Решение № 1141 от 16.12.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1141 гр. С., 16.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530100699 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищцата - твърди в исковата си и уточняващата я молба, че работила при ответника, първоначално от - г. до - г., на длъжност „-“, с код по НКПД: -, по трудов договор, който се намирал в трудовото й досие, общо прослужено време през този период при този работодател - -, който срок бил отбелязан некоректно от последния в трудовата й книжка, след което месеца била на борсата по труда, през който период не била работила при друг работодател, а след това от - г. до - г., на длъжност „-“, с код по НКПД: -, по трудов договор № - г., който се намирал в трудовото й досие и приложен, като писмено доказателство, по делото, при същия работодател, общо прослужено време през този период, при този работодател - -, като общо прослуженото време при този неин последен работодател било години, -, което било видно от писмените доказателства към иска й. Придобила право на пенсия по чл. 68 КСО и такава й била отпусната от - г. с разпореждане № **********/- г. на ТП на НОИ С., което било видно от писмените доказателства към иска й.

Трудовите й правоотношения били прекратени със заповед № - г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, което било видно от писмените доказателства към иска й. Ответникът отказал да й изплати полагащото й се обезщетение по 1 чл. 222, ал. 3 КТ, в размер на 6 брутни трудови възнаграждения по чл. 222, ал.

3, пр. 2 КТ. Затова предявявала този иск с правно основание по чл. 222, ал. 3, пр. 2 КТ, за обезщетение, равняващо се на шест нейни брутни трудови възнаграждения, тъй като била работила при ответника общо - години, -, и през това време не била работила при друг работодател. Полагало й се обезщетение в размер на 6 брутни нейни трудови възнаграждения. На това нейно искане срещнала категоричен отказ от ответника и именно затова завеждала иска. Правото за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ се придобивало при наличието на следните предпоставки: 1. прекратяване на трудовото правоотношение, независимо на какво основание; 2. към момента на прекратяването, служителят да бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, съгласно КСО. Първата предпоставка за възникване на вземането й, под формата на обезщетение, била доказана с представеното заверено копие на заповед № - г. за прекратяване на трудовите правоотношения на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, между нея и ответника, която била представена, като заверено писмено доказателство към иска, а оригиналът бил в трудовото й досие. Относно втората предпоставка за възникване правото й на обезщетение, а именно прекратяването на трудовите й правоотношения с ответника да е настъпило след като била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, същата предпоставка не трябвало да бъде спорна между страните, тъй като ответникът разполагал с всички нужни документи, които доказвали, че именно той бил последният й работодател преди пенсионирането, и че към момента на прекратяването на трудовите й правоотношения, притежавала и изискуемия стаж, и изискуемата възраст, които били нужни за пенсиониране по чл. 68 КСО, и на база на това НОИ я пенсионирал, и понастоящем била лице, което ползвало държавна пенсия за осигурителен стаж и възраст. А също така, именно ответникът бил последният й работодател преди пенсиониране.

Задължението по чл. 222, ал. 3 КТ било парично и при забавеното му изпълнение, работодателят дължал лихва на служителя. Поради договорния характер на отговорността на работодателя и липсата на уредба в КТ относно началната дата, от която се дължала лихва върху обезщетението, трябвало да се приложат общите правила на ЗЗД относно неизпълнение на задълженията.

Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължал обезщетение в размер на законната лихва от деня на 2 забавата. При безсрочно задължение, каквото било това по чл. 222, ал. 3 КТ, длъжникът изпадал в забава, след като бъдел поканен от кредитора. Или поканата, като условие за изпадане на длъжника в забава, била абсолютно необходима, когато нямало определен срок за изпълнение. Когато липсвала покана, лихвата се дължала от деня, в който бил предявен искът. В хипотезата на чл. 222, ал. 3 КТ, вземането за обезщетение възниквало в момента на прекратяване на трудовите правоотношения и било изискуемо от деня, в който служителят можел да иска изпълнение. Този ден по начало бил денят на прекратяването на трудовите правоотношения, но тъй като вземането по чл.

222, ал. 3 КТ било парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, била нужна покана на кредитор.

Отправяла многократни устни покани към ответника да й изплатял дължимото от него обезщетение. Била налице покана по смисъла на чл. 84, ал.

1 ЗЗД, която изхождала от нея към ответника, но срещала категоричен отказ.

