Определение № 2318 от 20.07.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2318 гр. София, 20.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно гражданско дело № 20261000501833 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, във вр. с чл.248, ал.3 ГПК и е образувано по частна жалба на Б. А. Д., чрез адв.Д. П. от САК насочена против Определение № 4929/03.03.2026 г., постановено по гр.д. № 6640/2014 г. по описа на СГС, ГО, с което частната жалбоподателка е осъдена да заплати на Г. А. Н. - ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, направените от нея по делото разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител в размер на 5 600 лв.

В частната жалба се поддържа неправилност на атакуваното определение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи установените такива относно определяне и присъждане на сторените в хода на производството разноски от всяка една от страните.

Като се поддържа, че производството по делото е могло да бъде прекратено от съда още с предявяването на иска, а не две години и половина след подаване на исковата молба се твърди, че частната жалбоподателка не е дала повод на ответницата по иска Г. Н. да стори разноски по делото.

На отделно основание се твърди, че в представеният договор за правна защита и съдействие, сключен между Н. и нейния адвокат, не било посочено ясно по кои от предявените в условието на обективно съединяване /в условието на еветуалност/ искове какво възнаграждение се дължи на адвоката. В случая единият от предявените исковете бил на стойност 10 275 лева, а останалите два иска били неоценяеми и във връзка с този довод е формулирано и възражение за прекомерност на заплатените от ответницата и претендирани разноски.

Насрещната страна не е взела становище по частната жалба.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на частния жалбоподател и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

Предявената частна жалба е процесуално допустима, като депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно процесуално легитимирана страна – ищецът по делото, при наличието на правен интерес за същия от атакуване на акта на първоинстанционния съд, защото е адресат на същия, а по арг. от чл.248, ал.3 ГПК обжалваното определение подлежи на последващ съдебен контрол.

1

Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна, по следните съображения:

Безсъмнено се установява от данните по първоинстанционното дело, че същото се е развило по предявени с първоначалната искова молба в условието на обективно евентуално съединяване от Б. А. Д. срещу Т. Ц. И. и Г. А. Н., както следва: 1/ иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.2 от ЗЗД, за прогласяване за нищожна на упълномощителна сделка, обективирана в нотариално заверено пълномощно с рег. № 926 и 927, том I, № 25, на нотариус Р. М., с рег. № *** от РНК, издадено от Т. Ц. И. в полза на Г. А.

Н.; 2/евентуален иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр чл. 31, ал.1 от ЗЗД за унищожаване на горепосочената упълномощителна сделка; 3/евентуален иск с правно основание чл.42, ал.2 от ЗЗД за обявяване за недействителен, поради липса на представителна власт, на договор от 07.02.2023 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен между Т. Ц. И. и Г. А. Н., обективиран в нотариален акт от 07.02.2023 г., вписан в СВп- гр.София вх.рег. № 6420 от 07.02.2023г., № от дв.вх. рег. 6257, книга „Прехвърляния“, акт том 14, акт №118/2023 г., с № от описна книга 4370/07.02.2023 г.

От ответниците в срока по чл. 131 ГПК отговор е подала Г. А. Н., чрез адв. Й. П. Й., за който е приложено изрично пълномощно и договор за правна защита и съдействие, видно от който договореното и платено адвокатско възнаграждение е в размер на 5 600 лв.

В същия е налично изрично искане за присъждане в нейна полза на сторените по делото разноски.

След извършване на съдопроизводствени действия, с определение № 19487/10.10.2025 г. СГС прекратил производството по делото, на основание чл. 130 от ГПК, поради недопустимост на исковете.

С него съдът не се е произнесъл по въпроса за разноските, като с последваща молба ответницата Г. Н. е поискала това да бъде сторено в производство по чл.248 ГПК, като в нейна полза се присъдят сторените разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител.

В отговора на тази молба настоящата частна жалбоподателка я е оспорила като неоснователна, а в условието на евентуалност е въвела възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение.

Произнасяйки се по заявеното искане за присъждане на разноски в полза на ответницата Н. при прекратяване на делото по отношение на него, СГС е приел за претенциите й за основателни и ги е уважил в претендирания размер, като е счел искането за намаляване на платеното адвокатско възнаграждение от ответницата Н., поради прекомерността му, за неоснователно.

Решаващият състав споделя изцяло изводът на първоинстанционния съд за наличие на всички положителни процесуални предпоставки за това на ответника в производството Г. Н., да се присъдят сторените от нея и пред двете съдебни инстанции разноски, предвид следните съображения:

Според нормата на чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото, а трайната съдебна практика е възприела разбирането, че основанието за прекратяване е без значение, като щом ответникът е получил препис от исковата молба и е сторил разноски за да подаде отговор, за същия възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски.

