Решение № 19032 от 11.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19032 гр. С, 11.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ЙОАНА В. ПАСКАЛЕВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20251110141651 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от М. Й. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ул. „Б“ № 6, вх. Б, ет. 4, ап. 16 срещу „СК“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „ЦШ“ № 115Е, ет. 5, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 492,07 евро (962,40 лв) /увеличен размер с молба с вх. № 158346/19.05.2026 г. от първоначално предявен за сумата 403,62 евро (789,41 лева)/, представляваща недължимо платени суми по нищожен Договор за паричен заем кредирект № 852997 от 29.04.2023 г. ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ищцата твърди, че на 29.04.2023 г. е сключила с ответника „СК“ ООД Договор за паричен заем кредирект № 852997 за сумата от 1300 лева, при ГЛП в размер на 40,05 % и ГПР в размер на 47,96 %, като се задължила да върне получената сума на 12 месечни погасителни вноски. Сочи, че в чл. 6.2. от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, а при непредоставяне на обезпечението съгласно чл. 6.1. от договора се дължи неустойка в размер на 1739,43 лева, пропорционално към всяка погасителна вноска по кредита. Излага подробни съображения за недействителност на процесния договор и на отделни негови клаузи в насока, че същите противоречат на закона, заобикалят закона и накърняват добрите нрави. Навежда твърдения за нарушения на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В тази връзка се позовава на разпоредбата на чл. 22 ЗПК, съгласно която когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен и на основание чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поддържа се, че клаузата предвиждаща заплащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение, е в противоречие със ЗПК и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета.

Излага, че посоченият в договора лихвен процент от 40,05 % не отговаря на действително приложимият такъв, тъй като уговорената неустойка всъщност представлява добавък към договорната лихва и не е била включена при изчисление на ГПР като разход по кредита. В тази връзка твърди нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 ЗПК. Твърди, че начислената неустойка е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави, както и че 1 същата е неравноправна по смисъла на чл. 145 ЗЗП, съответно и нищожна на основание чл.

146 ЗЗП. Изтъква, че с така уговорената неустойка се цели заобикаляне на закона, а именно на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Твърди, че изцяло е погасила сумата по процесния договор, като предвид недействителността на същия, респ. липсата на основание, счита, че е надплатила сумите за възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и други такси към договора, възлизащи на претендираната сума. По тези и останалите подробно изложени в исковата молба съображения предявява настоящия иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Поддържа се, че ищцата злоупотребява с права, тъй каот е образувала две идентични дела срещу него във връзка с два различни договора, в които се оспорва една и съща клауза за неустойка. По същество взема становище за неоснователност на предявените искове, като твърди, че процесното правоотношение е действително, тъй като отговаря на всички изисквания на ЗПК и ЗЗП, за което излага подробни съображения. Излага доводи, че е налице законосъобразен ГПР и ГЛП, а клаузата за неустойка е действителна и отговаря на изискванията на ЗПК, както и че същата не противоречи на добрите нрави. Излага подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва да е включена в размера на ГПР. Сочи, че клаузата за неустойка е ясно и точно формирана, както и че е индивидуално уговорена между страните, като ищцата е била достатъчно информирана относно крайния размер на задължението. Не оспорва плащането на процесната сума. По тези и останалите подробно изложени аргументи моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните, поради което и с доклада по делото за безспорно в производството е обявено, че между страните е сключен Договор за паричен заем кредирект № 852997 от 29.04.2023 г. с посоченото в исковата молба съдържание, в изпълнение на който ищцата е заплатила на ответника дължимите суми. С протоколно определение от 10.07.2026 г. е отделено за безспорно с оглед изричното признание на ответника, че ищцата е заплатила сумата от 962,40 лева над получената главница.

Съгласно сключения договор ответникът предоставил на ищеца в заем сумата от 1300 лева, ищцата се е задължила да я върне на вноски при фиксиран ГЛП в размер на 40,05 %, като общата дължима сума по кредита е в размер на 1656,57 лева. Посочен в договора е ГПР - 47,96 %. Съгласно чл. 6.1 страните се споразумяват, че заемателят ще предостави в тридневен срок обезпечение на кредита от изрично посочените: поръчител или банкова гаранция съгласно условията на чл. 33 от общите условия, а съгласно чл. 6.2, че при неизпълнение дължи неустойка в размер на 739,43 лева, която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.

Коментираната неустоечна клауза от договора за заем касае отговорност на потребителя при неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на 2 падежа, а на задължението да предостави обезпечение. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури обезпечение съгласно посочените стриктни изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.

Анализът на договорното правоотношение и гореизложените съображения налагат извод, че с предвиждане на процесната неустойка на практика се цели и се постига оскъпяване на заема, приложимо във всеки случай предвид уговарянето на реално непостижими за обикновения потребител условия, неизпълнението на които води до кумулиране на сумата за неустойка. Поради това съдът намира, че процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което подлежи на съобразяване при изчисление на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Доколкото това не е сторено посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Макар в тази хипотеза да е без значение дали с включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал. 4 ГПК или ще го надвишава, следва да се посочи, че в случая действителният ГПР очевидно съществено надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С посоченото решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.

По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. С оглед констатираната недействителност на договора за кредит и съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщането само на чистата стойност на заема, т.е. сумата от 1300 лева. Останалата сума в размер на 962,40 лева /492,07 евро/, която ответникът признава, че е получил, но не доказва валидно правно основание да задържи, дължи да върне на ищеца на основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като платена по нищожен договор.

По изложените съображения предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в 3 пълния му предявен размер.

По отговорността на страните за разноски:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи разноските за производството, като на ищеца следва да заплати сумата 25,56 евро – заплатена държавна такса, а на оказалия му безплатна адвокатска защита адвокат – сумата от 150 евро – адвокатско възнаграждение, определено на основание на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т.1 и чл. 36, ал. 2 от ЗА при съобразяване с фактическата и правна сложност на производството, без съдът да дължи определянето му при съблюдаване минималните размери по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Разпечатката съдържа 24 от 35 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/779bb899-5e6c-49d9-9119-2452a4091977