Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5612 от 27.08.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 2486/2025
Вид
Решение № 5612
Подписан
27.08.2026
Състав
Валерия Банкова, ЙОАНА КРАСИМИРОВА КАЦАРСКА, Петър Иванов Минчев

Цитирани разпоредби

  • чл. 104 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.227 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 104, ал. 1, изр. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.236, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 236, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.90 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 90, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 347, ал. 2 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 5612 гр. София, 27.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

ЙОАНА КР. КАЦАРСКА при участието на секретаря Виктория С. И.а Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20251100502486 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20132519 от 20.11.2024г., постановено по гр.д. № 55424/2020г. по описа на СРС, 180. състав, е признато за установено по реда на чл. 422 и сл. ГПК, че Д. Н. Й. - Х., ЕГН **********, дължи на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК 121218170, на основание чл. 347, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД, сумата от 6442.50 лв. - обезщетение за ползване на лек автомобил „Пежо 301“ с ДК № ******** за периода 01.12.2015г.-31.05.2016г., след разваляне на Договор за лизинг № 35042/20.03.2014., ведно със законната лихва от депозирането на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.03.2017г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 04.08.2020 г. по ч.гр.д. № 14761/2017 г. по описа на СРС, 180-ти състав.

С решението Д. Н. Й. - Х., ЕГН **********, е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК 121218170, сумата от 1517.85лв. - разноски в заповедното и исково производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от Д. Н. Й. /представени са доказателства за промяна на собственото име с Решение от 18.10.2024г. по гр.д. №48521/24г. по описа на СРС, 158. с-в/, 1 в която са развити съображения за неговата неправилност. Жалбоподателката сочи, че още с отговора на исковата молба са представени доказателства за това, че към датата на едностранното прекратяване на договора от лизингодателя, наследодателят й е предплатил значително по-голяма сума от дължимата, която е равна минимум на шест месечни лизингови вноски, при което е упражнил правото си на задържане на вещта до уреждане на финансовите си отношения с ищеца. За установяване на относимите към това твърдение факти, съдът е допуснал изслушването на ССчЕ, което не е съобразил, нито изобщо обсъдил в мотивите на обжалвания акт.

На следващо място счита, че отговорността на ответника за обезщетение за нарушено право на ползване след прекратяване на лизинговия договор по чл.236. ал.2 от ЗЗД има деликтен характер. Фактическият й състав включва противопоставяне на наемодателя/лизингодателя срещу ползването на вещта, за което по делото не са ангажирани никакви доказателства.

Освен това, ищецът не е заявил какви вреди е претърпял и какви ползи е пропуснал в резултат на това задържане на автомобила, нито е представил доказателства за тях. Оспорва да се дължи обезщетение, изчислено по цени на услугата „рент а кар“. Ищецът не осъществявал подобна дейност, а само представял автомобили по договори за лизинг. Счита, че размерът на обезщетението следвало да е равно на договорените лизингови вноски по прекратения договор, изчислено за 183 дни – до връщането на автомобила. С оглед представените банкови платежни нареждания, доказващи извършени плащания в повече по договора, съдът е следвало да отхвърли иска изцяло.

Поддържа, че видно от заключението на ССчЕ авансово платения ДДС в размер на 3633.34 лв., след прекратяването на договора реално е бил начислен и внесен само в размер на 913.29 лв. Остатъкът от 2 720.05 лв. след предсрочното прекратяване на договора се явява недължимо платен и подлежи на връщане. Първоинстанционният съд е игнорирал констатациите на ССчЕ и не е съобразил решението си със законоустановеното право на ответника по чл.90 от ЗЗД на задържане на лизинговия автомобил до въззстановяване на дължимите от лизингодателя суми.

С оглед гореизложеното, моли първоинстанционното решение да бъде изцяло отменено, а предявеният иск – отхвърлен. Моли за обезсилване на издадената заповед по чл.410 от ГПК. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Ес Еф Ей Лизинг“ ЕАД /предишно наименование „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД/, в който са развити съображения за неоснователност на жалбата. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е оценил събраните доказателства и е постановил правилно решение, което моли да бъде потвърдено.

Процесният договор бил развален, след което

2 лизингополучателят е продължил да ползва вещта. Ето защо, за периода до връщането й, той дължи обезщетение в размер на пазарния наем за същата вещ за процесния период, по който именно начин вещото лице е изчислило дължимото обезщетение. Във връзка с твърденията за упражнено право на задържане поддържа, че вземането, което ответникът твърди да има, не е било нито изискуемо, нито дори потърсено от ищеца. На последно място, сочи, че няма абсолютно никаква опасност да не изпълни свое задължение към лизингополучателя, поради което той не е имал никакво право да задържи вещта. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание, проведено пред въззивната инстанция на 02.06.2026г. е предявено от въззивницата възражение за прихващане със сумата от 3007,80евро /5882,76 лв./, от които 2720,05лв. – авансово внесен ДДС, който подлежи на връщане от въззиваемата страна и сумата от 3 162 лв.

– законна лихва за периода 19.11.2015г. – 02.06.2026г. В о.с.з. страната е пояснила, че вземането й е установено със събраната пред първата инстанция ССчЕ. С протоколно определение от същото заседание, по мотиви, основани на задължителните указания, дадени с т.4 от ТР №1 по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, възражението за прихващане не е прието за разглеждане пред въззивната инстанция.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни правни норми.

По отношение на неговата правилност съобразно наведените с въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното:

Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е с правно основание чл.

347, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно нормата на чл. 347, ал.2 ТЗ за договора за лизинг се прилагат съответно правилата за договора за наем, е изключение на чл. 229, ал. 3, чл.

