Решение № 76 от 27.09.2022, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 76 гр. Бургас, 26.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Десислава Д. Щерева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20222001000183 по описа за 2022 година

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод въззивната жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.

Бургас 8000, ж.к. „П***“, ул. „Г***“ № 3, представлявано от Г.Й.Т., с адрес за връчване: гр. София 1000, ул. „В***“ № 2, ет.1, ап.2 – адв. Г. Г., против Решение № 142 от 20.06.2022 г., постановено по т.д. № 365/ 2021 г., с което Окръжен съд Бургас е осъдил „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД да заплати на „Слънчев бряг“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: к. к. „Слънчев бряг“, община Н****, представлявано от З.Т.Д., сумата от 656 300 лв., представляваща обезщетение за ползването, след прекратен договор за наем от 8.03.2005 г., на водопроводната мрежа и съоръженията на територията на к. к. „Слънчев бряг – изток“ за периода от 1.01.2018 г. до 31.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска на 6.08.2021 г., до окончателното й изплащане, като искът над уважения до претендирания размер от 700 000 лв. е отхвърлен.

Със същото решение е осъдено „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД да заплати на „Слънчев бряг“ АД сумата от 139 099,14 лв., представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва, върху 1 главницата, за периода от 20.06.2019 г. до 21.07.2021 г., като искът над уважения до претендирания размер от 148 361,11 лв. е отхвърлен.

Присъдени са разноски.

В постъпилата въззивна жалба решението се атакува, в частта, с която исковете са уважени, като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила, както и необосновано, като се въвежда искане за неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените искове. В допълнение се сочи, че решението е недопустимо, като съдът е процедирал по нередовна искова молба.

Неправилно, по мнение на въззивника, първостепенният съд е квалифицирал предявения иск като такъв по чл.236, ал.2 ЗЗД, тъй като предмет на претенцията са вещи, които не са били предмет на прекратения наемен договор. Сочи се, че е налице произнасяне свръхпетитум, тъй като съдът е присъдил обезщетение за ползване на вещи, които са извън посочената от ищеца в исковата молба територия.

Изразява се становище, че в хода на процеса дружеството – въззиваем не е ангажирало доказателства, че активите, посочени в „Справка за ДМА“, се намират именно на територията на к.к. „Слънчев бряг“ и като такива са били наети с прекратения наемен договор. Подчертава се, че въззиваемият не е оспорил документите за собственост, които легитимират въззивника като собственик на онази част от вещите, за чието ползване въззиваемият претендира обезщетение.

Поддържа се, че неправилен е изводът на решаващия състав относно отсъствието на забава на кредитора да получи обратно ВиК мрежата, по съображения, че забавата е бездействие, което продължава във времето и след приключването на предходните съдебни спорове и това продължаващо бездействие, като факт с правно значение, не се преклудира от СПН, защото не настъпва еднократно. В допълнение се сочи, че по силата на нормативна промяна, вече е възможно на една територия да има повече от един воден оператор, следователно въззиваемият е можел до ползва ВиК мрежата сам или чрез друго юридическо лице.

В жалбата са развити съображения, че въззивникът ползва ВиК мрежата на годно правно основание, по силата на договор, сключен с „Асоциация ВиК Бургас“ ЮЛНСЦ, създадена след промените в Закона за 2 водите, на която е предоставена за управление цялата публична държавна и общинска собственост, предназначена за предоставяне на ВиК услуги.

Изтъква се, че без значение какви активи са описани в договора между Асоциацията и въззивника, ако един актив е публична държавна или общинска собственост и предназначението му е ВиК, то тогава въззивникът го ползва по силата на договора, определящ го за воден оператор.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „Слънчев бряг“ АД, с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „Г***“ № 1, вх.Б, ет.1 – адв. М. К., в който същата се оспорва и се въвежда искане за потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт.

По мнение на въззиваемия, обжалваното решение е правилно, като съдът е изложил пространни мотиви, разглеждайки и обсъждайки целия доказателствен материал по делото и е направил обосновани изводи.

Релевират се доводи, че обезщетението, което продължаващият да ползва вещта бивш наемател дължи, не е наем, а имуществена гражданска отговорност, чийто обем е поначало съразмерен със средната наемна цена за периода на ползването, без да може да е по-ниска от уговорената цена по прекратения договор.

Посочва се, че търсеното обезщетение е правилно изчислено от вещото лице по изпълнената пред първата инстанция съдебно – икономическа експертиза. Сочи се, че въпросът относно ползването на договорната аналогия при определяне на обезщетението е потвърден, като законосъобразен и адекватен подход, от три съдебни инстанции, по предходни, развили се между страните съдебни производства.

Дружеството - въззиваем заявява за безспорен факта, че не е регистрирано като воден оператор, поради което и не може само да експлоатира процесната водопроводна и канализационна мрежа. Но изтъква, че търпи пропуснати ползи от невъзможността си да отдава мрежата под наем на друг воден оператор, поради което му се дължи обезщетение за продължило без съгласието му ползване по прекратен вече договор.

