Определение № 590 от 25.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 590 гр. София, 25.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова като разгледа докладваното от Елена Арнаучкова Касационно търговско дело № 20248002902026 по описа за 2024 година и, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „УниKредит Булбанк“АД, гр. София, чрез адв.Й. С. и адв.С. Ш., срещу решение № 648 от 31.05.2024г. по възз.гр.д. № 2064/23г. на САС. С него е потвърдено решение № 260666/26.04.2023г. по гр.д. № 4661/19г.на СГС, с което се осъжда „УниКредит Булбанк“АД, гр. София, да заплати на С. Г. С., на осн. чл.55, ал.1 ЗЗД, недължимо платени и подлежащи на връщане, като получени без основание, по договор за банков кредит № 002/26.02.2008г. и по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47/26.11.2010г., възнаградителни лихви и такси и комисионни за управление на кредита за периода 14.02.2014г.03.01.2018г., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2019г. до окончателното изплащане, и разноски по делото.

В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК предл.1 и предл.3. Според касатора е установено, че договарянето има индивидуален характер, тъй като по процесните два договора за кредит са сключени на осн. чл.45 ЗКИ, въз основа на две решения на УС на банката, при 1 множество преференциални условия и действието им е поставено в зависимост от прекратително условие, предвидено в т.9.1. - съществуване на трудово правоотношение между страните. Поддържа неправилност на приетото, че договорените преференциални условия са приложими и след настъпване на прекратителното условие по т.9.1., без да се обсъжда действителността на тази договорна клауза. Изтъква, че инстанциите по същество не са взели предвид, че чл.45 ЗКИ е специален закон, даващ възможност на банките да формират експозиции към администратори на банка, която възможност е ограничена чрез определяне на понятието „администратор“ с § 1, б.“б“ от ДРП на ЗКИ, следователно сключването на процесните договори е свързано с личността на кредитополучателя, при това не само с оглед на служебното му положение, тъй като решенията на УС на банката са поименни и конкретни и не се отнасят за всички служители, заемащи някаква позиция в йерархията на банката. Според касатора прилагането на понятието „потребител“ по ЗЗП спрямо договори, сключени по чл.45 ЗКИ, ограничава съдилищата да извършат правилно тълкуване на договорите по см. на чл.20 ЗЗД, в резултат на което са приели твърде ограничено разбиране на качеството на едната страна по договорите – кредитополучателя. Намира, че в случая съдилищата не са съобразили сключването на договорите в тяхната цялост с оглед на личното качество на кредитополучателя. Релевира, че въззивният съд е анализирал съдържанието на договорната клауза на т.9.3. „ откъсната“ от съдържанието на клаузите на т.9.1. и т.9.2. от договорите и неправилно е извършил изследването за неравноправност с оглед качеството на потребител на кредитополучателя, аргументирайки се единствено с това, че кредитите са получени за лични нужди. Оспорва като неверен извода, че клаузата на т.9.3. създава неравноправност на ищеца спрямо всички останали кредитополучатели, предвид установеното от заключението на ССЕ, че начисляваните лихви след прекратяване на трудовия договор съответстват на договореното в т.9.3., тъй като съответстват на действащия към съответната дата бюлетин на банката за минимални лихвени нива и ищецът е заплащал минимални лихви и такси за ипотечен кредит. Поддържа, че не е неравноправно въведеното в т.9.3. задължение не само за ищеца, но и за двете страни, за минимални лихвени нива след прекратяване на трудовото правоотношение. Изтъква, че след прекратяване на трудовото правоотношение и отпадане на качеството 2

„администратор“ ищецът се превръща в потребител, но, дори и в това си качество, той ползва известни предимства спрямо други кредитоискатели, тъй като не преминава през процедура за преценка на кредитна надеждност и възраст спрямо срока за изпълнение и не ползва минимални стандартни лихвени нива. Намира, че възприетото от въззивния съд изискване към т.9.3. за прилагане към нея на съответния бюлетин на банката е неаргументирано, предвид на това, че в посочената договорна клауза е предвиден и определяем начинът на определяне на възнаградителната лихва, а именно - съобразно бюлетините на банката към датата на изискуемостта. По тези съображения искането е за отмяна на решението и за отхвърляне на исковете.

С приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поддържано основанието за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Служебното положение на страна по договор, представляващо изискване договорът изобщо да бъде сключен, представлява ли елемент от личността на съответната страна (intuitu personae)?

2. Качеството „администратор“ на банка по смисъла на ЗКИ и сключването на договор с банката изключва ли понятието „потребител“ по смисъла на ЗЗП и неговото приложение?

3. Налице ли е индивидуално договаряне по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП на клаузи, чието прилагане е свързано със служебното качество на страна в договора?

4. Ако действието на клауза в договор е поставена под условие за съществуване на друг договор, прекратяването на последния представлява ли сбъдване на прекратително условие, предполагащо задължително изменение на договора, както е предвидено в самия него?

5. Условието за прилагане на конкретна клауза в договор и нейното отпадане при настъпване на условието представлява ли прекратително условие без ограничение във времето?

С писмен отговор ищецът С. Г.С., чрез пълномощника си адв.Д. Г. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски за подаване на отговора на касационната жалба, съгласно приложения договор за правна защитаи съдействие.

3

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

За да постанови решението, въззивният състав е приел за установено и безспорно, че по време на съществуващото между страните трудово правоотношение, по което ищецът С. С. е работил на длъжности „мениджър на клон“ и „директор на филиал“ и след решения от 07.02.2008г. и 24.11.2010г. на управителния съвет на банката, взети на осн. чл.45, ал.1, т.1 ЗКИ, страните са сключили процесните договор за банков кредит № 002/26.02.2008г. и договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47/26.11.2010г., като част от тях са общите условия на банката по кредитите на ФЛ, а към момента на сключването им са съществували бюлетини на банката за минималните размери на лихвените нива за кредитни продукти от 01.02.2008г. и от 01.10.2010г. По делото е установено, че въз основа на договора от 2008г. банката е отпуснала на ищеца кредит в размер на 162 000лв., при уговорен в т.4.1. и погасителния план ГЛП в размер на 5.50%, намаляващ по погасителния план към него към 03.12.2009г. и след тази дата в общ размер 1.36%, с краен срок за погасяване 03.03.2043г., който е изменен с анекс на 03.05.2029г., на анюитетни вноски по погасителен план, а по договора за банков ипотечен кредит от 2010г. – кредит в размер на 199 500лв., при уговорен в т.4.1. и погасителния план ГЛП 0.92%, с краен срок за погасяване 03.02.2044г., на анюитетни вноски по погасителен план, като в т.5 от двата договора е уговорено, че кредитополучателят не дължи такси и комисионни.

