Решение № 760 от 21.05.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 760 гр. Плевен, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Р. Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Р. Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20254430107462 по описа за 2025 година

Производството по гр.д.№7462/2025г. на ПлРС е образувано по искова молба от Р. Г. С., ЕГН**********, против ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***, с която са предявени: иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №01097892, в частта, в която е уговорена неустойка по чл. 19, и иск с правно основание чл. 124 от ГПК, за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата, в размер на 636,96лв.- представляваща неустойка по чл. 19 по Договор за кредит № 01097892. Твърди се, че страните са сключили Договор за потребителски кредит №01097892, за сумата от 700 лв., усвоена от ищецазаемател. Сочи, че сумата е следвало да бъде върната на 6 месечни вноски.

Излага, че в чл. 19 от Договора е предвидено заплащане на неустойка, в размер на 106,16 лв./месечно или общо 636,96 лв. Сочи, че от страна на ищеца са заплатени две вноски по кредита, в общ размер на 474.34 лв., включващи главница, в размер на 217.84 лв.; лихви, в размер на 44.18 лв., неустойка, в размер на 212.32 лв. Сочи, че клаузата по чл. 19 от Договора заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, относно максималният размер на ГПР; сочи, че максималният ГПР към момента на сключване на договора е 59,10%. Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.

1

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, от страна на отв. *** е депозиран отговор на ИМ, в който се изразява становище за неоснователност на исковете. Сочи се, клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени.

Сочи, че изложеното в договора отразява действителната воля на страните и не е налице нарушение на нормите на Закона, не е налице заобикаляне, тъй като заемателят се е съгласил при подписване на договора.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото, съдът приема за безспорно установено факта на сключване на процесния Договор за паричен заем №01097892/10,07,2025г. между страните, за сумата от 700лв., за срок от 6 месеца, при ГПЛ от 41 %, при месечна погасителна вноска от 131лв и с общ размер на плащанията по договора – сумата от 786лв; ГПР от 49,66%. От съдържанието на договора се установява също- чл. 19- че ищецът- заемател, се е задължил да представи обезпечение вм полза на кредитора, в тридневен срок от сключване на договора, чрез поръчител—две физически лица, които да отговарят на определено посочени условия, или банкова гаранция, като при неизпълнение е начислена неустойка от 638,96лв. Съдът констатира, че сумата за неустойка е начислена в представеният по делото Погасителен план, като общата сума за плащане по договора е в размер на 1423,02лв.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция– търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и 2 търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл. 19 от Договора за заем, предвиждаща задължение за заемателя за представяне на обезпечение - в тридневен срок от сключване на договора, чрез поръчители или банкова гаранция, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.20 от ЗЗП. Заедно с това, вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план. Така, тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с Постановление на МС на РБ. Неустойката обаче не фигурира 3 като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита- уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит е нищожен. Доколкото съдът е сезиран с иск за прогласяване нищожността на клауза от договора- по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, то съдът приема, че същият е изцяло основателен и следва да бъде уважен като такъв.

Съобразно изложеното по- горе, изцяло основателен се явява и искът по чл. 124, ал.1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи сумата от 636,96лв.- представляваща начислена неустойка по нищожната клауза по чл. 19 по Договор за кредит №01097892/10,07,2025г. С оглед установената нищожност на клаузата, като 4 основание за плащане на сумата, то същата се явява недължима.

Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, съобразно представеният списък на разноските по чл. 80 от ГПК, в размер от 51,13 евро – държ. Такса.

Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА съдът намира, че такова се дължи. Настоящият състав на съда счита, че не се налага събиране на доказателствата, посочени в депозираната молба относно възможността на ответника да заплати възнаграждение за процесуално представителство, тъй като, за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен договор за правна защита и съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие между адвокат и материално затруднена странафизическо лице, и да е заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение- по осъществено безплатно адвокатско представителство и защита на материално затруднено лице /в т. см. определение №521/06.11.2018г. по ч.гр.д.№3956/2018г., определение №118/15.03.2021г. по ч.т.д.№1469/2020г., I т.о., определение №97/12.02.2021г. по ч.т.д.№2895/2019г., определение №43/10.02.2022г. по гр.д.№2611/2021г., IV г.о.; определение №137/01.04.2022г. по гр.д.№2610/2020г., III г.о.; определение №163/13.06.2016г. по ч.гр.д.№2266/2016г на ВКС и др./. Следва в полза на адв. М. К. да бъде присъдено адв. Възнаграждение по предявените два обективно кумулативно съединени иска, в размер на 409 евро.

Водим от горното, Съдът

РЕШИ:

На основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл.

21, ал. 1 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата по чл. 19 от Договор за кредит №01097892/10,07,2025г., сключен между Р. Г. С., ЕГН**********, от *** и „***6, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***

На основание чл. 124, ал.1 от ГПК, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Р. Г. С., ЕГН**********, от *** и „***6, със 5 седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***, че Р. Г. С., ЕГН**********, НЕ ДЪЛЖИ сумата от 636,96лв.- представляваща начислена неустойка по нищожната клауза по чл. 19 по Договор за кредит №01097892/10,07,2025г.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ НА Р. Г. С., ЕГН**********, от ***, сумата от 51,13 евро - разноски по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв.. ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат М. К.- от АКп Търговище, личен номер 1800015677, със съдебен адрес ***, сумата от 409 евро- адв. възнаграждение.

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.