Решение № 396 от 15.04.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 396 гр. Варна, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Марина К. Семова при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от Ирена Н. Петкова Въззивно гражданско дело № 20243100500249 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба с вх. № 91743/05.12.2023 г. и уточняваща молба към нея с вх. № 95779/19.12.2023 г., депозирана от Областния управител на област с административен център – гр. Варна, чрез ст. юриск. С. В., срещу Решение № 3781 от 22.11.2023 г., постановено по гр. д. № 2360/2023 г. по описа на ВРС, 48-ми състав, в частта, с която исковата претенция на Р. В. К. е уважена за последното тримесечие на 2022 г. (30.09.2022 г. – 31.12.2022 г.), както и по отношение на обезщетението за забава за същия период.

В жалбата се излага, че решението е неправилно и необосновано. Въззивникът оспорва извода на първоинстанционния съд, че предоставените ваучери за храна за последното тримесечие на 2022 г. на обща стойност 600 лв. не следва да се приспаднат от общата дължима сума за безплатна храна, както и че същото не представлява изпълнение на задължението за осигуряване на безплатна храна по чл. 285, ал. 1 от КТ. Посочва се, че съгласно чл. 9 от Наредба № 11/2005 г. за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна и/или добавки към нея, в случаите, когато работници и служители ползват безплатна храна и/или добавки към нея на друго основание, получават храна само на едно от основанията. Предвид това е без значение на какво основание областният управител е предоставил ваучерите за храна и че ги е предоставил на всички служители в администрацията. Счита, че щом ищецът (сега въззиваем) е получил ваучери за храна, което 1 обстоятелство не е спорно по делото, то безплатна храна не му се дължи на друго основание. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковите претенции за главница и за обезщетение за забава да бъдат отхвърлени за периода 30.09.2022 г. – 31.12.2022 г. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна Р. В. К., чрез адв. П. П., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено съобразно събраните доказателства по делото. Посочва се, че в производството е безспорно обстоятелството, че ищецът (сега въззиваем) е получил ваучери в размер на 600 лв. за месеците октомври, ноември и декември 2022 г., като спорен е въпросът единствено относно основанието за получаването им, за което доказателствена тежест носи ответника (сега въззивник). Твърди, че видно от представената по делото Докладна записка, основанието за получаване на ваучери не е по чл. 285, ал. 1 от КТ. Оспорва се и доводът на въззивника, че ищецът е получавал безплатна храна на друго основание. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, както и за присъждане на разноски за въззивното производство, включително за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв.

Постъпила е и частна жалба с вх. № 2358/11.01.2024 г., депозирана от адв. П. П. – процесуален представител на Р. В. К., срещу Определение № 14910/18.12.2023 г., постановено по гр. д. № 2360/2023 г. по описа на ВРС, 48-ми състав, с което е оставена без уважение молбата на адв. П. за изменение на Решение № 3781 от 22.11.2023 г. в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК. Счита, че ВРС неправилно е отказал присъждане на адвокатско възнаграждение за иска по чл. 86 от ЗЗД на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, приемайки, че усилията, които е положил адвокатът са свързани единствено с доказване на основателността на главната претенция. Жалбоподателят счита, че тъй като искът за заплащане на обезщетение за забава е самостоятелен такъв, за него се дължи отделно възнаграждение. Моли се обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде осъдена Областна администрация Варна да заплати на адв. П. адвокатско възнаграждение по делото и за предявения иск по чл. 86 от ЗЗД, както и за присъждане на заплатената държавна такса за разглеждане на частната жалба.

В срока по чл. 276 от ГПК е депозиран отговор от Областния управител на област с административен център – гр. Варна, чрез ст. юриск. С. В., в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че правилно ВРС е отказал присъждане на двоен размер на адвокатското възнаграждение, съобразявайки правната сложност на делото и действителния труд на адвоката. Твърди, че претенцията по чл. 86 от ЗЗД има акцесорен характер и не подлежи на отделно доказване и анализ в процеса, доколкото признаването на дължима главница автоматично обуславя и лихвата за забава за изплащането й. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

В о.с.з. на 13.03.2024 г. въззивникът Областна администрация - Варна, редовно призован, представляван от гл. юриск. С. В., поддържа депозираната въззивна жалба, 2 оспорва отговора и моли за отмяна на първоинстанционното решение в частта за спорните три месеца на 2022 г., когато въззиваемият Р. К. е получавал ваучери за храна, поради което такава не му се дължи на друго основание. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна Р. В. К., редовно призован, представляван от адв. П. П., оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания отговор и частна жалба и моли за потвърждаване на решението и уважаване на частната жалба. Претендира разноски.

