Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 665 от 23.05.2024, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 606/2024
Вид
Решение № 665
Подписан
23.05.2024
В сила
23.07.2024
Състав
Екатерина Владимирова Мандалиева, Недялка Димитрова Свиркова Петкова, Радослав Петков Радев

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал.1, т.9 и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал.1, т.9 и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22,ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 665 гр. Пловдив, 22.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20245300500606 по описа за 2024 година Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването му е изходяща от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК 203670940, гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, оф. 4 въззивна жалба против постановеното по гр. дело № 2113/2023 г. по описа на Пловдивския районен съд решение № *** г., с което отхвърлени предявените от въззивника искове за признаване на установено по отношение на Г. Н. Н., ЕГН **********, гр.

***, че последният дължи на дружеството следните вземания, за кои е издадена Заповед по чл. 410 ГПК №7687/ 01.11.2022г. по ч.гр.д. №***г. на ПРС, а именно: -5018, 22лв.- главница по Договор за потребителски кредит; 315, 23лв.- договорна лихва за периода 16.09.2020г.- 25.06.2022г.; - 1707, 51лв.- обезщетение за забава за периода 17.09.2020г.- 28.10.2022г.; в едно със законна лихва върху главницата от подаване на заявление на 28.10.2022г. до окончателното плащане. В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение и се иска неговата отмяна.

1

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба. В него се сочи, че изложените аргументи за неправилност са бланкетни и неоснователни.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и с приложените по делото доказателства, прие за установено следното:

Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

На 10.02.2023 г. в Районен съд Пловдив е постъпила искова молба, изходяща от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД. В нея се посочва, че на 25.11.2021г. е подписано Приложение №1 към Договор за покупкопродажба на вземания( цесия) от дата 31.08.2018г. между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023 и ищеца, по силата на което вземанията на „ ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД срещу Г. Н. Н., произтичащи от Договор за потребителски кредит №*** от дата ***г. са прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и лихви на дружеството-кредитор.

Длъжникът се твърди, че е уведомен за извършената цесия от името на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД чрез пълномощника им „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Уведомително писмо от 25.11.2021г., изпратено с известие за доставяне, но върнато в цялост с отбелязване „неполучена пратка“. Затова с исковата молба ищецът е помолил съда да връчи уведомлението за извършена цесия на ответника. Твърди се, че на ***г. цедентът като заемодател и Г. Н. Н. като заемател са сключили договор за потребителски кредит. Съгласно него заемодателят се е задължил да предостави на заемателя под формата на заем парична сума в размер на 6350, 27 лв., която се твърди, че представлява главница и чиста стойност на кредита. Посочва се, че кредитополучателят се е задължил да върне дължимата по договора парична сума, ведно с уговорената лихва, при което общата стойност на плащанията по кредита е в размер на 9879, 59 лв. Така според ищеца договорната лихва по кредита е в размер на 3529, 39 лв. Ответникът в настоящото производство се твърди, че се е задължил да върне сумата по кредита в срок до 25.06.2022г. на 39 месечни погасителни вноски съгласно погасителен план. Срокът на договор се твърди да е изтекъл на 25.06.2022г. с последната погасителна вноска и не е обявен за предсрочно изискуем. Смята се, че е налице забава в плащането на месечна погасителна вноска, съгласно което ответникът следва да дължи 2 обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху просрочената главницата от 17.09.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда. Посочва се, че общият размер на начислената лихва за забава е 1707, 51 лв. Моли се да бъдат присъдени и направените съдебни разноски. С Разпореждане №4702 от 22.02.2023г. ПРС е оставил исковата молба без движение и е указал на ищеца да посочи момента на изпадане на длъжника в забава заедно с крайната дата, до която претендира обезщетение за забава. С Молба от 29.03.2023г. ищецът посочва, че според него длъжникът Г. Н. е изпаднал в забава на 17.09.2020г., поради което претендира лихва за забава за периода 17.09.2023г. до 28.03.2023г.

В срок на 27.04.2023 г. е постъпил отговор на исковата молба от ответника. В него се посочва, че предявените искове са допустими, но неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Смята се, че сключеният договор е недействителен понеже противоречи на императивните изисквания на закона. Признава се, че е сключен такъв договор за потребителски кредит, но се твърди, че ответникът е изпълнявал задълженията си и е заплатил значителна сума по договора, чийто общ размер е 5300 лева. Твърди, че съглашението е нищожно, понеже ответникът е усвоил кредит от 4500 лева, по който е върнал сумата от 5300 лева, а ищецът претендира от него още 7040, 96лв. Смята се, че не са спазени изискванията за обявяване на предсрочна изискуемост на договора. Твърди, че клаузите уреждащи обезщетение за забава в размер на 1707, 51лв. са неравноправни, както и че клаузите Bank Комбо Живот, Bank Комбо Безработица заедно с еднократната такса за оценка на риска от 680, 39лв. са нищожни. Твърди се, че клаузата на чл. 10 от Договора, регламентираща ГПР, е нищожна поради накърняване на добрите нрави, понеже в договорът е посочен ГПР единствено като абсолютна процента стойност- 43,77%, а липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в Приложение №1 към ЗПК начин. Посочва се още, че и договореният от страните годишен лихвен процент е в размер на 29,02%, но не става ясно как е изчислен. Посочва се и че договорът е недействителен поради неспазването на чл. 22,ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, съгласно който всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който е не по-малък от 12. Посочва се, че и съглашенията по договора за застраховка също са нищожни. Иска се да бъде прогласена недействителността на 3 договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК и предявените искове да бъдат отхвърлени.

