претенция е с посочено правно основание: чл.439 от ГПК и цена на иска: 7 165,99 лв.

В петитумната част ищецът е отправил искане съдът да се произнесе с решение, с което да признае за установено, по предявения установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК, че И. Д. И. не дължи на „С.Г.ГРУП“ЕАД сумата 1924,47 лв. – главница по изпълнителен лист, въз основа на който е образувано ИД №*** г. по описа на ЧСИ В. П., рег.

№ *** КЧСИ, ведно със законната лихва върху нея от *** г. в размер на 2032.09 лв, както и неолихвяемата сума в размер на 2590,34 лв, включваща съдебни разноски и сумата в размер на 619,09 лв. такси по изпълнителното производство.

Претендирани са и направените в настоящото производство съдебно – деловодни разноски.

Ищецът излага в исковата молба, че е длъжник по изп.д.№***г. по описа на ЧСИ рег.

№*** с район на действие ОС Ловеч -В. П., а ответникът „С.Г. ГРУП“ ЕАД, е взискател по посоченото изпълнително дело. Твърди, че в края на м.април 2025г. получил покана от ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ и така разбрал, че срещу него се води изп.д.№*********г., по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ., с район на действие ЛОС, образувано по молба на „С.Г. ГРУП“ ЕАД ,ЕИК:205942517. Уточнява, че изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист от 16.12.2015г., издаден по ч.гр.д.№***г. по описа на ЛРС. Сочи, че с поканата е приложено и копие 1 от изпълнителния лист с отбелязване, че последното изпълнително действие е на 28.05.2020г. по образуваното въз основа на този изпълнителен лист изп.д.№***г. по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ. ПДИ е била връчена на 25.03.2016г.

При извършена справка по изпълнително №***г. по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ, ищецът установил, че последното изпълнително действие е било на 11.04.20218г., когато е наложен запор на банкова сметка в ЦКБ.

Посочва се, че на 28.05.2020г. е депозирана молба от „С.Г. ГРУП" ЕАД, ЕИК:205942517, с която се иска конституирането им като взискател и уведомяване на длъжника за извършена цесия, без да е поискано извършването на някакво принудително действие. Ищецът счита, че така посочената дата на гърба на изпълнителния лист за последно изпълнително действие е невярна.

Твърди още, че не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност.

Излага, че съобразно разпоредбата на чл.439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. Отбелязва, че по своето естество искът по чл.439 от ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че изпълняемостта му не е настъпила. Счита, че наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл.439 от ГПК, с който се оспорва изпълнението.

Изтъква, че предявеният иск се основава на твърдения, че ищецът не дължи процесиите суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност.

Сочи, че съгласно TP №2/26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.№2/2013г., ОСГТК, мотивите на т.14, новият ГПК, урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова самото заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 от ГПК, предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 от ГПК.

Освен в тази хипотеза давността следва да се счита прекъсната и със стабилизиране на заповедта за изпълнение. Това е така, тъй като съгласно актуална практика на ВКС, влязлата в сила заповед за изпълнение формира обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Затова заповедното производство може да бъде възобновено при наличието на предпоставките по чл.423 от ГПК, а иск за оспорване на вземането на основания и факти, настъпили до изтичането на срока за подаване на възражение може да бъде предявен само при наличието на предпоставките по чл.424 от ГПК. Позовава се на съдебната практика - определение №214/15.05.2018г. по ч.гр.д.№1528/2018г. на BKC,IV гр.отделение.

Предвид на това стабилизираната заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК има последиците на съдебно решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл.117, ал.2 от ЗЗД, така че срокът на новата давност по чл.117, ал.1 от ЗЗД , следва да бъде съблюдаван с оглед разпоредбите на чл.117, ал.2 от ЗЗД. Изтъква, че в настоящия случай иск не е предявен, нито в срок са подадени възражения срещу издадената заповед за изпълнение. Т.е. предмет на изпълнение по 2 настоящото дело е влязла в сила заповед за изпълнение, въз основа на която е издаден изпл.лист, чието изпълнение е оспорено в настоящото производство.

Твърди се още, че вземанията са погасени по давност още в хода на производството по изп.д.№***г. по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ, преди постановлението за прекратяването му, както и преди образуваното ИД№*********г., по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ. Поддържа, че перемпицята по изп.д.№***г. по описа на ЧСИ В. П. е настъпила на 11.04.2020г. и всички изпълнителни действия след тази дата са обезсилени по право. Петгодишният давностен срок от последното изпълнително действие е изтекъл още на 11.04. 2023г. по време на действието на изп.д.

№***г.

Посочва, че съгласно TP от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.№2/2013г., ОСГТК, прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право.