ВОС като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 285, вр. чл. 140, ал. 3 от КТ и чл. 86 от ЗЗД от Р. В. К. срещу Областна администрация Варна за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 838 лв. като частичен иск от 1896 лв., представляваща стойност на полагаща се храна за отработени 419 дни за периода 01.06.2016 г. – 31.12.2022 г., сумата от 130,30 лв. като частичен иск от 643,30 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода първа дата на последващ месец на престирането на работната сила до датата на подаване на исковата молба - 27.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.02.2023 г. до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че по силата на валидно сключен трудов договор № 116/03.05.2012 г., ищецът бил назначен на длъжността „изпълнител-оперативен дежурен на ОСС" в Областна администрация - Варна при основна заплата в размер на 270 лв. Трудовият договор бил сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 70 от КТ. От момента на назначаването на работа Р. К. работил в Областна администрация Варна с поставени месечни поименни графици за периода, за който било установено сумарно изчисляване на работното време месечно и трудът бил полаган по разпореждане на работодателя. Работният ден бил 12 часов. Това фактическото положение било уредено с вътрешен административен акт със Заповед № РД-16-7711-7/01.06.2016 г. на Областен управител на област с административен център Варна, с която било наредено въвеждане на работа по график на служителите, заемащи длъжност „изпълнител - оперативен дежурен на ОСС" при сумарно изчисление на работното време с период 6 месеца.

На 29.05.2020 г. трудов договор № 116/03.05.2012 г. бил прекратен, като на същата дата между страните се сключил нов трудов договор с № 127/29.05.2020 г. Съгласно последния, работодателят – Областна администрация - Варна възложил, а служителят – Р. К. приел да изпълнява длъжността „изпълнител - оперативен дежурен на ОСС", с основно месечно възнаграждение в размер на 610 лв., дължими до края на календарния месец, в който е престирана работна сила и работно време по график на смени. Длъжностната характеристика на работната позиция изпълнител-оперативният дежурен на ОСС предвиждала, че същият дава денонощни дежурства и оповестява ръководния състав на Областна администрация-Варна и общините при: - привеждане на областта в различни състояния и степени на готовност при военно време; - кризи, стихийни бедствия и крупни производствени аварии; - мобилизация, разсредоточаване и евакуация; - подпомага и организира мобилизационни граждански ресурси за отбраната на страната. Със Заповед № РД-21-7711-6 била отменена Заповед № РД-16-7711-7/01.06.2016 г. на Областния управител на област с административен център Варна за осигуряване на денонощно дежурство в Областна администрация - Варна и била въведена работа по график на служителите, заемащи длъжност „изпълнител - оперативен дежурен на ОСС" при сумарно изчисление на работното време с период на отчитане 4 месеца.

Твърди се, че въпреки специфичната организация на труда, работодателят не бил осигурявал безплатна храна през периода на действие на трудовите договори до 31.12.2022 3 г., нито изплащал на ищеца или на другите служители, назначени на същата длъжност, нейната парична равностойност, въпреки изпълняваната работа на 12-часов работен ден при сумарно изчисляване на работно време. За периода от датата на Заповед № РД-16-77117/01.06.2016 г. на Областен управител на област с административен център Варна до 31.12.2023 г., ищецът имал отработени общо 948 дни, като следвало да му бъде изплатена сумата от минимум 2 лв. на смяна/работен ден, представляваща компенсиране на безплатна храна с парично обезщетение. На осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД работодателят дължал и законната лихва от датата на забава за изпълнение на задължението -първа дата на последващия месец на престирането на работната сила.

