Определение № 2463 от 16.08.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2463 гр. София, 16.08.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002100312 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9021/18.11.2022 година, подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 171/26.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви състав, постановени по гр. д. № 409/2022 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдено първоинстанционното решение № 260 250/06.07.2022 година на Окръжен съд Пловдив, гражданска колегия, ХХІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 791/2021 година в обжалваната му част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на Н. А. С. обезщетение за имуществени вреди в размер на 7000.00 лева, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения за представителство в наказателното производство, и обезщетение за неимуществени вреди, претърпени във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление, по което С. е бил оправдан с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 857/2014 година по описа на Специализиран наказателен съд София в размер на 40 000.00 лева, заедно със законна лихва върху всяка от главниците, считано от 28.05.2018 г. до окончателното им изплащане В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Пловдив е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от Н. А. С. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да бъде отхвърлен или евентуално да бъде намален размера на обезщетението за неимуществени вреди.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания 1 за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК

Ответникът по касационната жалба Н. А. С. е подал отговор на същата с вх. № 268/13.01.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 171/26.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви състав, постановени по гр. д. № 409/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено.

Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 02.11.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9021/18.11.2022 година.

Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че в случая било безспорно установено, че на Н. А. С. било повдигнато обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК-по чл. 302, т. 1, пр. предпосл. от НК, за което било предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, глоба до двадесет хиляди лева и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК.

От обективния факт на повдигане на незаконното обвинение и извършените процесуалноследствени действия са били причинени вреди на обвиняемия, впоследствие подсъдим.

Действията в досъдебното производство били започнали от следовател, като Н. А. С. бил привлечен като обвиняем, била му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 72 часа, след това по искане на прокурор-и постоянна такава, като реално бил задържан за 8 дни. По-късно досъдебното производство било прераснало в съдебно такова, след внесения в Специализирания наказателен съд обвинителен акт.

От друга страна прокурорите в Софийска градска прокуратура били образували досъдебното производство и не били осъществили първоначален и последващ ефективен цялостен надзор върху проведеното такова по събиране и преценка на доказателствата във връзка с твърдяното престъпление от Н. А. С. като част от организирана престъпна група, което било довело до необходимост от събиране на нови доказателства в съдебната фаза, а при адекватни и своевременни действия наказателното производство можело да приключи в значително по-кратки срокове, поради което въззивният съд намирал, че Прокуратурата на Република България е пасивно легитимирана да отговаря по предявените против нея искове.

Неоснователно било възражението на Прокуратурата на Република България, че тя не носела отговорност за вредите, понесени от Н. А. С. в съдебната фаза на производството, доколкото наличието и продължителността на този етап, както и правните последици от съдебния акт, с който бил завършил той, били в пряка причинна зависимост с поведението на Прокуратурата по повдигане на обвинение на С. и събраните за установяването му 2 доказателства. По отношение на вида и размера на претърпените от Н. А. С. неимуществени вреди в първоинстанционното производство били събрани гласни доказателства, като съдът кредитирал показанията на свидетелката М. С., които отразявали нейните преки и непосредствени впечатления, при отчитане на близките й връзки със С. (негова съпруга) при приложение разпоредбата на чл. 172 от ГПК, мотивиращи известна нейна заинтересованост, но в същото време и възможност за най-пълни и точни впечатления от състоянието на С. през процесния период.

От показанията на тази свидетелка се установявало, че през 2011 година, една вечер С. отишъл нощна смяна и не се прибрал, не се обадил на съпругата си, въпреки че винаги го правил, когато се налагало да закъснее, по обяд на следващия ден от медиите разбрала за вероятното задържане на С.. Свидетелката отишла в КАТ-Пазарджик и видяла за около минута съпруга си, придружен от служител на вътрешна сигурност, за да й предаде ключа от личния им автомобил, в този момент той бил много разстроен и й казал, че не бил извършил престъпление, не познавал колегите от КАТ-Пазарджик, но бил изключително изплашен от неизвестното, после задържаните били откарани в София, а свидетелката се прибрала вкъщи и вечерта получила телефонно обаждане от съпругата на един от задържаните пазарджишки полицаи, която не познавала, но тя й казала, че С. бил написал в бележка до нея да не се притеснява, защото той не бил извършил нищо.

