Решение № 374 от 05.11.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 374 гр. С., 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800500273 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 242 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 178/2023 г. по описа на РС – Елин Пелин е обявен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сключеният на 21.10.2019 г. между К. Й. С. и „Ф.Б.” ЕООД договор за потребителски кредит № 809882 и „Ф.Б.” ЕООД е осъдено да плати на К. Й. С. сумата от 196.80 лв., представляваща направени по делото разноски, а в полза на адв. М. е осъдено да плати сумата от 950.40 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за оказана по делото безплатна адвокатска помощ на К. Й. С..

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство „Ф.Б.” ЕООД в частта, в която договорът за потребителски кредит, сключен между страните по делото, е обявен за нищожен, както и в частта, в която „Ф.Б.” е осъдено да плати на К. Й. С. сумата от 196.80 лв., представляваща направени по делото разноски. Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната част, като се иска отмяната му в същата част и постановяване на друго решение, с което искът бъде отхвърлен.

От ищцата в първоинстанционното производство К. Й. С. е постъпил отговор на въззивната жалба, в който жалбата е оспорена. Изложени са доводи за правилност на решението в обжалваната част и се иска потвърждаването му в същата част.

1

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения:

Видно от изложените в исковата молба фактически твърдения и правни доводи, предявени са обективно съединени искове за нищожност на договор за потребителски кредит и на отделни клаузи /тези на чл. 5/ от него. Исковете за нищожност на договора са предявени като главни и във връзка с тях са изложени фактически и правни твърдения за нищожност на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Исковете за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора са предявени при условията на евентуално обективно съединяване и във връзка с тях са изложени фактически и правни твърдения за нищожност на клаузите поради накърняване на добрите нрави и поради това, че клаузите са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Първоинстанционният съд е квалифицирал и главните, и предявените при условията на евентуално обективно съединяване искове като такива с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 22, чл.

11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 146 и чл. 143 ЗЗП /посочването на чл. 146 и чл. 143 ЗПК очевидно е техническа грешка/, но в решението е обсъдил всички фактически и правни твърдения и доводи на ищцата за нищожност на договора, поради което, макар в решението да не е посочена надлежната правна квалификация на исковете, по същество е налице произнасяне по всеки от главните искове, поради което това не се отразява на правилността на решението. Не се отразява на правилността на решението и обстоятелството, че поради пропуск не е отразено в мотивите на решението, че с оглед уважаване на главните искове съдът не следва да се произнася по предявените при условията на евентуално обективно съединяване искове за нищожност на отделни договорни клаузи.

Изводите на първоинстанционния съд за нищожност на договора за потребителски кредит се споделят от настоящия въззивен състав с уточнението, че договорът е нищожен не само поради накърняване на добрите нрави, но и поради противоречие със закона и заобикаляне на закона.

В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 22 ЗП, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

2

По силата на процесния договор на ищцата е отпуснат кредит в размер на 4000 лв. при лихва в размер на 23 % или 920 лв. /чл. 3, б. „б“ и „в“ от договора/.

В чл. 4 от договора е посочен ГПР в размер на 49.11 %, като не е посочено как е формиран този процент.

В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава е поръчителство, предоставено от „F.B.“ в полза на кредитора, като с одобряването на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени - нито от кредитополучателя, нито от поръчителя, а одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.

Във връзка с договора за кредит потребителят е сключил и договор за гаранция /поръчителство/, по силата на който гарантът се задължава солидарно с клиента да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на всички задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит, до размера от 5000 лв. Срещу поетото от гаранта задължение клиентът се задължава да плати на гаранта такса в размер на 3080 лв., платима на 12 месечни вноски според погасителния план.

