Решение № 1072 от 14.12.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1072 гр. Стара Загора, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20235530101591 по описа за 2023 година

Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 9, ал.1 ЗПК и с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че ищцовото дружество „Сити Кеш“ ООД се снабдило със заповед за изпълнение по чл.410 срещу В. Ж. А., като в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът В. Ж. А. билa депозирала възражение, което обусловило интереса от предявяване на настоящите установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК.

Излагат следните обстоятелства, на които основават вземанията си:

Между В. Ж. А., ЕГН ********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869 бил сключен договор за паричен заем № № 643911 от 03.03.2022г. , въз основа на молба за сключване на договор за паричен заем, чрез кредитен посредник „Кеш Пойнт“ ООД, ЕИК 2063714698, регистриран в регистъра на кредитните посредници при БНБ. Договорът за заем бил сключен съобразно законовите разпоредби на Закона за потребителския кредит. Заемателят, съобразно установената форма за кандидатстване от заемодателя бил предоставил своите лични данни, телефон за връзка, параметри на желания заем (размер на главница и период на погасяване), две лица за контакт. По 1 този начин заемателят бил обективирал волята си, че желаел да сключи договор за паричен заем със „Сити Кеш“ ООД. Параметрите и условията на сключения договор за потребителски кредит били описани и в предоставените на заемателя от заемодателя, договор и стандартен европейски формуляр към договора за паричен заем, с които заемателят се бил съгласил.

Индивидуализацията на начина на плащанията от страна на заемателя във връзка с паричните задължения към „Сити Кеш“ ООД като размер на плащане и брой на погасителните вноски, както и падеж на задълженията, бил в погасителен план към договор за заем № 643911.

Длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора и не бил заплатил дължимите суми. Длъжникът не бил погасил задълженията си по заема.

Между страните имало валиден договор, съгласно който заемодателят „Сити Кеш“ ООД бил изплатил на заемателя В. Ж. А., сумата съгласно договора, а от своя страна длъжникът се бил задължил да върне заемната сума в размер и срок съгласно уговореното.

Сумата била получена от длъжника в брой в деня на сключване на договора, като договорът служил за разписка за получената/предадената сума – чл. 4, ал. 1 от договора.

Искането до съда е да признае за установено, че В. Ж. А., ЕГН ********** , дължи на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 20253182, следните суми:

600 лева – главница по договор за паричен заем № 643911/03.03.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изпълнение на задължението;

81,43 лева – възнаградителна лихва за периода от 03.03.2022 г. до 03.11.2022 г.

40,55 лева – законна лихва за забава за периода от 01.08.2022 г. до 01.01.2023 г.

Претендира направените разноски, както по настоящото, така и по заповедното производство. Прави възражение за недължимост, в условията на евентуалност – за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна в заповедното производство. Прави възражение за прекомерност на 2 осн. чл. 78, ал.5 ГПК.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор, в който заявява, че предявените искове са неоснователни и недоказани и излага следните съображения:

В исковата си молба ищцовото дружество твърдяло, че на 25.01.2022 г. бил сключен договор за паричен заем № 624816 с ответника В. Ж. А. по силата, на който бил получил в собственост сумата от 600 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 47.75 %.

Страните се били уговорили, че заемателят щял да погаси кредита на 8 месечни вноски с размер на погасителната вноска: 3 х 20.03 лв. и 5 х 132.28 лв., с крайна падежна дата 03.11.2022г. и обща сума за плащане 721.49 лв.

Съгласно чл. 5.1 от договора за кредит, кредитополучателят се задължавал да предостави едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция.

Съобразно чл.11.1 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на ал.1 на чл.5 от договора в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 526.51 лв., която щяла да се плаща разсрочено като се кумулирала към падежните вземания по погасителния план, като месечната вноска с включена неустойка била в размер на 156 лв. или общо 1248 лева. Ответникът бил извършил три плащания в размер на 450 лева на 24.06.2022г.

Ищцовото дружество било приложило договор за потребителски кредит към исковата молба с № 643911 от 03.03.2022г., а в исковата молба цитирало договор № 624816.

Счита, че приложеният договор бил нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.

11, ал. I. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се 3 явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11. ал.

1. т. 10 от ЗПК. във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл.

21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формирали размерът на ГПР. Договорът не пораждал валидни права и задължения, тъй като кредиторът бил нарушил и изискванията на чл. 11. ал. 1. т. 20 от ЗПК, защото в съдържанието му не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.

На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението.

Това създавало предпоставки кредиторът да получил вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна функции, и съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдели включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит водило до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. Счита, че договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 % се явявал прекомерно висок, с което се нарушавали добрите нрави.

Клауза, в която бил уговорен размер на договорната лихва надвишаващ три пъти законната лихва, противоречала на добрите нрави. Размерът на договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към нея следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явявала скрита лихва.

Вземането по чл. 11.1 от потребителския договор имало характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавал присъщите 4 на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го бил именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т. 1 ЗПК, разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът бил гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца скрита под формата на неустойка лихва. Уговорената възнаградителна лихва била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на договора потребителят не могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че щял да дължи цена на кредита в размер на 40, 05 %. В нарушение на чл. 147, ал.1 ЗПК на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв бил действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл. 11.1 от процесния договор. Дадена клауза можела да бъде определена като неравноправна, ако не била съставена на ясен и разбираем език. Също така в договора не били изпълнени изискванията на чл.11, ал. 1, т.

9 ЗПК, който регламентирал, че кредиторът следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл. 10 ал.1, чл.11. ал.1 т.7 – 12 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.9 се налагал изводът, че под „условия за прилагане“ се имало предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да ставало ясно как се начислявал този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските били анюитетни или били намаляващи. Действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, кредиторът 5 вписвайки в контракта ГПР от 47.75% бил заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика била довела до неравноправност на уговорката за ГПР и бил заобиколил изискванията на чл.

11, ал. 1, т.11 ЗПК.

Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II, ал.1, т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19. ал. I ЗПК. Вземането по чл. 11.1 във вр. с чл. 5.1 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирал от правилото на чл. 19, ал.

3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19. ал.1 ЗПК, следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 40.05 %, без в него да е била включена скритата лихва по чл. 11.1 от договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 47.75%.

Посочването в договора на по – нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по – конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. I ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.