Решение № 260079 от 12.01.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София, 12.01.2023г.

В И М

Е Т О Н

А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1328 по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – Д.С.С., с ЕГН **********, чрез адв.К.С., срещу решение №20247997 от 10.11.2020г., постановено по гр.д.№24010/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 125-ти състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: сумата от 3887.39 лв., неплатена главница за топлинна енергия за периода от м.12.2016г. до 30.04.2019г. за топлоснабден имот, с адрес: град София, ул."******, апартамент, ет.1, с абонатен номер 062888; заедно със законна лихва от 08.01.2020г. до плащането; сумата от 362.07 лв., лихва за забава върху нея за периода от 15.09.2017г. до

20.12.2019г.; сумата от 75.25 лв., главница за услугата "дялово разпределение" по фактури от

01.12.2016г. до

30.04.2019г., заедно със законна лихва от 08.01.2020г. до плащането; сумата от 13.18 лв., лихва за забава върху нея за период от 01.02.2017г. до 20.12.2019г.; за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№420/2020г. от СРС, І Г.О., 125-ти състав, както и в частта, в която жалбоподателката е осъдена да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 318.69 лв., направени разноски в исковото производство, както и сумата от 136.75 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№420/2020г. от СРС, І Г.О., 125-ти състав.

В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия за процесния имот доколкото от приложения документ за собственост не може да се обоснове извод, че ответницата е придобила правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. Твърди се още, че претендираното от ищеца вземане за доставена топлинна енергия за част от исковия период м.05.2016г. – м.01.2017г. е погасено по давност и първоинстанционният съд неправилно е определил размера на погасените по давност суми. Излага се още, че съгласно чл.33, ал.2 от Общите условия /в сила от 2014г./ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 от ОУ за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Поддържа се, че в случая топлофикационното дружество не е ангажирало доказателства относно датата, на която е публикувало на интернет-страницата си издадените общи фактури, поради което липсва основание да се приеме, че е изпаднала в забава по отношение на претендираните вземания за главница за доставена топлинна енергия и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции. В молба от 08.12.2022г. е обективиран списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, депозира писмен отговор, както и молба от 12.12.2022г., в които взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице - помагач - "Б." ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу Д.С.С. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени спрямо ответницата - Д.С.С. исковете за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№420/2020г. от СРС, І Г.О., 125-ти състав, въззиваемият

- ищец- "Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 08.01.2020г. и е постановена на 16.01.2020г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – Д.С.С. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – Д.С.С. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части, както и по същество е правилно като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата - Д.С.С., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Разгледано е направеното от ответницата възражение за погасяване по давност на част от претендираните вземания като е прието, че е частично основателно, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено в съда на 08.01.2020г., поради което съдът е приел, че погасени по давност се явяват вземания от началото на исковия период – м.05.2016г. до м.11.2016г.вкл. и същите възлизат на стойност 355.06 лв., за която сума възражението за давност е основателно. Първостепенният съд е посочил, че извън давностния срок е вземането на ищеца по обща фактура от 31.07.2017г. за сумата от 957.88 лв. /1312.94 лв. – 355.06 лв./, за която искът е основателен, но от друга страна с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и предвид обстоятелството, че от приложеното по делото извлечение от счетоводната система на ищеца е видно, че по обща фактура от 31.07.2017г. ищецът претендира сумата 741.13 лв., главница, т.е. сума по-малка от тази, за която иска не е погасен по давност, е прието, че исковата претенция за заплащане на главница следва да се уважи за размера, за който е предявена. По отношение на претендираните от ищеца суми за обезщетение за забава върху главницата за исковия период от 15.09.2017г. до 20.12.2019г. е прието, че няма вземания в погасителна давност и възражението за давност досежно тези вземания е неоснователно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че по делото е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда

- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието потребител/клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по делото се установява от приетия нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане №137, том XIII, дело №2409/1993г., че ответницата е придобила правото на собственост върху процесния имот, предвид на което и по горните мотиви на съда се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. Не може да бъде споделен доводът на въззивницата, че от приложения нотариален акт не може да се обоснове извод, че е собственик на процесния топлоснабден имот. Съдът счита, че в документа за собственост имотът, придобит от ответницата, е в достатъчна степен индивидуализиран по местонахождение, което напълно съвпада с този имот, предмет на исковата претенция. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че ответницата - Д.С.С. /с предходна фамилия К./ се явява потребител съгласно §1, т.2а от ДР от ДР на ЗЕ и е налице основание в закона за ангажиране на нейната договорна отговорност.

Разпечатката съдържа 29 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/77f19f37-de3c-4c28-adae-409d7cc37c61