Навеждат се аргументи в отговора, че въпросът за собствеността върху вещите е ирелевантен, но се посочва, че правото на собственост на дружеството – въззиваем върху ВиК мрежата е установено.

3

Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Във въззивната жалба са въведени две групи оплаквания за недопустимост на постановения от първата инстанция съдебен акт: твърди се, че първата инстанция е процедирала по нередовна искова молба, без да се детайлизира оплакването; поддържа се, че е налице произнасяне свръхпетитум, по съображения, че съдът се е произнесъл, присъждайки обезщетение за вещи, попадащи извън предметния обхват на сключения между страните договор за наем.

По така въведените оплаквания настоящият състав отбелязва, че не се констатират нередовности на исковата молба в аспект неяснота или непълнота във фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част, от които ищецът извежда претендираното право; не е налице противоречие между изложените като правнорелевантни факти и отправеното до съда в петитума искане за защита. Не се констатира произнасяне на съда извън предмета, рамкиран в неговите субективни и обективни предели от заявеното в исковата молба, нито отсъждане извън обхвата на търсената защита. Ясно е заявено в исковата молба, че се претендира обезщетение за продължилото след прекратен договор за наем ползване от наемателя на наетите вещи в съвкупност. Проверката за съответствието на тези фактическите твърдения с действителното положение е относима към основателността на предявения иск за обезщетение, а не към неговата допустимост. Ето защо, оплакванията за недопустимост на постановеното решение следва да се отхвърлят, като неоснователни.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове, с правно 4 основание чл.236, ал.2 ЗЗД, вр.чл.288 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Фактическата установеност по делото сочи на сключен на 8.03.2005 г. договор за наем между дружеството - въззиваем – като наемодател, и дружеството – въззивник – като наемател, по силата на който е отдадено за временно и възмездно ползване имуществото, индивидуализирано като водопроводна мрежа и съоръжения, използвани за извършване на водоснабдяване на територията на к.к. „Слънчев бряг“ – чл.2 от контракта.

Начинът на определяне на наемната цена е фиксиран в чл.3, ал.1 от договора и предвижда тя да се определя като 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на наемодателя. Плащането на наемната цена е било дължимо в десетдневен срок от получаването от наемателя на издадената от наемодателя фактура – чл.3, ал.2. Не се спори, че наемът е бил плащан на годишна база, като, видно от приетото пред първата инстанция извлечение от счетоводните книги на наемателя за платените суми, за срока на действие на договора е платен наем за 2005 г. в размер на 61 017,86 лв., за 2006 г. – 60 054,09 лв., за 2007 г. – 55 101,96 лв. и за 2008 г. – 42 948,21 лв.

Договорът е бил сключен за период до 31.12.2005 г. Действието му е било продължавано, като не е спорно между страните по делото, че договорът за наем е бил прекратен, считано от януари 2009 г.

Въззиваемият претендира в настоящия процес обезщетение за ползването на отдаденото под наем имущество, което твърди, че наемателят е продължил да ползва, след изтичане на продължения наемен срок, при противопоставяне на наемодателя. Искът се отнася за периода 1.01.2018 г. – 31.12.2018 г.

По смисъла на нормата на чл.236, ал.1 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Разпоредбата създава в полза на наемодателя субективното притезателно право да получи обезщетение за вредите, които претърпява от невъзможността да извлича ползите от имота, предмет на наемния договор, било като търпи загуби, било като пропуска приходи. Породената гражданска отговорност се изразява в 5 задължение за наемателя да продължи да изпълнява задълженията си по договор, като пази вещта, служи си с нея съобразно предназначението й и заплаща обезщетение за ползването, което трайно формираната съдебна практика по въпроса приема, че е съизмеримо със средния пазарен наем за подобни обекти, но не по-малко от уговорения и заплащан наем – напр.

Решение № 230 от 18.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6874/2013 г.; Решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 9343/2009 г.

По възраженията, отправени в жалбата:

Ответникът в производството не оспорва, че е продължил да ползва отдаденото под наем имущество, за да снабдява потребителите с питейна вода и да отвежда отпадни води от територията на к.к. „Слънчев бряг“. Горното признание имплицитно се съдържа в поддържаното и пред настоящата инстанция възражение, че ползването се осъществява на различно правно основание, което ще бъде обсъдено по-долу.

По въпроса относно предмета на договора и оплакването, че се претендира обезщетение за ползване на вещи, попадащи извън неговия обхват, поради това, че не са на територията на к.к. „Слънчев бряг“, настоящият състав отбелязва, че по изричния текст на съглашението, в чл.2, отдава се за временно ползване съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за водоснабдяване на горепосочения курортен комплекс. От тази формулировка става ясно, че страните са определили като индивидуализиращ белег предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, поради което се налага прочитът, че договорното съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към териториалния обхват на комплекса и въведеното пред настоящата инстанция възражение от въззивника е лишено от състоятелност.