Определение № 1103 от 12.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1103 гр. София, 12.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20238002103650 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 53045/05.06.2023г., подадена от С. Я. Н., чрез процесуалния представител адвокат Г. С. от АК П., срещу решение № 2077/25.04.2023г. по в. гр. д. № 10660/2022г. на Софийския градски съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 20224294 от 13.10.2020г., постановено по гр.д.№ 80947/2018г. на Софийския районен съд, ГО, 89-ти състав, допълнено с решение № 20175581 от 20.08.2021г., поправено с решение № 20045323/29.06.2022г., постановени по гр.д.№ 80947/2018г. на Софийски районен съд, ГО, 89-ти състав, е уважен предявеният от Е.

Ц. К. срещу касатора, иск с правна квалификация чл. 21, ал. 1 СК от 1985г.-отм. (чл. 23, ал. 1 СК) - за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е изключителен собственик на недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ №9, находящ се в [населено място], СО, р-н „П.“,[жк], [улица], в жилищна сграда-блок №44а, вх.А, ет.5, в сградата на ЖСК „Страж“, с обща площ от 87.95 кв.м., заедно със зимнично помещение №1, с обща площ от 2.69 кв.м., заедно с 3.994% ид.ч. от общите части на сградата и толкова ид.ч. от отстъпеното право на строеж върху държавно дворно място, съставляващо имот №... и ..., кв.60 по плана на [населено място], местност „Сухата река“, съставляващ съгласно КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-4/09.03.2016г. на ИД на АГКК, самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] с адрес на имота: [населено място], район П.,[жк], [жилищен адрес] самостоятелният обект се намира в сграда № 3, разположена в поземлен имот с идентификатор [№] , предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: едно, посочена в документа площ: 87.95 кв. м., прилежащи части: зим. пом. 1 с площ от 2.69 кв. м. и 3.994% ид.части от общ. ч. на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сграда: на същия етаж: [№] , под обекта: [№] , над обекта:

1 няма, поради пълна трансформация на нейни лични средства.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици.

Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на производствените правила при преценката на приетите по делото писмени и гласни доказателства, които счита за противоречиви. Излага оплаквания, че съдът не е изложил мотиви защо е кредитирал противоречиви гласни доказателства, както и, че не е обсъдил заинтересоваността на някои от свидетелите от изхода на делото.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: Представлява ли процесуално нарушение, ако въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на ППВС № 1/1953г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ВКС и решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, III г. о.; решение № 34/22.02.2012г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, I г. о.; решение № 536/19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на ВКС, IV г. о. и решение № 43/04.06.2014г. по т. д.

№ 213/2012г. на ВКС, II т. о.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Е. Ц. К., чрез процесуалния си представител адвокат Ж. И., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респективно за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.

283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 21, ал. 1 СК от 1985г.отм. (чл. 23, ал. 1 СК) - за признаване за установено по отношение на ответника С. Я. Н., че ищцата Е. Ц. К. е изключителен собственик на АПАРТАМЕНТ № 9, находящ се в [населено място], СО, р-н „П.“,[жк], [улица].

Съдът е установил от фактическа страна, че на 06.06.1996г. Ц. П. и В. Н., родители на ищцата, са й продали недвижим имот - апартамент № 13, находящ се в [населено място], бул. Б. шосе, [жилищен адрес] етаж 5, с площ от 68.61 кв.м., като си запазили правото на ползване заедно и поотделно, пожизнено и безвъзмездно. На 09.10.1998г. Е. П. (ищца) и С.

2

Н. (ответник) са сключили граждански брак. Констатирано е, че гражданският брак е сключен по време на действието на СК от 1985 г. отм. Посочено е, че на 05.05.1999г. е сключен договор за продажба на апартамент № 13 от Е. П. на М. Ф. за сумата от 12 000 000 млн. неденоминирани лева. Прието е, че получената насрещна престация за продадения имот - сумата от 12 000 000 неденоминирани лева, макар и реализирана по време на брака, е лично имущество по смисъла на чл. 20 СК (1985 отм.), тъй като вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити преди брака, принадлежат на съпруга, който ги е придобил, съответно сумата от 12 000 000 неденоминирани лева представлява трансформирано предбрачно имущество, тъй като продаденият апартамент е бил лична собственост на ищцата, придобита преди брака. Поради това въззивният съд е приел, че получените парични средства от ищцата като насрещна престация срещу прехвърленото имущество, са нейна лична собственост.

Посочено е, че на 28.06.2002г. Е. П. - Н. е придобила процесния имот, апартамент 9, находящ се в [населено място], р-н. П.,[жк], [улица], бл. № 44 а, вх. А, ет. 5, чрез договор за продажба за сумата от 20 084 лв., като към момента на сделката е действал СК от 1985 г. отм.

Констатирано е, че гражданският брак между страните по делото е прекратен с решение № 8346 от 10.06.2016г., постановено по гр.д. № 53838/2014г. по описа на СРС, III ГО, 89-ти състав, влязло в законна сила на 02.07.2016г.

