Решение № 2600 от 10.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2600 гр. Пловдив, 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20235330108652 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д. И. Д., ЕГН **********, с адрес гр.

*******************************************, против „Сити Кеш” ЕАД, , ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от ********* Н.П.П., с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ******* от *********** г, сключен между страните, е нищожна, поради недействителността на самия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, както и на самостоятелно основание по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, сключена при неспазване на нормите на чл.

143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и на основание чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД, както и на основание чл.21 ал.1, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******* от *********** г, въз основа на който на заемополучателя е предоставена сумата от 1000 лева. Посочва се, че съгласно чл. 11, ал. 1 от Договора се дължала неустойка в размер от 400 лв., в случай че заемополучателят не представи едно от следните обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител, който да отговоря на определени от кредитора условия. Твърди се, че договорът е нищожен на основание чл.10, ал.1, вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма – било нарушено изискването договорът да е написан по ясен и разбираем начин, шрифта на целия договор да не бъде по-малък от 12 и да бъде в два 1 екземпляра – по един за всяка от страните. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл.22 от ЗПК, тъй като ГПР в договора бил посочен единствено като процент без да е изрично да са описани данните, които са послужили за негово изчисляване. Липсата на ясно разписана методика за формиране на ГПР и кои точно компоненти се включват в него било противоречие с изискванията на чл. 19, ал.1, вр. чл.10, ал. 2 и чл.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. Счита че действителния ГПР е в пъти по-висок от посочения в договора. Сочи, че в договора не била посочена договорната лихва, която следвало да се заплати. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал.2, пр.1 от ЗЗД, тъй като изначално била налице невъзможност потребителят да осигури в определения тридневен срок поръчител, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Посочва се, че клаузата за неустойка е за неизпълнение на задължение, което не е свързано с пряко претърпени вреди, поради което накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели постигане единствено на неоснователно обогатяване. Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал.1 от ЗПК предвиждала при забава на потребител, кредиторът да има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Счита, че клаузата за неустойка всъщност обезпечавала вредите именно от това, че вземането няма да може да бъде събрано в срок, което именно била функцията на чл.33, ал.1 от ЗПК. Аргументира се нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка при неизпълнение на неговите задължения, както и се твърди, че клаузата не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Посочва, че е налице нарушение на чл. 19, ал.1, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като кредиторът не е включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка, както и е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Счита, че непосочването на реалния ГПР от една страна се приравнява на липса на посочен ГПР, което влече нищожност на целия договор, а от друга страна представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. На следващо място, излага съображения че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.9, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Счита, че размерът на ГЛП надвишава трикратния размер на законната лихва. Била налице разлика между посочената в договора сума за връщане и реално върната от ищеца. В договора липсвали разписани условия за прилагането на ГЛП и не била посочена базата, върху която се начислявал лихвения процент. Не било отбелязано общия размер на дължимата лихва и съотношението й с главницата по кредита, с което се ограничавали правата на потребителя.

Твърди, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. В договора не били посочени последователността на разпределение на погасителните вноски между различните неизплатени суми.

2

Ответникът „Сити кеш“ ООД не е депозирал отговор.

В срока по чл. 131 ГПК „Сити Кеш” ООД е предявил насрещен иск срещу Д. И. Д., за осъждане на ответника по насрещния иск да му заплати сумата от 1000 лв. – представляваща непогасен остатък от главницата по Договор за потребителски кредит № ******* от *********** г, включваща падежирали вноски и непадежирали вноски от вноска № 12 с падеж 18.09.2023 г. до вноска № 16 с падеж 13.11.2023 г., обявени за предсрочно изискуеми, както и сумата от 139,84 лева, представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода от 17.04.2023 г. – 04.09.2023 г., ведно със законната лихва върху двете суми от датата на подаване на исковата молба – ******, до датата на окончателното плащане.

Твърди се в насрещната искова молба, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******* от *********** г, въз основа на който на заемополучателя е предоставена сумата от 1000 лева, при ГЛП от 40,05 % и ГПР – 49,63 %, срещу задължението начислените по договора суми да бъдат върнати на 16 двуседмични вноски, съгласно приложен погасителен план. Поддържа се, че ответникът не е извършвал плащания по договора. С насрещната искова молба се обявява кредита за изцяло предсрочно изискуем, като се развиват съображения в тази насока, вкл. и за последиците от това и задължението на съда да съобрази последиците от обявената предсрочна изискуемост в хода на процеса. По тези аргументи моли за уважаване на иска и присъждане на сторените разноски. Моли да бъде отделено за безспорно обстоятелството относно сключването на договора за кредит с посочените негови основни параметри.

В указания срок е постъпил отговор на насрещния иск от Д. И. Д. със становище за неоснователност на насрещния иск. Счита договора за кредит за изцяло недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК касаещи задължителното съдържание на договора и коректното посочва на приложимия ГПР. Поради това се дължала само чистата стойност на кредита в размер от 1000 лв., част от която била заплатена от длъжника по кредита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не е спорно сключването между ищеца Д. И. Д., като кредитополучател, и „Сити Кеш” ЕООД, като кредитодател, Договор за потребителски кредит № ******* от *********** г, за сумата от 1000 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,63 %, с посоченото в исковата молба съдържание. Последното е видно и от представения по делото препис от договора за кредит и приложенията към него. Съгласно чл. 5 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения, като при непредоставяне на същото в срок, съгласно чл. 11, ал. 1 от Договора, се начислявала неустойка в размер на 808,85 лв.

3

По делото е прието заключение по ССчЕ, неоспорено от страните, съгласно което размера на непогасения остатък на главницата по кредита е 1000 лв., а дължимата възнаградителна лихва за процесния по насрещния иск период от 17.04.2023 г. до 04.09.2023 г. е 139,84 лв.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и „Сити Кеш” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № ******* от *********** г с визираното по-горе съдържание, при което Д. Д. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и той се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл. 11 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор обаче тя не е включена при изчисляване на процента на разходите, но реално води до оскъпяване на кредита до повече от 50 %, предвид размера на главницата – 1000 лв., срока на договора, който е по-малък от една година, и стойността на неустойката от 808,85 лв., който е над 80 % от главницата. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.

Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва, то нарушена се явява и забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по 4 правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Досежно насрещния иск, то предвид посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, следва да се приеме, че на основание чл. 22 ЗПК целият договор за кредит е недействителен. Поради това и по силата на чл. 23 ЗПК на връщане подлежи единствено чистата стойност на кредита, а именно главницата. Дължимият размер на същата, съгласно заключението по ССчЕ, е 1000 лв. Тя се намира за изискуема в пълния си размер, както за непогасения остатък, така и за вноските, за които не е настъпил падеж преди предявяване на насрещния иск, предвид недействителността на кредитното правоотношение. Това налага връщане на всичко неоснователно платено по него както от длъжника, така и от кредитора. Дължимостта в пълен размер се следва също така и с оглед обстоятелството, че срокът на самия договор е изтекъл на 13.11.2023 г., видно от съдържанието на представения погасителен план. Следователно въпросната сума би се дължала в пълнота дори и при действителност на правоотношението. До този извод се достига при съобразяване с приетото в ТР № 8/2017 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Като последица от основателността на претенцията за главница ще се присъди и законната лихва върху сумата от 1000 лв. от датата на подаване на насрещния иск.