За понасянето им от насрещната страна е без значение дали е било проведено първото съдебно заседание по делото, защото ответникът е длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора срещу исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност е наложително, с оглед предвидените от процесуалния закон преклузии.

Затова всички разноски, свързани с ползването на такава помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото.

Достатъчно условие за възникване на правото по чл.78, ал.4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл.131 ГПК срок и 2 преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството, като въпросът за доказването на разходите е фактически.

В настоящия казус ответницата Н. не само е получила искова молба, но е организирала защитата си по делото пред СГС до прекратяването му, поради недопустимост на предявения от ищцата иск.

Ето защо и обоснован е изводът на първоинстанционния съд за ирелевантност на въпроса какво е било правното основание на предявените в хода на прекратеното производство. В случая релевантно е, че производството по делото е било прекратено, без ответницата да е дала повод за това.

Несъстоятелни са доводите на жалбоподателката за недължимост на претендираните разноски поради това, че след като предявените от нея искове били недопустими съдът е следвало да констатира това още с подаване на исковата молба, а не две години и половина след това.

На същите следва да се отговори, че именно Б. Д. е инициирала образуването на исковото производство първоначално пред РС София, а в последствие и пред СГС срещу ответницата Н. и именно предявените от нея искове са станали причината ответницата да направи разноски по делото, организирайки защитата си срещу тези искове, вкл. чрез ангажирането на адвокат.

Освен това както правилно е посочил и първоинстанционния съд, за допустимостта на исковата молба съдът е длъжен да следи не само при предявяване на исковете, но и в хода на делото.

Допълнително следва да се подчертае, че в случая недопустимостта на производството е настъпила след подаване на исковата молба, със смъртта на ответницата Т.

Ц. И. на 21.02.2024 г., след настъпването на който факт за ищцата Б. Д. се е породил правен интерес, в качеството й на наследник починалата, да предяви искове за установяване нищожността или унищожаване на упълномощителната сделка, касаеща разпореждане с идеална част от наследствен имот, който тя самата би придобила по наследяване по закон, както и за обявяване недействителност на сделката за разпореждане с имот за идеалната част от него, която тя самата би придобила по наследство. Доколкото в обстоятелствената част на исковата молба към момента на подаването й до смъртта на Т. И. не са /а и не би могло/ да са наведени твърдения, че ищцата е неин наследник, то крайният извод за недопустимост на предявените искове, е обоснован. Той не се дължи на пропуск на съда, а на новонастъпили в хода на съдебното производство факти.

Ето защо и на ответницата Г. Н. се дължат всички сторени от нея разноски по това дело за ползваната правна помощ и доводите на частната жалбоподателка в обратната насока са правно несъстоятелни.

Неоснователно е и възражението й за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител, което е било направено и пред първоинстанционния съд.

На същото следва да се отговори, че адв.Й. Й. е осъществявал действия по предоставянето на правна помощ и съдействие в полза на ответницата по делото Г. Н. в хода на цялото развило се първоинстанционно производство до прекратяването му, като е подал отговор на исковата молба, получавал е съобщения и т.н.

Ето защо и претендираните като заплатени в размер на 5 600 лв. разноски по делото при прекратяването на производството за възнаграждение на адв.Й. не са прекомерни, с оглед фактическата и правна сложност на спора, при съобразяване на обстоятелството, че с исковата молба са били предявени в условието на евентуалност общо три иска, вкл. са били представени значителни по обем писмени доказателства.

Изцяло споделими са изводите на първоинстанционния съд, че платеното адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно и при съобразяване възражението на частната жалбоподателка, че от предявените в условието на евентуалност два от исковете са неоценяеми, а третия - оценяем, вкл. и при съобразяване ориентировачните размени на минималните адвокатски възнаграждения при предоставена защита за такива искове /чл.7, 3 ал.1, т.4 и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г./ .

Съобразени с тези ориентировачни размери, вкл. с всички останали релевантни за предмета на настоящето производството обстоятелства заплатеното възнаграждение не се явява прекомерно.

По изложените съображения, като правилно, обжалваното определение следва да се потвърди изцяло.

Така мотивиран, Софийският апелативен съд, ГО, 16-ти състав,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4929/03.03.2026 г., постановено по гр.д. № 6640/2024 г. по описа на СГС, ГО.

Определението не подлежи на обжалване, по арг. от чл.280, ал.3, т.2 ГПК, във вр. с чл.248, ал.3 ГПК и чл.274, ал.4 с.к.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4