231, ал. 1 и 2, чл. 233, ал. 1, чл. 235, чл. 236, ал. 1, чл. 237, чл. 238 и чл. 239 от Закона за задълженията и договорите.

Видно е, че разпоредбата на чл. 236, ал.2 ЗЗД не е сред изрично изключените, поради което намира приложение. Според нормата на чл. 236, ал.2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълни всички 3 задължения, произтичащи от прекратения договор.

Претендираното право произтича от сключен между страните договор за лизинг на автомобил, развален от лизингодателя поради неизпълнение на задължението за плащане на лизингови вноски с нотариална покана, връчена на 10.11.2015г., като лизингополучателят е продължил да ползва вещта след развалянето, поради което за лизингодателя е възникнало правото на обезщетение за исковия период.

Всички горепосочени факти са в доказателствена тежест на ищеца и поконкретно – при пълно и главно доказване той следва да установи: 1. сключването на лизинговия договор и изпълнението на задълженията си по него; 2. валидното разваляне на този договор на заявеното основание – поради неплащане на лизинговите вноски от лизингополучателя;

3. противопоставянето си на ползването от страна на ответника след развалянето; 4. претендирания размер на обезщетението.

При установяване на горните факти в тежест на ответника е да докаже, че е платил обезщетението за ползване на вещта.

С доклада по делото съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства, а именно, че между страните е сключен договор за лизинг № 35042/20.03.2014г. по силата на който лизингодателят срещу възнаграждение е отдал за ползване на лизингополучателя лек автомобил „Пежо 301“ с per. № ********, както и че на 01.06.2016г. автомобилът е предаден на лизингодателя.

От ангажираната по делото нотариална покана, връчена на първоначалния ответник Я.Х. /наследодател на Д. Х./ на 10.11.2015г. се установява, че със същата ищецът е уведомил ответника за негови изискуеми и непогасени задължения за вноски по различни договори за лизинг, сред които процесния - в размер на 1359, 56 евро, неплатени суми за Гражданска отговорност за 2015г. в размер на 277,24 лв., за „Пълно каско“ за същата година в размер на 501,35 евро и за данък МПС – 28, 02 лв. Ответникът е поканен в тридневен срок да заплати дължимите суми, с предупреждението, че при неизпълнение в срок, кредиторът ще счита договорът за развален и лизингополучателят трябва незабавно да върне автомобилите, предмет на лизинговите договори.

Съгласно посоченото в договора - раздел IX, т. 1, при неплащане на лизингова вноска или друго дължимо плащане от страна на лизингополучателя, включително такова за ремонт, дължимо на оторизиран сервиз или негов подизпълнител повече от тридесет дни от датата на падежа, лизингодателя има право да развали договора едностранно без да даде срок.

От заключението на изслушаната по делото ССчЕ, /подробно обсъдена 4 от съда в мотивите на решението, противно на изложените във въззивната жалба оплаквания в този смисъл/, по процесния договор за лизинг № 35042/20.03.2014г. лизингополучателя е заплатил сума в общ размер на 9 728.14лв., с която сума са погасени първоначалната вноска и вноски от първа до четиринадесета, която е с падеж 05.05.2015г., задължения за данъци, автокаско, комплект КАТ, регистрация – подробно описани в т.2 от заключението, както и неустойка за забавено изпълнение в размер на 857,53 лв. Не се установяват надплатени суми по този договор за лизинг. Във връзка с твърденията за надплатен ДДС, вещото лице е посочило, че действително е била издадена данъчна фактура за целия срок на договора за стойност на ДДС 3 633,34 лв. С оглед развалянето на договора, върху първоначалната вноска и върху вноски от 1 до 14 е начислен и платен ДДС в общ размер на 913,29 лв., като за разликата от 2720,05 лв. е издадено кредитно известие от 03.06.2016г.

Доколкото последната платена вноска е с падеж 05.05.2015г., въззивният съд изцяло се присъединява към извода на СРС, че към датата на връчване на процесната нотариална покана - 10.11.2015г., е имало 6 незаплатени вноски с настъпил падеж – от 15 до 20 вкл. по погасителния план, поради което и възникването на правото на лизингодателя да развали процесния договор е установено по делото.

Правото е и надлежно упражнено - с писмено предизвестие и срок за изпълнение, с изтичането на който договорът е валидно развален. Втората предпоставка за уважаване на иска е налице.

Не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че ползването на лизинговия автомобил за последващия период е станало без противопостваяне от страна на лизингодателя. Самата нотариална покана съдържа изявление в смисъл, че при разваляне на договора, лизингополучателят държи незабавно връщане на вещта. Ето защо, въззивният съд намира, че и третата предпоставка за уважаване на предявения иск е доказана.

Що се касае да размера на дължимото обезщетение, съдът намира за неоснователен довода на въззивника, че обезщетението следва да се изчисли в размер, съответен на лизинговите вноски за периода до връщането на автомобила – такава би била цената в хипотезата на чл.236, ал.1 от ЗЗД - ако след изтичане на наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя. Обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД трайно в съдебната практика се приема за съизмеримо със средния пазарен наем на подобни вещи за периода, за който се претендира заплащане на обезщетение - в този смисъл са решение № 173 от 22.03.2013 г. по т. д. № 939 от 2011 г., І т. о. на ВКС, решение № 18 от 05.03.2010 г. по т. д. № 527 от 2009 г., І т. о. на ВКС, решение № 422 от 21.05.2010 г. по гр. дело № 981 от 2009 г., ІІІ т. о. на ВКС и решение № 391 от 26.05.2010 г. по гр. дело № 765 от 5