Решение № 163 от 19.12.2024, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 163 гр. К., 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Красимира Хр. Боюклиева като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно гражданско дело № 20245100500264 по описа за 2024 година С Решение № 343/30.07.2024 г., постановено по гр.д. № 1218/2021 г. по описа на Районен съд – К., е осъдено „У.-Х.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр.К., ул. “С. С.“ № 22 да заплати на Ч. Г. С. от гр. П., Н. С. С. от гр. П. и Г. С. С. от гр. С., следните суми: 1) главница в общ размер на 26 430 лева, представляваща общ сбор на дължими и неизплатени на наследодателя им С. Н. С., починал на ****** г. съгласно акт за смърт № ****/****** г. на Община П., р-н Тракия, трудови възнаграждения за периода от месец септември 2018 г. до месец юни 2020 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска 01.09.2021г. до окончателното й изплащане; 2) сумата от 3 252.59 лева – законна лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода от 16.06.2020 г. до 01.09.2021 г. вкл.

С решението „У.-Х.“ АД е осъдено да заплати по сметка на Районен съд – К. държавна такса върху присъдените суми в размер общо на 1 187.30 лева, както и направените бюджетни разноски за вещо лице в размер на 210.00 лева.

Въззивното производство е образувано по подадена от ответника „У.Х.“ АД чрез представител по пълномощие въззивна жалба, с която решението се обжалва изцяло като неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се твърдения, че решението противоречи на действителното правно положение и практиката на ВКС. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че наследодателят на ищците е изпълнявал точно и добросъвестно задълженията си по процесното 1 трудово правоотношение, доколкото не били представени доказателства в обратния смисъл. Твърди се, че тези обстоятелства били в тежест на ищците, а не на ответника, и съдът не бил разпределил в тежест на ответника установяването им.

На следващо място в жалбата се твърди, че съдът неправилно приложил материалния закон при постановяване на оспореното решение.

Посочва се, че основен принцип в трудовото право е възмездността на труда, т.е. срещу престиране на работната си сила работникът получава възнаграждение, чието заплащане е вменено като задължение на работодателя, който съгласно разпоредбата на чл.128 КТ е длъжен в установените срокове да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд; да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа и да издава при поискване от работника или служителя извлечение от ведомостите за заплати за изплатените или неизплатените трудови възнаграждения и обезщетения. Според анализа на цитираната норма, в тежест на работодателя било да докаже, че е изпълнил задължението си да плати трудовото възнаграждение за исковия период, а на работника, че е престирал труда си добросъвестно и според договореното. За да възникне задължението на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение освен сключен трудов договор, било необходимо работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция.

В жалбата се сочи, че необосновано съдът е приел, че ищците като наследници имат право да получат трудовото възнаграждение на техния наследодател, предвид липсата на доказателства за уведомяване на ответното дружество като работодател с представяне копие от смъртния акт на работника.

За неправилни се считат и изводите на съда относно дължимостта на мораторна законна лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода от 16.06.2020 г. до 01.09.2021 г., включително.

Твърди се, че по делото не е установена изрична договорка относно начина на заплащане на трудовото възнаграждение, поради което било неизяснено как е определена нормативно тази периодичност и срочност.

Твърди се още, че липсва цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства и неправилно са игнорирани релевантните оспорвания и възражения на ответника въззивник в настоящата инстанция. В нарушение на съдопроизводствените правила не били обсъдени възраженията на дружеството, като например възражението за изтекла погасителна давност, направено с отговора на исковата молба. Сочи се, че по делото не е изяснена обективната истина, не са обсъдени възраженията на ответника и не са доказани обстоятелствата, на които ищците основават претенцията си, поради което не е приложен правилно материалният закон. Иска се въззивният съд да отмени обжалваното решение, като постанови ново, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендират се разноски.

В съдебно заседание жалбодателят, редовно призован, не се 2 представлява. С молба, подадена от пълномощника на въззивника, въззивната жалбата се поддържа.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемите Ч. Г. С., Н. С. С. и Г. С.

С. чрез представителя им по пълномощие е подаден писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Иска се обжалваното решение да се потвърди като правилно. Претендират се разноски.

В съдебно заседание въззиваемите Ч. Г. С., Н. С. С. и Г. С. С. не се представляват. С молба, подадена от техния пълномощник, се поддържа отговора на въззивната жалба.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срок и от страна, имаща интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 ГПК на първоинстанционното решение, обжалвано изцяло, въззивният съд констатира, че същото е валидно и допустимо, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Пред Районен съд – К. от Ч. Г. С., Н. С. С. и Г. С. С., в качеството на наследници на С. Н. С., починал на ****** г., против „У.-Х.“ АД първоначално предявени са съединени осъдителни искове по чл.128 КТ, във вр. с чл.5 и чл.9 ЗН и по чл. 86 ЗЗД, за сумата в общ размер на 27 208.11 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения на наследодателя им С. Н. С. за периода 01.09.2018 г. до 16.06.2020 г. и мораторна лихва, ведно със законната лихва от 16.06.2020 г. до момента на изплащането й.

