Определение № 11239 от 20.03.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11239 гр. София, 20.03.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110133960 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 130 ГПК.

Образувано е по предявен от Б. П. М. против „ЕМ“ ЕООД отрицатален установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер на 24349,12 лева, представляваща част от обща сума в размер на 25599,12 лева, за която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 15417/2012 г. по описа на СРС, 62 състав, за събиране на което вземане е образувано изп. д. № 20248440401122 по описа на ЧСИ СЯ, която част е различна от сумата предмет на предходно производство по чл. 439 ГПК, за която е образувано гр. д. № 49174/2024 г. по описа на СРС, 45 състав, а при условията на евентуалност в случай, че съдът приеме за недопустим втори частичен отрицателен установителен иск за цялото вземане по изпълнителния лист, да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 20269,44 лева, представляваща част от главница в размер общо на 21310 лева, сумата в размер на 2614,52 лева, представляваща част от договорна лихва в размер на 2748,75 лева, сумата в размер на 340,40 лева, представляваща част от наказателна лихва в общ размер на 357,87 лева и сумата в размер на 1124,76 лева, представляваща част от разноски по делото в размер общо на 1182,50 лева, за които вземания издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 15417/2012 г. по описа на СРС, 62 състав, за събиране на които вземания е образувано изп. д. № 20248440401122 по описа на ЧСИ СЯ, поради изтекла погасителна давност.

В исковата молба са изложени твърдения, че срещу ищеца бил издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 15417/2012 г. по описа на СРС, 62 състав, за сумата в размер общо на 25599,12 лева, от които сумата в размер на 21310 лева главница ведно със законна лихва за периода от 28.03.2012 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 2748,75 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 22.03.2012 г., сумата в размер на 357,87 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 22.03.2012 г. и сумата в размер на 1182,50 лева, представляваща разноски по делото. За принудително събиране на вземанията по сочения екзекутивен титул било образувано изп. д.

№ 20248440401122 по описа на ЧСИ СЯ, като на 06.08.2024 г. ищецът бил уведомен от 1 работодателя си, че върху трудовото му възнаграждение бил наложен запор. В исковата молба са изложени твърдения, че от издаване на изпълнителния лист до първото действие предприето от кредитора, прекъсващо давността, е изминал период от дванадесет години, един месец и единадесет дни, респ. вземанията по изпълнителния титул са погасени по давност.

С молба-уточнение от 09.10.2025 г. ищецът поддържа, че на 20.08.2024 г. депозирал искова молба против „ЕМ“ ЕООД за признаване за установено, че не дължи сумата в размер на 1250 лева, представляваща част от общо дължимата сума по процесния изпълнителен лист от 25599,12 лева, като с влязло в сила Решение № 8448/12.05.2025 г. по гр. д. № 49174/2024 г. по описа на СРС, 45 състав, исковата претенция била уважена.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител юрисконсулт Милушева поддържа доводи за недопустимост на производството. На първо място пълномощникът на дружеството поддържа, че вземането по процесния изпълнителен лист е счетоводно архивирано, респ. данните в ЦКР са актуализирани и „ЕМ“ ЕАД не подава кредита като активен. На следващо място представителят на дружеството сочи, че изп. д. № 20248440401122 по описа на ЧСИ СЯ е прекратено по искане на взискателя на основание чл.

433, ал. 1, т. 2 ГПК. В отговора на исковата молба са изложени доводи за недопустимост на исковата претенция и с оглед наличието на влязло в сила решение, с което е признато за установено, че вземанията по процесния изпълнителен лист са погасени по давност.

Представителят на дружеството поддържа, че сезирането на съда с частичен отрицателен установителен иск не се явява необходимо за упражняване на съответните субективни права, а е налице опит за злоупотреба с процесуални права с цел неоснователно обогатяване с присъдени суми за съдебни разноски. При условията на евентуалност в случай, че съдът приеме предявената претенция за допустима, предявеният отрицателен установителен иск е признат.

Съдът намира, че исковата молба следва да бъде върната, а производството по делото прекратено поради следните съображения:

Несъмнено институтът на частичния иск е допустим, като същият е предмет на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК, в което обаче е разгледана възможността единствено за предявяване на частичен осъдителен иск. В тази връзка, Върховният съд изяснява, че предмет на всяко гражданско дело е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба и което следва да бъде индивидуализирано от ищеца чрез основанието и петитума на иска.

Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите го юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за парично вземане ищецът претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска, включително при предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск ще обхванат 2 основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното решение е формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика от вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил отхвърлен (тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на основанието на вземането в пълен обем); респ. при уважаване на частичния иск СПН на решението обхваща общите правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличие на правен интерес от предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би получил частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер и установяване на основанието на това вземане в пълен обем, но същите са напълно неприложими в хипотезата на предявен частичен отрицателен установителен иск. Това е така, тъй като при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег, тъй като искът е един независимо от поддържаните доводи за недължимост на дадено вземане ( така Решение № 60215 от 15.07.2022 г. по гр. д. № 3616/2020г. по описа на ВКС, IV ГО). Когато е уважен отрицателен установителен иск, претендираното от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания.

От друга страна, ако се приеме, че уважаването на частичния отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърляне на частичен положителен установителен или осъдителен иск, то силата на пресъдено нещо в тези случаи разпростира действието си и за непредявената част ( доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем – съобразно мотивите на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК). В тази хипотеза, последващ частичен отрицателен установителен иск за разликата какъвто е разглеждания случай е недопустим поради формираната вече сила на пресъдено нещо за целия размер на вземането. Следователно, последваща частична претенция е недопустима поради формираната вече сила на пресъдено нещо между страните, като с уважаване на една частична отрицателна установителна претенция ищецът практически е получил защита в пълен обем. Така се оказва, че в действителност с предявяването на частичен отрицателен установителен иск ищецът цели да получи защита за цялото оспорено от него вземане, т.е. с тази частична претенция той би ограничил не собствената си защита в рамките на образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи при отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този случай ще се формира сила на пресъдено нещо за съществуване в полза на ответника на вземане само до частичния размер на иска. Подобен резултат обаче не може да се приеме за съвместим с диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК, защото в рамките на този принцип се 3 дава възможност на ищеца да ограничи пределите на защитата, която той търси в образуваното производство, а не да ограничава защитата, която ответникът би могъл да получи по това дело. В подкрепа на изложеното виждане са Определение № 4784/03.12.2021 г. по ч. гр. д. № 1396/2021 г. по описа на СГС, Решение № 1582/29.03.2023 г. по в. гр. д. № 7382/2021 г. по описа на СГС, IV-Е въззивен състав, Решение № 1624/30.03.2023 г. по в. гр. д. № 3076/2022 г. по описа на СГС, IV-Е въззивен състав и Определение № 11845/09.10.2023 г. по ч. гр. д. № 10822/2023 г. на СГС, ЧЖ-VI-А състав. В сочените актове на въззивната инстанция е прието, че с разглеждане на частичен отрицателен установителен иск се създава възможност за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова подсъдност, допустимост до касационен контрол, размер на дължимата за разглеждане на спора държавна такса и т.н. В допълнение следва да се посочи, че с предявяване на множество частични отрицателни установителни искове за недължимост на едно и също вземане може да се достигне до присъждане на съдебни разноски в тежест на ответника включително и за адвокатско възнаграждение по множество дела, което е несъвместимо с принципа за добросъвестност при упражняване на процесуални права, доколкото по същество ищецът оспорва дължимостта на цялото вземане, за което е издаден изпълнителен титул.

Ето защо, при изначални твърдения в исковата молба, че ищецът не дължи сумите, за които е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 15418/2012 г. по описа на Софийски районен съд, като недължимостта на вземанията поради погасяването им по давност е призната с влязло в сила Решение по гр. д. № 49174/2024 г. по описа на СРС, 45 състав, то не е налице правен интерес от предявяване на втори по ред частичен отрицателен установителен иск. Изложеното налага подадената искова молба да бъде върната като недопустима, а производството по делото прекратено.

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на ищеца следва да бъдат възложени направените от ответника съдебни разноски в размер на 102 евро ( 200 лева), представляващи юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на страната, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ВРЪЩА искова молба с вх. № 204175/11.06.2025 г. от Б. П. М. против „ЕМ“ ЕАД ( правоприемник на „ЕМ“ ЕООД).

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 33960/2025 г. по описа на Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 127 състав.

ОСЪЖДА Б. П. М., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. София, ул. „Цар Асен“ № 7 „б“, да заплати на „ЕМ“ ЕАД, ЕИК 208597211, със седалище и адрес на управление в гр.

София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк – София № 1, сграда 15, вх. А, ет. 4, на основание чл.

4

78, ал. 4 ГПК, сумата в размер на 102 евро ( 200 лева), представляваща сторени по делото съдебни разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в едноседмичен срок от получаване на препис от съдебния акт с частна жалба пред Софийски градски съд.