Решение № 95 от 22.05.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Варна, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Деспина Г. Георгиева

Росица Сл. Станчева при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20253000500676 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 157/14.10.2025 г., постановено по гр. д. № 176/2025 г. ОС – Разград е осъдил М. К. С., ЕГН ********** и А. Н. С., ЕГН **********, в качеството им на родители и законни представители на малолетното си дете А. А. С., ЕГН **********, да заплатят солидарно на С. М. В., ЕГН **********, сумата от 15 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неправомерните действия на малолетното им дете от 26.02.2024г. и сумата 2 758.60 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди, в резултат от същото неправомерно поведение на малолетното им дете от 26.02.2024 г., двете суми, ведно със законната лихва, считано от 27.03.2025 г. до окончателното им изплащане, като е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над присъдените 15 000 лева до предявения размер от 30 000 лева и страните са осъдени да заплатят разноски съобразно чл. 78 ГПК.

С последващо решение № 2/05.01.2026 г. първоинстанционният съд е 1 допълнил на основание чл. 250 ГПК решението си от 14.10.2025 г. като е осъдил ответниците М. К. С. и А. Н. С. да заплатят на ищцата С. В. и сумата от 370 лева, представляваща направени от последната разноски за проведено рехабилитационно лечение в периода 24.06.2025 г. – 04.07.2025 г. в Балнеохотел Велинград, на основание чл. 247 ГПК е постановил, че приетото съпричиняване се отнася само до претенцията за неимуществени вреди и на основание чл. 248 ГПК е оставил без уважение искането на М. К. С. и А. Н. С. за изменение на основното решение в частта му за разноските.

Срещу така постановените решения са постъпили въззивни жалби и от двете страни по спора.

Ищцата С. М. В., чрез процесуален представител, обжалва решение № 157/14.10.2025 г. в отхвърлителната му част. Оспорва фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, че с деянието си детето е осъществило само едно правонарушение, че колелото е било с изправни спирачки, както и по приетото съпричиняване на вредоносния резултат. Във връзка с последното излага доводи, че съдът се е позовал на отменен нормативен акт и в противоречие със заключението на СМЕ неправилно е приел, че тя неоправдано е отказала провеждането на оперативно лечение. Наведени са и оплаквания за непроизнасяне по целия предмет на предявения иск за имуществени вреди, по повод на които е постановеното допълнително решение по чл. 250 ГПК.

Отправеното искане е за отмяна на така обжалваното решение и уважаване на предявените искове в предявените размери – 30 000 лева по иска за неимуществени вреди и 3 128.60 лева по иска за имуществените вреди.

Ответниците М. К. С. и А. Н. С., чрез процесуалния си представител, обжалват решение № 157/14.10.2025 г. в частта, в която са осъдени да заплатят обезщетения за неимуществени и имуществени вреди в размери съответно 30 000 лева и 2 758 лева, както и изцяло решение № 2/05.01.2026 г.

В жалбата си срещу първото решение излагат оплаквания за неговата нищожност и неправилност. Твърдят, че съдът не е изложил никакви мотиви относно уважената от него претенция за имуществени вреди, както и за това защо тази претенция е уважена в пълния й размер, при условие, че е прието съпричиняване в размер на 50 %, което прави обжалваното решение в тази му част нищожно. Относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди се 2 навеждат оплаквания, че изводите за наличието на виновно и противоправно поведение от детето, както и по размера на приетото съпричиняване, са направени при допуснати процесуални нарушения – неправилна преценка на доказателствения материал и при неизяснена фактическа обстановка. Твърди се, че не е изследвано какъв е бил според КККР статута на мястото, където е станал инцидента, необосновано е прието, че процентът на съпричиняване е 50 %, без да е отчетена възрастта и житейския опит на детето и пострадалата, както и че определеният размер преди редуцирането му поради съпричиняване е прекомерен и не отговаря на изискването за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД. Формулираният петитум е за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на исковете в цялост, евентуално да присъди обезщетения в размер на 5% от глобално определените.

С подадената жалба срещу второто решение поддържат доводите си за неправилност на извода на съда, че е налице съпричиняване само по отношение на неимуществените вреди, както и по приетия процент на съпричиняването. Оспорват и извода за неоснователност на искането им за изменение на предходното решение в частта му за разноските с аргументи, че при определяне на размера им не е отчетена отхвърлената част от исковете и наличието на съпричиняване. Отправеното искане е за отмяна на решението, ведно с произтичащите от това законови последици.

В срока по чл.263 ГПК по всяка една от жалбите е подаден отговор от насрещната страна, с който съответната жалба е оспорена като неоснователна.

В с. з. въззивните жалби, съответно отговорите по тях, се поддържат.

За да се произнесе по спора, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият състав на АпС – Варна приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Исковото производство е образувано по предявени от С. М. В. против М.

К. С. и А. С. искове с правно основание чл. 48, ал. 1 ЗЗД.

