Решение № 3311 от 18.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3311 гр. София, 18.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана Генжова

Яна Борисова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100511097 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 13.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 18198/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, поправено с решение от 8.07.2021 г., по предявени от „Т.С.“ ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че Т. К. В. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД / ЕИК *********/ сумата 1 922.25 лв., представляваща цена на доставена през периода от 1.05.2014 г. до 30.04.2017 г. в имот с аб.№ 150005 топлинна енергия, ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 345.75 лв.- мораторна лихва за периода 15.09.2015 г.30.04.2017 г.; сумата 18.81 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до изплащане на вземането; и сумата 9.54 лв.- мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение, дължима за периода 15.09.2015 г.- 15.12.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 90189/ 2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, като исковете са „отхвърлени като неоснователни за разликата до пълните им предявени размери“. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Т. В. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 75.60 лв.разноски за заповедното производство, и сумата 403.23 лв.- разноски за исковото производство.

1

Постъпила е въззивна жалба от Т. К. В. /ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените срещу нея установителни искове, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД- гр. София не изразява становище по повод подадената от ответницата въззивна жалба.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно.

Недопустимо е в частта, в която е признато за дължимо от ответницата Т. В. на ищеца „Т.С.“ ЕАД акцесорно вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 13.21 лв., представляващо горница над сумата 332.54 лева- лихви за забава за периода 15.09.2015 г.- 15.12.2017 г., тъй като признатата за дължима мораторна лихва от 345.75 лв., включваща сумата 13.21 лв., не съответства на издадената на 4.01.2018 г. по ч. гр. дело № 90189/ 2017 г. на СРС, 85 състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и доколкото установителен иск по чл.422 ГПК за тази сума не е предявен от ищеца, произнасянето на СРС е „свръхпетитум“, обосноваващо извод за обезсилване на решението в тази му част като процесуално недопустимо.

В останалата обжалвана част решението на СРС е допустимо, но частично неправилно и следва да бъде отменено за част от признатата за дължима главница, за част от лихвите за забава и за несъразмерно присъдените на ищеца разноски.

Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря 2 по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата на твърдението, че е клиент на топлинна енергия за битови нужди в процесния топлоснабден имот, в която връзка представя изходящо от Т. К. В. заявление- декларация от 21.07.2008 г. за откриването на клиентска партида на абонат на топлинна енергия за процесния имот с аб.№ ******* с административен адрес: гр. София, жк „*******. Останалите представени от ищеца писмени доказателства, насочени към доказване наличието на облигационно правоотношение между страните, в конкретния случай нямат доказателствено значение.

Основният спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е дали през процесния период между страните е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.

Действащата през периода нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.

Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения.

Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.

В случая от страна на ответницата Т. В. е заявено оспорване на исковете, включая качеството й на потребител на топлинна енергия в процесния имот /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, като дължимото от ищеца съобразно чл.154, ал.1 ГПК пълно главно доказване на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства е проведено по делото, а оспорването на ответницата е недоказано.

3

Установява се въз основа на събраните в процеса доказателства, че на 21.07.2008 г. ответницата Т. К. В. е подала заявление- декларация за откриването на клиентска партида за абонат на топлинна енергия, което е прието от топлопреносното предприятие /л.28 от делото на СРС/. Като предходен абонат на топлинна енергия за имота в заявлението- декларация е посочен К.В.М. /поч. 17.03.2008 г./- наследодател /баща/ на ответницата М.. Вследствие така възникналото договорно правоотношение /отправеното предложение е прието от топлопреносното предприятие/ на името на ответницата за процесния имот са съставени и съответни отчетни документииндивидуални справки за потребена в имота топлинна енергия /дялови разпределения/ и документи за отчет. Цитираното заявление- декларация е представено още с исковата молба и е прието като писмено доказателство по делото, без да е оспорено от ответницата /оспорване на автентичността му не е заявено от същата/, като няма данни възникналото въз основа на него облигационно правоотношение да е било прекратено преди или през процесния период.

При така установената фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че между ищеца- топлопреносно предприятие и ответницата е бил сключен индивидуален договор за доставка на топлинна енергия, поради което и последнатакато страна по това договорно правоотношение е материално- правно легитимирана да отговаря за възникналите във връзка с потреблението на топлинна енергия в имота задължения. Същата има качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди в процесния имот по смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ, предпоставящо ангажиране на договорната й отговорност за заплащане стойността на доставената в него през исковия период топлинна енергия.

В този смисъл е и даденото с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/ 2017 г. на ВКС, ОСГК, тълкувателно разрешение, според което в случай, че е проведено доказване на постигнато между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. В хипотезата на сключен между такова трето лице- ползвател и топло-преносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за имота при публично известните общи условия на последното третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на § 1, т.2а от ДР на ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ на доказване по общия ред на ГПК, дължи цената й на топло-преносното предприятие. Предвид горното, ирелевантно за приемане изводите по съществото на спора е неподкрепеното с доказателства твърдение на ответницата, че през процесния период имотът е бил 4 ползван от наемател- М. З., конституирана като трето лице- помагач в производството по делото, тъй като не се твърди, нито е доказано по делото същата да е сключила индивидуален договор за доставка на топлинна енергия с топлопреносното предприятие, в който случай ответницата би била освободена от отговорността да заплати цената на потребената в него топлинна енергия. Фактическото ползване на имота от посоченото лице няма правно значение за настоящия правен спор, а при плащане на сумите- предмет на предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни искове, ответницата може да претендира същите от наемателя на съществуващо помежду им договорно или извъндоговорно основание.

Доводи относно обема и цената на доставената в имота топлинна енергия във въззивната жалба на ответницата не са наведени, поради което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.

Основателно е, обаче, направеното от ответницата В. възражение за изтекла погасителна давност за част от процесните главни и акцесорни вземания.

С подадената по делото искова молба, по повод на която е образувано гр.д.№ 18198/ 2018 г. на СРС, 85 състав, ищецът „Т.С.” ЕАД е поискал да бъде призната дължимостта на вземанията- главни и акцесорни, предмет на издадената по гр.д.№ 90189/ 2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В исковата молба, както и в заявлението по чл.410 ГПК, ищецът е посочил, че претендира сумата 2 294.93 лв.- главница, представляваща стойност на потребена в процесния имот през периода м.05.2014 г.- м.04.2017 г. топлинна енергия; сумата 332.54 лв.лихви за забава; сумата 64.46 лв.- за дялово разпределение; и сумата 9.54 лв.- лихва /върху таксата за дялово разпределение/.

В своевременно подадения писмен отговор по чл.131 ГПК ответницата е оспорила дължимостта на претендираните от ищеца суми, представляващи стойност на доставена топлинна енергия и лихви за забава, с довод, че са погасени по давност.