При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е посочен ГПР. Цифрово посоченият ГПР обаче – 49.11 %, не е словесно разяснен по никакъв начин, при което не става ясно какъв е начинът на формирането му. Освен това цифрово посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер па предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е видно, че таксата, дължима по договора за гаранция /поръчителство/, не е включена в ГПР /а и този факт не се оспорва от въззивника, напротив, той излага доводи в насока, че тази такса не следва да се включва в ГПР/. Въззивният съд намира, че тази такса е част от ГПР, тъй като е свързана с допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а сключването на договора за гаранция /поръчителство/ е условие, наложено от кредитора, като на длъжника не е дадено никакво право на избор, тъй като гарантът /поръчителят/ е предварително избран от кредитора. Обстоятелството, че таксата по договора за гаранция /поръчителство/ е дължима не на кредитодателя, а на гаранта /поръчителя/, не променя извода, че това възнаграждение е част от ГПР, тъй като, както се посочи /а и произтича от характера на поръчителството като 3 институт/, сключването на договора за гаранция /поръчителство/ е пряко свързано с договора за кредит /при това то е условие, наложено от кредитора/, като таксата, дължима по договора за гаранция /поръчителство/ значително оскъпява кредита и е за сметка на потребителя.

В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не само цифрово, а с посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в ЗПК начин, поради което договорът е нищожен както на общото основание на чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, така и на специалното основание на чл. 22 ЗПК.

Непосочването в договора на действителния ГПР представлява използване на заблуждаваща търговска практика по смисъла на 68г, ал. 1 и ал.

4 вр. чл. 68д ЗЗП, а съгласно чл. 68в ЗЗП нелоялните търговски практики са забранени, т. е. договорът е сключен в противоречие и с тази законова забрана.

Освен това използването на заблуждаваща търговска практика накърнява и добрите нрави, тъй като не съответства на принципа на добросъвестността, а потребителят бива подведен относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и това не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Договорът е сключен и при заобикаляне на закона, тъй като чрез включването в него на клаузите на чл. 5 от договора, изискващи сключване на възмезден договор за гаранция /поръчителство/, и същевременно невключването на таксата, дължима по договора за гаранция /поръчителство/, в ГПР по кредита се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК /тъй като при включване на таксата по договора за гаранция /поръчителство/ в ГПР същият би надхвърлил значително петкратния размер на законната лихва/.

Съобразно всичко гореизложено решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Решението в частта, в която „Ф.Б.” ЕООД е осъдено да плати на адв. М. сумата от 950.40 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за оказана по делото безплатна адвокатска помощ на К. Й. С., е влязло в сила като необжалвано, тъй като не е обжалвано решение /имащо характер на определение/ № 13 от 31.01.2024 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което искането на „Ф.Б.” ЕООД за изменение на решението в тази част за разноските поради прекомерност на адвокатското възнаграждение е оставено без уважение.

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски.

На въззиваемата следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото. В настоящото производство въззиваемата не е направила разноски, претендира се само адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. за оказана безплатна адвокатска помощ по реда чл. 38 ЗАдв. Размерът на това възнаграждение, определен по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., е 792 лв. на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съответно същото следва да се 4 присъди в полза на адв. М.. Върху така определеното възнаграждение следва да се присъди и ДДС /представени са доказателства за регистрация на адв. М. по ЗДДС/, при което общата сума, която следва да се присъди в полза на адв.

М., е 950.40 лв.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 242 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 178/2023 г. по описа на РС – Елин Пелин в обжалваните части, в които е обявен за нищожен поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави сключеният на 21.10.2019 г. между К. Й. С. с ЕГН ********** и „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ********* договор за потребителски кредит № 809882 и „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ********* е осъдено да плати на К. Й.

С. с ЕГН ********** сумата от 196.80 лв., представляваща направени по делото разноски.

Решението в частта, в която „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ********* е осъдено да плати на адв. М. сумата от 950.40 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за оказана по делото безплатна адвокатска помощ на К. Й. С., е влязло в сила като необжалвано поради необжалването на решение /имащо характер на определение/ № 13 от 31.01.2024 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което искането на „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ********* за изменение на решението в тази част за разноските поради прекомерност на адвокатското възнаграждение е оставено без уважение.