Изложените в исковата молба фактически твърдения са, че на 26.02.2024 г. ищцата е била блъсната от малолетното дете на ответниците – А. А. С., управлявало безрасъдно неизправен /без спирачки/ велосипед. Посочено е, че по време на инцидента е била излязла да разходи кучето си, движела се по тротоара, в съседство с намираща се детска площадка, докато се разхождала 3 бавно, обърната с гръб към входа на площадката и говорейки по телефона, чула свистене зад себе си, след което последвал силен удар отзад, който я изхвърлил на улицата и повалил. В съседство видяла и разбрала, че е ударена от каращо колело дете, за което по-късно разбрала, че се казва А.. Твърди, че при удара и последвалото падане изпитала силна болка в дясното рамо и десния крак, успяла да стане и да се придвижи до най-близката пейка на площадката, където й прилошало и започнала да повръща. С помощта на познатите й, с които разговаряла по телефона по време на инцидента, била отведена и прегледана в спешното отделение на болницата, където били установени фрактури в горната част на дясна мишница. На следващия ден била прегледана и от съдебен лекар, който издал съдебно удостоверение за получените травми, подробно възпроизведено в исковата молба. Впоследствие лечението й продължило в гр. София, поради липса на подобрение, съответно настъпили усложнения в зА.тването на получените фрактури, й се наложило ежемесечно, а понякога и по-често, да посещава лекар - ортопед, както и да прави рехабилитации, в периода 27.02.2024 г. – 09.07.2024 г. била нетрудоспособна и ползвала болнични. Сочи, че и след този период лечението й не е приключило, прогнозите са за трайни ограничения и болки при движението на увреденото рамо. Твърди се още, че за диагностика и лечение е направила разходи, които към датата на завеждане на исковата молба са в размер на 2 758.60 лева. Твърди, че в хода на образуваното досъдебно производство е бил установен механизма на настъпване на удара, както и че управляваното от детето колело е било с неизправни спирачки. Предвид малолетието на детето на същото не може да се търси наказателна отговорност, но за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди следва да отговарят неговите родители, тъй като не са упражнили необходимия надзор, възпитание и са допуснали детето им да управлява неизправен велосипед. С оглед на това е претендирала осъждането им за заплащане на сумата от 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 2 758.60 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за посочени прегледи, изследвания, лекарства и рехабилитации.

С подадения в срока по чл. 131 ГПК така предявените искове са оспорени с възражения за тяхната неоснователност. Твърдят, че не е налице неправомерно поведение на детето им по см. на чл. 45 ЗЗД, което да ангажира 4 отговорността им в качеството на негови родители по реда на чл. 48, ал. 1 ЗЗД.

Оспорват колелото да е било с неизправни спирачки и считат, че причината за удара е единствено противоправното поведение на ищцата. В тази връзка твърдят, че инцидентът е настъпил на територията на детската площадка, оградена, осветена и обозначена със съответни указателни табели, ищцата е имала ежедневни наблюдения върху площадката и необходимия житейски опит, същата е разхождала домашния си любимец въпреки изричната забрана /върху табелите и по силата на посочени законови разпоредби/ за това на територията на площадката. Навеждат се и твърдения, че кучето й е било с отпуснат повод, без възможност за контрол от нейна страна при възникване на извънредна ситуация, както и не било ясно дали са били спазени изискванията на ЗВМД относно регистрацията на кучето. Наред с това до съприкосновението между нея и управлявания от детето им велосипед се е стигнало поради направено от нея рязко движение в страни в резултат поведението на кучето й, при което загубила равновесие, след което предното колело на велосипеда се е оплело в каишката на кучето и е последвал удара.

Излагат твърдения за поведението на детето непосредствено след инцидента като оспорване на твърдението й за лошо възпитание. Считат, че изложените в исковата молба твърдения с позоваване на материали от досъдебното производство са едностранчиви и не отразяват в пълнота всички материали по него. В заключение твърдят, че падането е по нейна изключителна вина, поради което липсва причинно следствена връзка между поведението на детето им и получените от нея травми. В условията на евентуалност се твърди съпричиняване в размер на 95 %. Оспорват и размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, както и причинно-следствената връзка на претендираните разходи по издадени фактури от „Митьова къща“ ООД и „ПРО“ ЕАД, клон Западен с получените травми.

В първото по делото с. з. първоинстанционният съд е допуснал увеличение на иска за обезщетяване на имуществени вреди със сумата от 370 лева, съставляваща заплатени разходи за престой и рехабилитационни процедури в Балнеохотел Велинград в периода 24.06.2025 г. – 03.07.2025 г.

Обжалваните решения са валидни като постановени в изискуемата се форма и от надлежен съдебен състав. Не е налице твърдяната от ответниците нищожност на основното решение, постановено на 14.10.2025 г. Съдът изрично е обсъдил ангажираните доказателства за извършените от ищцата 5 разходи и е направил общи за двата вида претендирани за обезщетяване вреди изводи относно наличието на основание за ангажиране отговорността на ответниците. Непълнотата на мотивите му по уважената искова претенция за обезщетяване на претърпените имуществени вреди не е равнозначна на липса на мотиви или очевидно неясна воля на съда до степен на неразбираемост.

Решение № 157/14.10.2025 г. е процесуално допустимо – налице е произнасяне съобразно предмета на сезирането и при наличието на изискуемите се абсолютни процесуални предпоставки, респ. липса на процесуални пречки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.

По отношение на допълнителното решение № 2/05.01.2026 г. обаче, в частта, в която по реда на чл. 250 ГПК първоинстанционният съд се е произнесъл по искането за заплащане на сумата от 370 лева, представляваща направени разходи за лечение /рехабилитация/ в Балнеохотел – Велинград, проведена в периода 24.06.2025 г. – 04.07.2025 г., настоящият състав намира, че същото е постановено по направено ненадлежно изменение на първоначалната искова претенция. С това допълнително решение съдът е уважил претенция за направени разходи, които не са били твърдени в исковата молба. С оглед на това искането за тяхното възстановяване по същество съставлява самостоятелна искова претенция, поради което и въвеждането й в предмета на спора по реда на чл. 214 ГПК съставлява недопустимо изменение едновременно на основанието и размера на първоначално предявения иск.