Твърди се, че служителите на длъжността „изпълнител - оперативен дежурен на ОСС" се обръщали многократно към държавната администрация с молба да се разреши поставения проблем и да се преустанови правонарушението, което било видно от Докладни записки от 2021 г. и 2022 г. По предложение на зам.-областен управител С.К. от 31.01.2023 г. да бъдат осигурени средства в размер на 7.00 лв на отработена смяна на оперативните дежурни на ОСС при Областна администрация Варна, считано от 01.01.2023 г., била издадена Заповед № РД-23-7706-35/21.02.2023 г. Последната предвиждала, че стойността на безплатната храна е 5,92 лв./отработена смяна.

Излага се, че след отпадането на ал. 3 на чл. 285 от КТ законът не забранявал компенсиране на безплатна храна с парично обезщетение. Правото на безплатна храна и добавки принадлежи на две категории работници и служители – които работят в предприятия със специфичен характер и организация на труда. Сочи се, че ищецът бил защитен и от императивната разпоредба на чл. 140, ал. 3 от КТ, която предвиждала, че на служителите, даващи нощни смени, работодателят задължително предоставя безплатна храна, отделно от ободряващите напитки. Това право било признато и на работниците през дните на полаган труд при 12-часов работен ден при сумирано изчисляване на работното време, съгласно чл. 4, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 2 от Наредба № 11/21.12.2005 г. Според чл. 5 от Наредбата стойността на безплатната храна не можела да бъде по-малко от 2 лева на ден.

Сочи се, че при липса на заповед на работодателя, в която да е посочен вида и стойността на дължимата храна, размерът на стойността на дължимото следвало да се определи по реда на чл. 5 от Наредбата.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен и недоказан. Направено е възражение за изтекла погасителна давност на претенцията за периода 01.06.2016 г. до 29.02.2020 г. с изтичането на три години от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл. 111 от ЗЗД. В останалата част искът се оспорва като неоснователен. Сочи се, че Областна администрация Варна е юридическо лице на бюджетна издръжка, а областният управител е второстепенен разпоредител с бюджет към Министерски съвет. Предвид това областният управител бил зависим от фискалната политика на централния орган и не можел да взема решения в разрез с правните норми, от които се ръководела дейността на първостепенния разпоредител. Описват се стойностите на бюджета на Областна администрация за съответната година през процесния период, които водели до извода, че била налице обективна невъзможност претенцията на ищеца да бъде удовлетворена, предвид което липсвало укоримо поведение от страна на работодателя - същият бил положил възможните усилия да осигури необходимите средства от първостепенния разпоредител, но той не ги предоставил. Съдебната практика сочела, че от изброените в чл. 140, ал. 3 от КТ придобивки за полагащите нощен труд, единствено задължението на работодателя да осигурява на работниците и служителите ободряващи напитки е такова, компенсиращо основното неудобство на нощния труд - безсънието. Съгласно счетоводните записвания, отделените за целта средства били 25 лв. месечно. Тези напитки действително имали отношение към преодоляване на неудобствата, свързани с работа нощем, липса на сън и повишена продължителност на смяната. Предназначението на безплатната храна било обвързано със здравословните и безопасни условия на труд, поради което тя се дължала само в случаите, изрично предвидени в чл. 285 от КТ, във вр. с чл. 4, ал. 2 от Наредба № 11/2005 г., като 4 замяната й с парична равностойност била недопустима. Получаването на безплатна храна било обвързано с пребиваването на работника в служебна среда, която, съгласно чл. 285 от КТ, следвало да притежава специфичен характер, с какъвто трябвало да се отличава и организацията на труд. Двете квалифициращи предпоставки следвало да са налице кумулативно, за да възникне задължение за осигуряване на безплатната храна. Същата била предвидена като допълнителен дивидент при изпълнение на трудовите задължения с оглед неутрализиране вредното въздействие на работната среда. Предназначението на този дивидент не позволявал той да бъде трансформиран във финансова добавка, тъй като това щяло да противоречи на целта на престацията. На тези съображения се твърди, че необходимите средства за евентуалното осигуряване на храна не се включват в състава на индивидуалната работна заплата. Касаело се до безплатна храна и/или добавки, които следвало да се получават в натура, а не като парична равностойност. Този извод следвал от условията, при които те се предоставяли и от предназначението им - въздействие върху здравето на работника или служителя, за което било без значение отмяната на ал. 3 на чл.