Н. А. С. стоял един или два дни в София и после го върнали в пазарджишкия арест, където стоял още 6 дни след определена му мярка за неотклонение от Окръжен съд Пазарджик, която след това била заменена от Апелативен съд Пловдив с „парична гаранция“ от 3000.00 лева, които семейството събрало същия ден и внесли в банка, за да освободят С., по пътя към Поповица, където живеели, С. бил много неспокоен и изплашен, тъй като се притеснявал, че могат отново да го приберат, разказал на съпругата си за лошите условия в ареста, където бил в една килия с роми и тоалетната била запушена с фекалии, а охранителят не взел мерки, имал мигренозни пристъпи и проблеми със стомашно-чревния тракт, но не получил адекватно медицинско лечение, подобни били условията и в пазарджишкия арест, където се развалило зрението му и впоследствие се наложило да носи очила. Според свидетелката след излизането му от ареста С. отказвал да се среща с хораблизки, познати, роднини, селото, в което живеели, било малко и всички говорели и го виждали като осъден, стресът се засилвал поради отразяване на случая в медиите, стряскал се при звъненето на телефона, престанал да се усмихва, а проблемите му се задълбочили поради това, че бил временно отстранен от работа, не можел да се регистрира в Бюрото по труда или да започне работа другаде, синът му не можал да представи в Университета документ за работата на баща му и загубил правото си на стипендия, което повлияло много негативно на Н. А. С., който 4-5 месеца по-късно бил дисциплинарно уволнен, той обжалвал, но ВАС потвърдил заповедта, което довело до финансови проблеми на семейството, защото С. нямал друга квалификация. През 2014 година започнало делото в Специализирания наказателен съд София, по което се провели множество заседания, като преди всяко той не можел да спи и се страхувал, че ще го осъдят, но бил оправдан и на двете съдебни инстанции, а след първата присъда С. се разплакал, въпреки че преди това нищо не 3 можело да го поклати емоционално, като през 2013 година или 2014 година след решението на ВАС той се пенсионирал.

В подкрепа на твърденията на посочената свидетелка били заповед от 18.07.2011 година на началника на Областна дирекция на МВР Пловдив за временно отстраняване от длъжност на полицай Н. А. С. до влизане в сила на заповед за отстраняване от длъжност и заповед от 17.11.2011 година на директора на ОД на МВР Пловдив за налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение“ и прекратяване на служебното правоотношение на ищеца като държавен служител от Областна дирекция на МВР Пловдив, като последната било окончателно потвърдена с решение № 9656/24.06.2019 година, постановено по адм. д. № 1762/2019 година по описа на Върховния административен съд, ІІ колегия. Въззивният съдебен състав намирал, че за вредите, причинени на С. от тези две заповеди, не следвало да отговаря Прокуратурата на Република България, доколкото те били издадени от друг орган, притежаващ оперативна самостоятелност за извършване на преценка дали Н. А. С. бил извършил тежко нарушение на трудовата дисциплина, обосноваващо налагане на дисциплинарно наказание, като следвало да се има предвид и разликата между престъпление, извършването на което било отречено от наказателния съд, и нарушение на задълженията на държавния служител в това му качество.

По делото било установено също, че осъществената от МВР операция „Палките“, въз основа на която било проведено наказателното производство против Н. А. С. и останалите подсъдими, е било отразено в печатните и електронни медии, като въззивният съд намирал, че вредите от това разгласяване, независимо дали били в резултат на официални изявления на представител на прокуратурата или предварително подадена от нея информация, били пряка последица от повдигнатото на С. обвинение, прието за незаконно. На база на всички събрани по делото доказателства въззивният съд приемал за установено, че Н. А. С. бил претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на посоченото тежко умишлено престъпление, изразяващи се в увеличено равнище на тревожност, страх за бъдещето, несигурност поради възможност да бъде осъден и реално да лежи в затвора, психически и емоционален стрес, затваряне в себе си и нежелание да контактува с познати, още повече поради това, че живеел в малко населено място, където общественото мнение и негативните нагласи се променяли трудно, коренна промяна в характера и начина на живот, ограничаване на правото му на свободно придвижване и упражняване на другите човешки права по време на задържането му от 8 дни, многобройните съдебни заседания по делата постоянно го връщали в травматизиращата ситуация, трайно било понижено качеството му на живот поради загубата на работа и невъзможността да упражнява професията си предвид станалото, като публичността от страна на медиите повлияло допълнително негативно върху психиката на ищеца.

Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от Н. А. С., установени по вид, интензитет и продължителност, неговата възраст, професионална реализация и създадено име в обществото, настъпилата промяна в характера му и в отношенията му с близки, изживените негативни емоции, влошаването на психическото му състояние, създадената 4 несигурност в бъдещето поради възможното осъждане, тежестта на повдигнатото обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление, в т. ч. предвижданото за него наказание (от три до десет години, глоба до двадесет хиляди лева и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК), отчитайки продължителността на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 8 дни, впоследствие заменена с „парична гаранция“ в размер на 3000.00 лева, продължителността на наказателното производство в двете му фази (6 години, 11 месеца и 19 дни), липсата на осъждане на С. за други престъпления или други противообществени прояви, при вземане предвид критериите, заложени в ППВС № 4/23.12.1968 година, в т. ч. временастъпването на вредите, и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд считал, че следва да бъде осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Н. А.