Решение № 1856 от 19.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1856 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20251100507148 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 6790/15.04.2025г. по гр.д. № 56048/2024г. по описа на СРС, 79 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, срещу Н. П.а Ч., установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 909,42 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. ****, апартамент, с аб. № 24694; 113,20 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.08.2022 г. до 04.04.2024 г.; 52,00 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., както и 10,90 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 16.07.2021 г. до 04.04.2024 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по л. 410 ГПК – 15.04.2024 г. до окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело № 1

22606/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 29.04.2024 г. Ищецът е осъден да плати разноски на ответника в размер на 400лв.

С въззивна жалба на ищеца вх.№ 142403/23.04.2025г. чрез юрк. П. се атакува решението изцяло по съображения, че същото е необосновано, неправилно и постановени при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че неправилно съдът приел, че ответникът няма качеството потребител, доколкото с оглед представеното по делото заявление-декларация № 29/08.01.2016г. същият изявил желание партидата за топлоснабдения имот да се промени на негово име съгласно Общите условия, от което следвало, че е налице валидно сключен договор за продажба на топлинна енергия, при която ответникът се намира в облигационни отношения с ищеца. Оспорва изводите на СРС, че подаването на декларация имало само вътрешно счетоводно значение. Моли се за отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковите претенции да се уважат и да се присъдят направените разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Третото лице – помагач /Нелбо АД/ не е взело становище.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на Топлофикация София” ЕАД, по реда на чл. 422 ГПК, с която е поискало от съда на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 153 от ЗЕ, чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД да се признае за установено, че ответникът дължи суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 22606/2024г. по описа на СРС.

Със заповед № 13344/29.04.2024г. за изпълнение на парично задължение Н. П. Ч. е разпоредено да плати на Топлофикация София ЕАД сумата от 1364.14лв. ТЕ за периода 01.05.2021г. до 30.04.2023г., ведно със законната лихва, 169.81лв. мораторна лихва от 15.08.2022г. до 04.04.2024г., 78.01лв. дялово разпределение за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023г., ведно със законната лихва и 16.37лв. мораторна лихва върху дялово разпределение за 2 периода от 16.07.2021г. до 04.04.2024г., както и разноски от 82.57лв.

С възражението по чл.414 ГПК (съответно със заявление от 26.07.2024г.) Н. П. Ч. представя доказателства за плащане на 1/3 от задължението (общо 570.03лв.) с твърдение, че не дължи горницата, защото през процесния период бил собственик на 1/3 ид.ч. от имота, за което представя решение № 20064628/31.10.2022г. по гр.д. № 61321/2014г. по описа на СРС, с което процесния имот е изнесен на публична продан (при квота 1/3 за Н. Ч.).

Плащане на сумата е признато с молба от 09.08.2024г. на Топлофикация София ЕАД, но отхвърлят съображенията, че длъжникът следва да отговаря до 1/3 от сумата. Дадени са указания по чл.415, ал.1, т.1 ГПК за спорните 2/3 от сумите.

С приетия за окончателен доклад по делото е отделено за безспорно, че в рамките на исковия период сградата – ЕС, в която се намира процесния имот е била топлоснабдена, както и че ищецът е доставил до процесния имот твърдяното количество топлинна енергия, чиято стойност се равнява на претендираната сума.

Спорът се е концентрира по въпроса дали ответникът следва да отговаря за цялото задължение или за 1/3 от същото. Процесният период е от м.05.2021г. до м.04.2023г.

Приет е договор за продажба от 28.09.1960г., от който се установява, че процесният имот е бил продаден на Н.С.П., който съгласно удостоверение за наследници л.22 се установява, че е починал 1982г. и е оставил за наследник – Н. Ч.. Съгласно н.а. за собственост от 28.01.2014г. Д.С., Р.П. са признати за собственици при равни квоти на ¾ ид.ч. от апартамента. С искова молба от 10.11.2014г. Д.С. и Р.П. са предявили иск за делба на процесния имот срещу Н.

Ч.. От решение № 20064628/31.10.2022г. по гр.д. № 61321/2014г. по описа на СРС, с отбелязване, че е влязло в сила на 30.11.2022г., се установява, че с влязло в сила решение от 27.09.2017г. е допуснат до делба топлоснабдения имот между Д.С., Р.П. и Н. Ч. при равни дялове от 1/3, като с решението от 31.10.2022г. имотът се изнася на публична продан. С постановление за възлагане от 26.09.2023г. се установява, че имотът е бил продаден и възложен на П.В..

Съвкупно от цитираните писмени доказателства се установява, че през процесния период имотът е бил съсобствен при равни квоти от 1/3 между 3

Д.С., Р.П. и Н. Ч..

На следващо място, по делото има прието заявление – декларация от 08.01.2016г. от Н. Ч., с което е поискал партидата за топлоснабдения имот с аб.

№ 24694 да бъде променена на негово име съгласно общите условия за продажба на топлинна енергия, като е отбелязал, че е представил документи, удостоверяващи правото на собственост или вещно ползване С атакуваното решение първоинстанционният съд приема, че с оглед чл.153, ал.1 ЗЕ клиент на ТЕ е собственик и доколкото е доказано качеството собственик на Ч. за 1/3, то и до такъв размер отговаря, а по отношение на молбата – декларация от 08.01.2016 г. за откриване на партида приема, че ЗЕ не дава значение на факта, а свързва качеството потребител на топлинна енергия с наличието на право на собственост, вкл. с оглед ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС хипотезата не била такава, защото молбата – декларация не изхожда от трето за собствеността лице, а обстоятелството, че партидата счетоводно се водила на ответника било без правно значение. Дори да се приемело, че молбата – декларация обуславя възникването на качеството потребител на топлинна енергия, то предхождала влизане в сила на решението, с което е установено съсобствеността, а меродавно е обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договорът за доставка на топлинна енергия.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо, но НЕПРАВИЛНО по следните съображения:

Съгласно чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ Продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между доставчик на топлинна енергия и клиентите в сграда - етажна собственост.

Съгласно разпоредбата на чл.150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия 4 за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, които влизат в сила 30 дни след публикуването им в един централен и един местен всекидневник и стават задължителни за потребителя, без да е нужно потребителят изрично и писмено да ги е приел.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

Източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели.

Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.

Същевременно с чл.153 ЗЕ се предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие, т.е. законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия.

С ТР № 2 от17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС е 5 изяснено, че правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради се извършва въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал.

1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за 6 гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.