С постановеното по спора решение ПРС е отхвърлил предявените от ищеца искове и го е осъдил да плати разноски в полза на ответника.

Първоинстанционният съд е приел, че е налице договор за потребителски кредит, който според него е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.

10, ал. 1 ЗПК и вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от СПК. Според първоинстанционния състав уговорките в Заявлението-декларация следва да се тълкуват като част от елементите на договора, тъй като с тях се поемат задължения, свързани с него и поради това следва да отговарят на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и да са представени по еднакъв по вид, размер и форма шрифт- не по-малък от 12, а в процесния случай това не е така и Заявлението-декларация е в различен формат от Договора за сключване на потребителски кредит, което затруднява потребителя. РС е счел, че договорът е недействителен и на още едно основание – по чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК- не са спазени изискванията при посочване на ГПР да се посочат и взетите предвид допускания за формирането му. На база на недействителността на договора и разпоредбата на чл. 23 ЗПК съдът е решил, че потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита в размер на 4500 лв. без лихвите и останалите разходите по него. Сумите за премия и еднократна такса според него не представляват част от чистата стойност на кредита, а други разходи по него, а с недействителността на договора, се повлича и недействителност на уговорките в него за финансиране на застраховка по повод същия кредит, както и уговорките за събиране на всякакви такси по договора. Съгласно двете заключения на ССЧЕ ПРС е приел, че потребителят е платил сума в общ размер 4563лв., поради което той е изплатил чистата стойност на кредита и не дължи нищо на ищеца. Затова и исковете са отхвърлени като неоснователни.

Решението е обжалвано в срок от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД. В жалбата се излагат доводи, че ПРС не разполага с необходимите познания и апаратура за изследване на шрифта на договора за заем и не може да прави такива констатации само на своя преценка. Жалбоподателят счита, че изискванията на ЗПК следва да се прилагат единствено относно договора за потребителски кредит, а не и относно Заявлението- декларация. Поради това моли за отмяна на решението като неправилно и незаконосъобразно и 4 моли да му бъдат присъдени разноски за двете инстанции.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. Н. Н., в който се заявява, че съдът разполага с необходимите знания да забележи разлики във формата и оформлението на различни текстове, като според въззиваемия в случая не е налице изследване на шрифта, защото е установено, че форматът на шрифта е различен в Договора и в Заявлението-Декларация.

Настоящият състав намира, че въззивното производство е допустимо, тъй като е образувано по подадена в срок по ГПК въззивна жалба и лицето има правен интерес да обжалва постановеното решение, с което са отхвърлени предявените от него искове.

Преди да се произнесе по въпроса за основателността на обжалваното решение, съгласно правилата на въззивното производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК, съдът трябва да изследва въпросите за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение.

Едно решение би било невалидно/ нищожно/, ако бъде постановено от орган, който въобще няма материална компетентност да решава такъв вид правен спор. В настоящия процес е видно, че решението не страда от такъв порок и то е валидно.

По въпроса за допустимостта на постановеното решение съдът трябва да обследва дали са били налице всички процесуални предпоставки за завеждане на иск. В случая решението не страда от такъв порок и то, освен че е валидно, е и допустимо. За допустимост на иска по чл.

422, ал.1 ГПК ищецът следва да е бил снабден със заповед за изпълнение, както и ответникът следва да е направил възражение по издадената заповед за изпълнение, които в случая са налице (Заповед по чл. 410 ГПК №7687/01/11/2022г. по ч.гр.д. № 15560/2022г.).

По отношение законосъобразността на съдебното решението въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба оплаквания, като служебно следи за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. В случая предметът на спора е специфичен и касае отношения между търговец и потребител, поради което диспозитивното начало е ограничено и съгласно правилата на чл. 7 ГПК съдът трябва да следи служебно освен за нарушение императивни правила на закона, така и за всякакви неравноправни клаузи в договора, които са сключени във вреда на потребителя.

Настоящият състав намира за безспорно, че е налице сключен договор 5 за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК между Г. Н. и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД. Потребителските кредити се ползват със засилена защита от закона чрез особен кръг от императивни норми за тяхното съдържание. В последствие кредиторът е цедирал своето вземане на „ Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, жалбоподател в настоящето производство чрез сключен на 25.11.2021г. Анекс към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания(цесия) от 31.08.2018г., като в Приложение №2 към този договор фигурира и вземането спрямо Г. Н. Н. от ***г. с размер на отпусната главница 4500 лева и общо дължимо по кредита в размер на 10 559, 98 лв.

В Договор за потребителски кредит с №*** от ***г. чл. 7.1. е посочен като Размер на кредита сумата от 4500 лв. Освен тази сума обаче се посочват още Общ размер на застрахователната премия от 1169, 88 лв., както и Общ размер на кредита от 6350, 27лв. , а след това и еднократна такса за оценка на риска в размер на 680, 39лв. Не е посочено как се изчислява общия размер на кредита и защо има една сума с наименование Размер кредита, която се различава от Общия размер на кредита, което може да доведе до объркване от потребителя. След като се съберат трите посочени суми Размер на кредита, Застрахователна премия и Еднократна такса оценка на риска се получава цитираната сума Общ размер на кредита, но никъде не е посочено изрично какво включва общия размер.