На основание чл. 214 ГПК първоинстанционният съд е допуснал изменение на предявения иск за дължимите трудови възнаграждения по месеци, като искът се счита предявен за сумата в общ размер на 26 430 лв., а с уточняваща молба ищците са конкретизирали и размера на претендираната мораторна лихва върху тази сума за период от 16.06.2020 г. до 01.09.2021 г. вкл., а именно 3 252.59 лв.

Настоящата инстанция споделя възприетите от първоинстационния съд фактически обстоятелства по делото и изводите за наличие на предпоставките за основателността на исковата претенция, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първостепенния съд.

Във връзка с доводите във въззивната жалба приема следното:

Не е спорно по делото, че ищците – настоящи въззиваеми Ч. Г. С., Н. С.

С. и Г. С. С. са наследници по закон – съпруга и синове на С. Н. С., починал на ****** г.; че с трудов договор № 112/11.05.2015 г. С. Н. С. е бил назначен на работа при ответника като главен инженер строителство, считано от 11.05.2015 г., с месечно трудово възнаграждение от 2 600 лева; че с допълнително споразумение №119/01.02.2019 г. към трудов договор №112/11.05.2015 г., считано от 01.02.2019 г. трудовото му възнаграждение е било намалено на 790.00 лева (последното се кредитира предвид неуспешното 3 оспорване на истинността на подписа в допълнителното споразумение за „работник“ по реда на чл. 193 ГПК); както и че трудовото правоотношение е било прекратено на 16.06.2020 г. От заключението на вещото лице по назначената ССчЕ, неоспорено от страните и прието в първоинстанционното производство, е установено и че за периода от месец септември 2018 г. до месец юни 2020 г. вкл., дължимото се на С. Н. С. трудово възнаграждение възлиза на сумата в общ размер на 26 430.00 лева, а за периода от 16.06.2020 г. до 01.09.2021 г., законната лихва забава върху трудовото възнаграждение е в общ размер на 3 252.59 лева. Ответникът освен това не установява в производството възложеното му в доказателствена тежест обстоятелство, че е заплатил на своя служител – наследник на ищците претендираните от последните трудово възнаграждение в съответните периоди.

При така установените фактически обстоятелства по делото, относно довода на въззивника, че неправилно от първоинстанционния съд е прието, че наследодателят на ищците е изпълнявал точно и добросъвестно задълженията си по процесното трудово възнаграждение, доколкото не били представени доказателства в обратния смисъл, като нямало такива твърдения от страна на ищците и съдът не бил разпределял в тежест на ответника установяването на тези обстоятелства, които следвало да докажат ищците, настоящият въззивен състав следва да посочи следното: съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Така въведената презумпция е оборима, като в тежест на страната, която оспорва добросъвестността на положения труд е да въведе своевременно отричащите я обстоятелствата.

Приложена в настоящия спор, презумпцията дава основание да се приеме, че трудовите права и задължения са били упражнявани добросъвестно от наследодателя на ищците по трудовото правоотношение с въззивника, като оспорването е следвало да бъде въведено от последния с посочването на конкретни обстоятелства в отговора на исковата молба, и съответно – доказано от него в хода на проведеното съдебно дирене. Такова оспорване на презумпцията обаче е направено от тази страна за първи път с въззивната жалба, поради което изводът е, че то е преклудирано и първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на закона, позовавайки се на законовата презумпция за добросъвестност на положения труд и същевременно не е допуснал процесуално нарушение като не е разпределил тежест на доказване, тъй като липсват изначално въведени обстоятелства в противовес на тази презумпция от страна на въззивника. Включително с въззивната жалба такива не се сочат и не е направено искане за допускане и събиране на доказателства за установяването им.

На следващо място, неоснователно се сочи във въззивната жалба, че необходимо условие за възникване на правото на наследниците да получат трудовото възнаграждение на наследодателя им е уведомяването на работодателя за настъпилата смърт и представяне на акта за смърт. Такова условие, обуславящо било допустимостта на иска, било неговата основателност, няма въведено. Правопораждащият за ищците факт на настъпилата смърт на техния наследодател е станал известен на въззивника в 4 момента, в който това е било необходимо, а именно с подаване на исковата молба.

Основателно е оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е обсъдил в съдебния си акт своевременно въведеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност на претендираното вземане за трудово възнаграждение и мораторна лихва. Независимо от това, обсъдено от въззивната инстанция, възражението е неоснователно. Приложима в случая е общата тригодишна давност по чл. 111, б “а“ ЗЗД за вземането за главница, което представлява вземане за възнаграждение за труд и по б. „в“ на същата разпоредба, за лихвата. В случая трудовото правоотношение е прекратено на 16.06.2020 г., респ. последното трудово възнаграждение съразмерно на отработеното е било дължимо към тази дата, а искът е предявен на 01.09.2021 г. и е за периода от 01.09.2018 г. до 16.06.2020 г. за главницата и от 16.06.2020 г. до 01.09.2021 г. вкл. за мораторна лихва, поради което вземането както за главница, така и за мораторна лихва, не е погасено по давност.