Предвид гореизложеното, ищецът счита, че е налице правен интерес от завеждането на настоящия иск.

В срока по чл.131 е постъпил писмен отговор от „С.Г.ГРУП“ЕАД, чрез пълномощника адв. И. И. Г.. Намира исковата молба за частично недопустима, а в останалата част същата за основателна и моли съдът да постанови решение при признание на иска. По възражението за недопустимост излага, че искът по чл.439 от ГПК е насочен към установяване на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Сочи, че в настоящия случай се твърди, че за вземанията е настъпила погасителна давност, което е вярно. Намира за недопустимо обаче да се предявява иск по чл.439 от ГПК за установяване недължимост на лихвите, таксите и разноските в изпълнителното производство. Счита, че искът е допустим единствено до сумите, обективирани в изп.лист, а именно до сумата от 1924.47 лв. главница. Заявява, че това е така, тъй като с установяване недължимост на главното вземане, то ще се установи и недължимост на акцесорните вземания за лихва и разноски. Според ответника, недопустимо е изкуствено увеличаване на иска с цел присъждане на по-големи разноски. По отношение на допустимата част от иска в частта относно предявената главница в размер на 1924.47 лв, то ответното дружество изрично признава иска, признава всички факти изложени в исковата молба и моли съда да постанови решение при признание на иска по чл.237 от ГПК. Моли, на основание чл.78 ал.2 от ГПК съдът да възложи разноските в тежест на ищеца. Счита, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, като длъжникът е имал възможност да се позове на изтеклата погасителна давност и извън процеса. В случай, че съдът прецени, че ответното дружество следва да отговаря за разноските в настоящото производство, то моли, присъдените в полза на ищцовата страна разноски да бъде в минимален размер, като бъдат 3 съобразени постановките в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз.

С Определение от 20.06.2025 г., постановено по реда на чл.140 от ГПК, съдът се е произнесъл по допустимостта на предявения иск, като е приел, че същият е допустим и е насрочил делото за разглеждане в о.с.з.

Ищецът И. Д. И. не взема лично участие в процеса. Представлява се от адв. В. К..

Моли съдът да се произнесе с решение с оглед заявеното от ответната страна признание на иска, като уважи предявения иск в пълния претендиран размер. Претендира и сторените по делото разноски, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.

Ответникът - «С.Г.ГРУП»ЕАД – гр. София не изпраща представител в о.с.з. Преди о.с.з. е депозирано писмено становище, чрез процесуалния представител – адв. Г., в което заявява, че счита предявения иск за допустим, а по същество основателен. Поддържа искането си на основание чл.78, ал.2 от ГПК, разноските да бъдат възложени върху ищеца, доколкото ответникът не е дал повод за завеждане на делото с извънпроцесуалното си поведение. Счита, че в случая ответното дружество не е дало повод за завеждане на делото, тъй като напълно се е дезинтересирало от събиране на вземането на длъжника, бездействало е в продължение на няколко години и не е предприело нито едно действие за събиране на задължението си. Отбелязва, че изпълнителният лист спрямо длъжника е в кориците на прекратеното изпълнително дело и не е на разположение на кредитора. В случай, че съдът прецени, че ответното дружество следва да отговаря ца разноските в настоящото производство, то моли, присъдените в полза на ищцовата страна разноски да бъде в минимален размер, като съобрази постановките на Решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС. Въз основа на гореизложеното, моли съдът да постанови решение при признание на иска и да възложи в тежест на ищеца разноските по делото.

Съдът, като обсъди доводите на страните, приложените към делото писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Като е съобразил изложеното в ИМ и направеното от ответника с отговора изявление, че признава предявения иск, както и отправеното от пълномощника на ищеца искане за приложение на разпоредбата на чл.237, ал.1 от ГПК, с протоколно определение от 10.11.2025 г. съдът е прекратил съдебното дирене, като е обявил, че ще се произнесе с решение съобразно признанието на иска.

С оглед на изложеното по-горе, съдът намира, че са налице условията на чл.237 от ГПК и следва да бъде постановено решение, с което предявения отрицателен установителен иск, който съдът е квалифицирал като такъв с правно основание по чл.439, ал.1 от ГПК вр. с чл.124 от ГПК, следва да бъде уважен.

Предявеният иск е допустим, предявен е в надлежна форма при наличие на правен интерес от търсената защита. Направеното признание на иска е валидно, като по същество представлява процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита 4 срещу исковите претенции, тъй като ги счита за основателни и заявява, че правните твърдения на ищеца, заявени с иска, отговарят на действителното правно положение - т.е. претендираното от ищеца право съществува. В конкретния случай съдът намира, че признатото право е такова, с което ответната страна може да се разпорежда, както и че признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави.