Решение № 3310 от 17.08.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3310 гр. Варна, 17.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда М. Александрова при участието на секретаря Гергана Д. Найденова като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело № 20253110111486 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази:

Предявен е иск с процесуалноправно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК и материалноправно такова – чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от А. Б. Б. ЕООД с ЕИК: *** със седалище и адрес: гр. С., район Т., бул. Б. № ***, представлявано от управителите П. В. и Х. М., чрез юрисконсулт Б. Т. – пълномощник на управителите, против Й. М. К., ЕГН ********** с настоящ адрес: гр. В., район *** А., ул. П. № ***, вх. ***, ет.

***, ап. ***.

Ищецът заявява, че на 09.09.2020 година длъжникът Й. М. К., ЕГН ********** сключил Договор за потребителски кредит № *** със С. К. АД, по силата на който е получил сумата 150.00 лева, като се съгласил да върне заетата сума в срок до 09.10.2020 год. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 0 %, както и годишен процент на разходите в размер на 42.58 %.

Твърди се, че ответникът не изпълнил задълженията си в срок. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.03.2024 г. С. К.

АД като цедент прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера А. Б. Б. ЕООД. Уведомлението за цесия било изпратено на длъжника, но липсват данни да е връчено, нито пък ищецът навежда подобен факт. В условията на евентуалност ищецът моли да бъде прието за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба.

Ищецът заявява, че за събиране на вземането подал заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното ч.гр. д. № 982/2025 год. по описа на РС- Троян е издадена заповед за изпълнение за сумите: 150.00 лева, представляваща 1 главница по Договор за потребителски кредит под формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № *** от 09.09.2020 г., ведно със законна лихва, считано от 27.08.2025 г. до изплащане на вземането, 4.50 лева, представляваща договорна лихва за периода от 09.09.2020 г. до 09.10.2020 г., 89.77 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 09.10.2020 г. до 11.08.2025 г., държавна такса в размер на 21.25 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева.

Предвид връчването на заповедта по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК за кредитора е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за признаване съществуване на вземането му за главница по процесния договор за потребителски кредит. Ищецът моли да бъде признато за установено съществуването на вземане в полза на А. Б. Б. ЕООД срещу Й. М. К., съгласно издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Ищецът претендира разноски в заповедното и исковото производство.

В указания срок ответникът е подал отговор чрез назначения от съда особен представител, оспорва иска по същество, прави възражение за неравноправни клаузи. Заявява плащане в размер на 100 лева по договора.

Оспорва задълженията по периоди и размери. Моли искът да бъде отхвърлен.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

По заявление на ищеца е издадена заповед № 593 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.08.2025 год. по ч. гр. д. № 982/2025 год. по описа на РС- Троян, с която е разпоредено на Й. М. К., ЕГН:

********** да заплати на кредитора А. Б. Б. ЕООД, ЕИК: *** сумите: 150.00 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № *** от 09.09.2020 г., ведно със законна лихва, считано от 27.08.2025 г. до изплащане на вземането, 4.50 лева, представляваща договорна лихва за периода от 09.09.2020 г. до 09.10.2020 г., 89.77 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 09.10.2020 г. до 11.08.2025 г., юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева и държавна такса в размер на 21.25 лева.

Заповедта е връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК и съдът е дал указания на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си, който е предмет на настоящия правен спор.

В определението по чл. 140 от ГПК и в доклада, направен в първото открито съдебно заседание съдът е разпределил доказателствената тежест между страните като е указал, че ищецът следва да докаже, че да докаже своето вземане по основание и размер, че договорът отговаря на изискванията на ЗЗП и ЗПК, че кредиторът е бил изправна страна по договора, че е предадена на длъжника сумата по договора, че е сключен договор за цесия и същият е надлежно съобщен на длъжника.

Съобщението за извършената цесия е приложено към исковата молба и връчено на длъжника в хода на производството, заедно с другите книжа по 2 делото и съгласно трайно установената практика на ВКС това връчване следва да се счита за редовно и поражда правно действие.

Не е спорно, че на 09.09.2020 год. ответникът е сключил Договор за потребителски кредит № *** със С. К. АД, по силата на който е получил сумата 150.00 лева, като се съгласил да я върне в срок до 09.10.2020 год. на една вноска. Уговорен е фиксиран лихвен процент в размер на 0 %, както и годишен процент на разходите в размер на 42.58 %.

Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК /ДВ, бр.100/2019 г./ съдът служебно следи за наличието на неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител.

Приложеният към заявлението договор попада под приложното поле на Закона защита на потребителите - кредитополучателят отговоря на дефиницията за „потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Контрактът има за предмет предоставяне на финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция по смисъла на § 13, т.12 от ДР. на ЗЗП. По отношение на договора е приложим и ЗПК. Заявителят черпи правата си от Договор за потребителски кредит № ***/09.09.2020 год., който длъжникът сключил със С.-К. АД.

В конкретния случай сключеният договор е недействителен, като неотговарящ на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а именно: налице е несъответствие между посочения по договора ГПР и този, който реално се получава след прибавяне на неустойката по чл. 23 от договора, която е в размер на 0,9 % на ден от стойността на усвоената сума за времето, в което не е предоставено обезпечението, посочено в чл. 13 от договора. Неустойката е предвидена в случай, че в срок от три работни дни от сключване на договора длъжникът не представи посоченото обезпечение- поръчител- физическо лице, одобрено от кредитора, което трябва да отговаря на посочените изисквания или банкова гаранция със срок на валидност най- малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Важно е да се отбележи, че неустойката ще се дължи след сключване на договора и предоставяне на заемната сума, т.е. в противоречие с Глава четвърта от ЗПК, където е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит 3 трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен, а ако беше включена посочената в договора неустойка, размерът му многократно би надхвърлил максимално допустимия по закон.

В този смисъл е и произнасянето на СЕС от 21 март 2024 година по Дело C‑714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г., в рамките на производство по дело С.Р.Г. срещу П. К. Б. ЕООД, по което в отговор на втори въпрос съдът постановява, че Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Посоченият ГПР е и неверен и на още едно основание . В конкретния случай заявителят е представил договора за кредит, сключен с посочения длъжник, като е предвидена и клауза за продължаване на срока на договора за кредит в чл. 4, ал. 7. В чл. 29 и чл. 41 от ОУ е предвидена такса за продължаване, като за всяко следващо искане за продължаване на срока се предвижда отделна такса. На основание чл. 29 от ОУ таксата за продължаване на срока по чл. 41 е в размер на 30 % от непогасената главница по кредита към момента на искането. Съдът намира, че тази клауза на практика представлява втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК не е включена в годишния процент на разходите. Ако тази сума, както и неустойката, която също на практика представлява скрита възнаградителна лихва, и е посочена в погасителния план, бяха включени в годишния процент на разходите, то заедно с лихвата- 0 %, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и следователно тази клауза би била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон.

Посочената уговорка противоречи и на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, в която изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Такава такса е свързана с управлението на кредита. Настоящият съдебен състав намира това споразумение за нищожно на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

Посоченото до тук налага извод за нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а именно договорът да е сключен по ясен и разбираем начин.

По горните съображения договорът за потребителски кредит е 4 недействителен.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК . Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор.

Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради това потребителят дължи връщане на главницата и законната лихва върху нея, считано от 27.08.2025 год. до пълното погасяване на дълга.

В хода на делото се установи, че ответникът е заплатил по договора 100.00 лева, видно от история на изпратени от кредитора sms съобщения към клиента /л. 19 от делото/, както и от признанието на ищеца в изявление вх. № 25973/31.03.2026 год.