Установено е, че в идентични клаузи на двата договора за кредит е предвидено следното: съгласно т.9.1., т.4 и т.5 относно ГЛП и таксите и комисионните се прилагат само за кредитополучатели, работещи по безсрочен трудов договор в банката, за срока на действие на трудовото правоотношение; съгласно т.9.2., при прекратяване на трудовия договор на което и да е от основанията по КТ кредитополучателят има право да погаси предсрочно кредита в срок до падежа на първата вноска след прекратяване на трудовото правоотношение, без да дължи такса за предсрочно погасяване; съгласно т.9.3., неупражняването на правото по т.9.2. изразява съгласието на кредитополучателя да продължи обслужването и издължаването на кредита, считано от прекратяване на трудовия договор при условията, установени в лихвения бюлетин на банката за физически лица за лихвите, а за 4 комисионните – по тарифата към момента на тяхната изискуемост, а, съгласно т.9.4., за новите параметри и условия се подписва анекс. Съставът на въззивния съд е установил, че на 06.12.2012г. е приета Вътрешно-банкова регулация за условия за кредитиране на служители и администратори на банката, в които условия е предвидено сключването на споразумение с кредитополучателите - служители и администратори по Приложение № 8, а неподписването му се счита нарушение на трудовата дисциплина, за което се налага дисциплинарно наказание, като в т.4.4 от условията е предвидено при напускането на служител и непогасяването на кредита при условията на т.9 от договора за кредит задължението да се преоформя като потребителски кредит при условията, установени в бюлетина за минималния размер на лихвените нива по кредитни продукти на ФЛ, а за комисионните – по тарифата на банката. По делото е установено, че, въз основа на така приетите нови условия, на 06.12.2012г. страните по делото са сключили споразумение от 10.06.2013г., съставляващо неразделна част от процесните договори, в т.1 от което е предвидено, че действащите преференции за служителя на банката относно лихви, такси, комисионни и др. възнаграждения по кредитните продукти, дефинирани в т.2 от споразумението, са валидни единствено при действащо между тях трудово правоотношение за неопределено време и в срок до падежа на първата вноска след прекратяването му, а след този срок, съгласно т.3 от споразумението, се дължат лихви, такси, комисионни и др. възнаграждения съгласно действащите към датата на прекратяване на правоотношението бюлетин за минималния размер на лихвените продукти на ФЛ и тарифа, без да е необхоД. сключването на допълнително споразумение.

Установено е, че с влязло в сила решение по гр.д.№ 66674/2014г. на СРС са отхвърлени исковете на Ст.С. за установяване нищожността, като неравноправни, на клаузите на т.1, 3 и 5 от споразумението от 10.06.2013г., но с влязло в сила решение на 15.07.2021г. по гр.д.№ 31378/2016г. на СРС цялото споразумение от 10.06.2013г.е унищожено, на осн. чл.30 ЗЗД, като сключено при порок на волеизявлението на ищеца Ст.С. в резултат от заплашването му от банката. По делото е също така установено, че със заповед от 07.11.2013г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради допуснати нарушения на трудовата дисциплина, с които е създал предпоставки и допуснал друг служител да ощети имуществото на банката, а искът на Ст.С. за отмяна на уволнението е отхвърлен с влязло в сила решение 5 на съда. По подадена жалба от ищеца до банката относно промяната на ГЛП, с писмо от 13.03.2014г. банката е признала, че, считано от 14.02.2015г., е налице промяна на ГЛП на 7.45 %, която е извършена въз основа на т.9 от договорите и споразумението от 10.06.2013г., поради прекратяване на ТПО, като измененият размер на лихвения процент е посоченият в бюлетина на банката от м.октомври 2013г. за ипотечни кредити в лева до 85% от пазарната цена на обезпечението и е формиран от 3-месечния Софибор от 1.043% и фиксирана надбавка от 6.407%. Също така въззивният състав е установил, че въз основа на отпуснати заемни средства с два договора за ипотечен кредит от 17.08.2017г. и 29.12.2017г. с „Банка ДСК“ ЕАД ищецът е погасил начислените от банката суми по процесните договори съответно в размери 131 790.71лв. и 174 902.33лв., като задължението по договор за кредит № 002/26.02.2008г. е изцяло погасено на 04.09.2017г. Въз основа на заключението на ССЕ по делото е установено, че за периода 03.03.2014г.- 03.09.2017г. ищецът е заплатил в повече по договора от 2008г. в сравнение с дължимите по първоначалния погасителен план възнаградителни лихви в размер на 29 789лв., а по договора от 2010г- 42 251.47лв., както и за този период е заплатил такси в размер на 0.06% от непадежиралата главница в размери съответно 3466.98лв. и 4941.02лв. Също така от заключението на ССЕ по делото е установено, че за периода 14.02.2014г.-04.09.2017г. начисляваната по двата договора лихва отговаря на посочения размер в бюлетина на банката от м.10.2013г., приложен по делото.