Тъй като не била отправяла изрична писмена покана към ответника, претендирала за законната лихвата, дължима от деня, в който бил предявен искът. В изпълнение на изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК, сочела банкова сметка, по която ответникът можел да плати задължението си. С молба от - г. уточнява, че чрез исковата молба правела искане по делото да бъдела изплатена сумата от 5631.60 лева, която представлявала обезщетение с основание чл. 222, ал. 3 КТ, което се равнявало на 6 месечни брутни работни заплати по - лева, като това била цената на предявения иск, а именно 5631.60 лева, както и претендирала мораторна лихва, считано от - г., което било датата на прекратяване на трудовите й правоотношения с ответника, от която възниквало задължението му за изплащането на дължимите й обезщетения, до 07.02.2025 г., което било датата на завеждане на иска, в размер от 211.09 лева, като това била законната лихва за този период върху исканата от нея сума общо 5631.60 лева, която представлявала обезщетение с основание чл. 222, ал.

3 КТ, което се равнявало на 6 месечни брутни работни заплати по - лева.

Претендирала и законната лихва върху дължимото от ответника обезщетение в размер общо 5631.60 лева, считано от 07.02.2025 г., което било датата на завеждане на иска, до окончателното й изплащане. Искането е да се осъди ответника, да заплати на ищцата, сумата от 5631.60 лева за главница от неплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, с 211.09 лева мораторна лихва от - г. до 07.02.2025 г., и законна лихва върху главницата от 07.02.2025 г. до 3 изплащането й, както и сторените по делото разноски.

Ответникът - оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в подадения срок отговор и в хода на делото по същество.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

Страните не спорят, а се и установява от представената с исковата молба в заверен препис трудова книжка на ищцата, че в периода от - г. до - г. са били с ответника в трудово правоотношение, по силата на което е изпълнявала при него длъжността „-“, което правоотношение е било прекратено на - г. по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ (л. 6-10). На - г. страните отново са сключили трудов договор № - г. за неопределено време, по силата на който ответникът предложил, а ищцата приела да изпълнява при него длъжността „-“ (л. 17). На - г. ищцата е подала до ответника представената с личното й трудово досие молба за прекратяването му на - г. по взаимно съгласие. С издадената на - г. от ответния работодател заповед № - г., връчена на ищцата на същата дата, трудовото правоотношение между страните е прекратено на същото основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по тяхно взаимно съгласие, считано от - г. (чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ). От заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, се установява още, че към тази дата - г. на прекратяването му, ищцата е била на възраст - и е имала осигурителен стаж от -, а с превръщане – -, при изискуема към същата дата възраст за - за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО от -, и осигурителен стаж от - (чл. 68, ал. 1 и 2 КСО), и при изискуема към същата дата възраст за за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а, ал. 1 КСО от -, и осигурителен стаж от - (т. 1 ЗСИЕ, л. 39).

Следователно. Към датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните на - г., ищцата е нямала придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, нито по чл. 68 КСО, нито в намален размер по 4 чл. 68а КСО (т. 1 ЗСИЕ, л. 41). Поради това по нейно заявление от - г., с представеното по делото разпореждане на ТП в С. на НОИ от - г., й е отпусната едва от - г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и то в намален размер по чл. 68а КСО (л. 14). Поради това ответникът не й е начислявал във ведомостите си за заплати претендираното от същата обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, нито има данни да й е плащал същото изцяло или частично до приключване на съдебното дирене (т. 2 и 3 ЗСИЕ, л.

42).

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 222, ал. 3 КТ, е неоснователен. Според нормата на чл.

222, ал. 3 КТ, само при прекратяване, независимо от основанието, на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил, при действието му, право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, само тогава той има право на такова обезщетение от работодателя си в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, като обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж (чл. 222, ал. 3 КТ). А според нормата на чл.

222, ал. 4 КТ, алинея 3 се прилага и когато при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят отговаря на условията за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.

68а КСО (чл. 222, ал. 4 КТ). Поради това и ВКС приема в задължителната си практика, че кумулативните предпоставки за възникване на правото на такова обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са не само прекратяване без оглед на основанието на трудовото правоотношение, но и придобито по време на действието му, а не преди възникването му или след прекратяването му, право на пенсия от работника или служителя за осигурителен стаж и възраст по чл.

68 КСО, или за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а КСО, а случаят очевидно не е такъв (Р 235-2014-IV г.о., Р 270-2014-III г.о. и Р 240-1999-III г.о.).

При него по делото се установи несъмнено, че към датата на прекратяване на - г. на трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие, ищцата не е имала нито изискуемата възраст от - по чл. 68, ал. 1 КСО, нито изискуемата възраст от - по чл. 68а, ал. 1 КСО. Поради това не е 5 придобила към същата дата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, нито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.

68 КСО, нито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а КСО. Само на това основание, поради липса на тази кумулативна законова предпоставка, искът й по делото за осъждането на ответния работодател да й заплати претендираното с него обезщетение по чл.

222, ал. 3 КТ, се явява недоказан още в своето основание (чл. 222, ал. 3 КТ).