Посочено е, че ищцата е изложила твърдения, че е закупила процесното жилище изцяло с лични средства. Твърдяла, че е предоставила паричен заем на сестра си на 05.05.1999г. в размер на 10 500 000 лв. (неденоминирани лева), които е придобила от продажбата на имота (апартамент № 13) на същия ден, при уговорка да ги върне в срок до 4 г. от сключването на договора или при поискване от заемодателя. Твърдяла, че сестра й е върнала тези пари непосредствено в деня на закупуването на процесния имот - 28.06.2002г., а останалите пари за закупуването й били осигурени чрез дарение от майка й (6 000 лв.) и сестра й - 4 000 лв.

Констатирано е, че по делото е представен договор за заем между ищцата и нейната сестра М. П. за сумата от 10 500 000 неденоминирани лева като на гърба на договора за заем е налична разписка за връщане на сумата -10 500 лв. Прието е, че договорът за заем, сключен между М. П. (сестра на ищцата) и ищцата, по съществото си представлява частен диспозитивен документ. Разписката за връщане на заетата сума представлява частен свидетелстващ документ, удостоверяващ факта на връщането и получаването на заетата сума като е прието, че и двата документа кореспондират със събраните по делото доказателства. Посочено е, че договорът за заем и връщането, респ. получаването на сумата по него, се установяват от показанията на свидетелите Г. Т., която заявява, че „Е. с тези пари със сестра й направиха договор и й даде заем 10 500 000 неденоминирани лева“ и С. А., която в о.с.з. заявява, че „Имотът беше купен от Е.. На сделката не присъстваше никой друг освен майка й, която й дари 6 хил. лв. и сестра й, която й предостави 10,5 хил., плюс допълнителни 4 хил., за да може се осъществи сделката“. Посочено е, че обстоятелства се потвърждават и от разпита на свидетеля М. П.-сестра на ищцата. Прието е за доказано, че сумата 10 500 лв., получена от продажбата на личното имущество на ищцата, е вложена в 3 закупуването на процесния имот.

Изложени са мотиви, че от събраните гласни доказателства е установено, че останалата част от сумата, която е вложена за имота, е с произход дарение от майката на ищцата и нейната сестра. Посочено е, че съгласно показанията на свидетеля А. „на сделката не присъстваше никой друг освен майка й, която й дари 6 хил. лв. и сестра й, която й предостави 10,5 хил., плюс допълнителни 4 хил., за да може се осъществи сделката“, като тези показания кореспондират и с тези на свидетеля М. П..

Посочено е, че относно представената от ищцата разписка, имаща характер на частен документ, за получаване на сумата от 10500 лв. (върнат заем от сестра й М.), съгласно чл.

181, ал. 2 ГПК, за установяване датата на разписки за извършено плащане, съдът може да допусне всякакви доказателствени средства, като има предвид обстоятелствата по делото.

Прието е, че достоверността на датата на разписка от 28.06.2002г. е установена от събраните гласни доказателства-показанията на свидетеля М. П. и свидетеля С. П. А., като разписката им е предявена в о.с.з. и същите са потвърдили, че това е разписката издадена от ищцата при връщане на сумата от сестра й.

Формиран е решаващ извод, че до размера от 10 500 лв. продажната цена на процесния имот е заплатена с изцяло лични средства на ищцата, получени при преобразуване на нейно лично имущество по смисъла на чл.21, ал.1 СК от 1985 г.(отм.) - продажба на апартамент лична собственост, придобита преди брака.

Изложени са мотиви, че от гласните доказателства по делото е установено и че при покупката на процесния апартамент ищцата е получила дарение от майка си В. в размер на 6000лв. и дарение от сестра си М. Ц. П. в размер на 4000лв., с които е заплатила останалата част от продажната цена за апартамента. Прието е, че тъй като сумите са дарени от майката и сестрата на ищцата, то те съставляват нейно лично имущество по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г.(отм.), като е съобразено, че в случая съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т.

3 ГПК, е допустимо със свидетелски показания да се установяват договори на стойност над 5000 лв. ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Посочено е, че съгласно ал. 2 на текста съгласието на страните за допускане на свидетелските показания по т. 3 трябва да бъде дадено изрично, но този текст не намира приложение в случаите, когато целта на свидетелските показания не е да се докаже сключен договор, а се изяснява произхода на средствата вложени при закупуване на жилището. Прието е, че доказването на произхода на вложените при закупуване на недвижим имот средства може да бъде извършено и с гласни доказателства, още повече, ако се касае за близки роднини. Посочено е, че свидетелските показания установяват, че волята на двете дарителки е била именно да дарят средствата на нея - ищцата, а не на семейството й, както и че съпругът на ищцата не е присъствал при сключване на сделката, поради което не е могъл и да приеме дарението на парична сума. Изложено е, че съгласно трайната съдебна практика се приема за обичайно в подобни хипотези, че намерението на родителя, респективно сестрата, е да дарят своето дете, респ. своята сестра, но не и другия съпруг. Ако другият съпруг твърди, че е подарено и нему, негова е доказателствената тежест за тези твърдения, в случая обаче е констатирано, 4 че ответникът не е твърдял и не е доказал такива обстоятелства.