Решение № 16652 от 09.09.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16652 гр. София, 09.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДИАНА К. АНГЕЛОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело № 20221110152039 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на С. Н. П., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес гр. С чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано с БУЛСТАТ №........, с адрес на упражняване на дейността: гр. С, представлявано от Д. М. М. против „В” ЕООД с ЕИК: ....., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д. Х“ № 52-54, представлявано от управителите ............

Ищецът твърди, че на 15.01.2022 г. в качеството й на заемополучател е сключила договор за кредит № 9783111004 с „В“ ЕООД /с предишно наименование „........“ ЕООД/ в качеството му на заемател. Твърди се, че с този договор на ищеца е предоставен паричен заем в размер на 500 лв. със срок за връщане 30 дни, чиято възнаградителна лихва е в размер на 41% годишно, която се дължала съгласно договора. Твърди се също, че сумата е следвало да бъде усвоена на 15.01.2022 г. и да бъде върната на 14.02.2022 г., като за този период договорената възнаградителна лихва се равнява на 16.85 лв.

Ищецът твърди, че съгласно условията на договора дължи на кредитора такса в размер на 123.15 лв. за бързо разглеждане. Той твърди, че тази такса противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожна.

Ищецът твърди, че посочената такса следва да бъде включена в годишния процент на разходите /ГПР/ съобразно чл. 19 от ЗПК. , като самото й невключване в ГПР е нарушение на императивните правила на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Твърди, че размерът й многократно надхвърля максимално допустимата граница, предвидена в чл. 19, ал. 4 от ГПК. За отпуснатия кредит в размер на 500 лв. потребителят дължи възнаградителна лихва в размер на 41%, която за срока на договора се равнява на 16.85 лв., а таксата в размер на 123.15 лв. е 1 над седем пъти по-голяма от нея или в размер на около 700%, с което се твърди, че реалният ГПР става близо 740%.

Твърди се още, че посочената такса противоречала на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като не ставало ясно за какви конкретни действия се дължи тя, нито какво е насрещното задължение на кредитора по нея, като липсват каквито и да било данни за извършване на такива. Твърди се, че ако се приеме, че таксата се е събирала във връзка с усвояването и управлението на кредита, то тя противоречи на разпоредбата на чл. 30а, ал. 2 от ЗПК и съответно е недействителна.

Ищецът твърди, че таксата противочери и на разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, тъй като извършването на цялостна оценка на кредитната способност на заемополучателя е на кредитодателя, поради което начисляването на такса за същото на практика прехвърляло финансовата тежест от изпълнението на това задължение върху длъжника.

Ищецът заявява, че са налице основания целият договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен. В тази връзка излага доводи, свързани с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне на ограниченията на ЗПК следва да се тълкува като цялостно неизпълнение на изложената разпоредба.

Ищецът твърди, че липсва погасителен план към договора, като допълва, че дори погасяването на задължението по договора за кредит да се състои в една вноска това не освобождава ответника от това задължение.

При горното се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните С. Н. П., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: гр. С и „В” ЕООД с ЕИК: ....., със седалище и адрес на управление: гр. С, представлявано от управителите ..........., че клаузата, която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане в размер на 123.15 лв., част от договор за кредит №9783111004, сключен между ищеца и ответника, е нищожна.

Прави се искане за присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение.

С отговора на исковата молба ответникът „В” ЕООД оспорва исковата претенция, като заявява насрещен иск, който не е допуснат за съвместно разглеждане в настоящето производство.

Ответникът твърди, че е сключил със С. Н. П. договор за кредит №9783111004 за сумата от 500.00 лева, явяваща се главница по кредита, като срокът му е 30-дневен и е с падежна дата 14.02.2022 г. Заявява, че начислените такси и лихви по кредита са: договорна лихва в размер на 16.85 лева и такса „Бързо разглеждане“ в размер на 123.15 лева, като така общият размер на кредита, който ищецът е трябвало да погаси на падежната дата, е бил на стойност 640.00 лева.

Твърди се, че срокът на договора за кредит е започнал да тече от датата на превеждане на сумата по кредита по сметката на ищеца, т.е. 15.01.2022 г., когато е преведена по сметка на каса на „........“ АД, като в основанието за превода е записан номерът на кредита, както и 2

ЕГН-то на клиентката.

Ответникът твърди, че е била предоставена възможност на ищеца да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, т.е. да се възползва от т.нар. „такса за бързо разглеждане“, която е незадължителна услуга.

Твърди още, че с настъпването на падежната дата – 14.02.2022 г., ищцата е следвало да изплати задължението си в пълен размер, което тя е отлагала, възползвайки се от възможността да удължава срока на договора си за потребителски кредит, в резултат на което последната падежна дата по процесния договор за кредит е била 17.06.2022 г.

Ответникът твърди, че ищецът е извършил едно плащане с цел погасяване на задължението си с дата 05.05.2022 г. в размер на 50.40 лева. С това плащане ищецът е погасил частично дължимата такса бързо разглеждане на въз основа реда на покриване на сумите по договора по т. 11.10. от приложимите Общи условия. С посоченото плащане процесната такса е намалена до 72.75 лева.

Ответникът твърди, че считано от 17.06.2022 г. ищецът е изпаднал в просрочие, поради което и на основание чл. 86 от ЗЗД, съгласно данните от системата ни, е начислена наказателна лихва за забава в размер на 108.50 лева, натрупана за периода от 17.06.2022 до 28.11.2022 г.

Ответникът, вземайки становище по твърденията на ищеца, заявява, че исковата претенция за прогласяване на нищожност на такса „Бързо разглеждане“ по договор за кредит №9783111004/15.01.2022 г. е неоснователна и недоказана. Твърди се, че са неоснователни твърденията за нищожност на процесния договор поради нарушаване императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, тъй като са спазени всички посочени там изисквания.

Ответната страна заявява, че на ищеца е предоставена преддоговорна информация чрез СЕФ, също че той получава договора за кредит на имейл адреса си, освен това заявя-ва, че е неоснователно твърдението за противоречие на договора с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, понеже в специалните условия на процесния договор изрично е посочен действителният размер на разходите по кредита, който от своя страна съответства на заложената законово допустима граница, определена в ЗПК.

Твърди се, че ГПР може да се уговаря свободно до размер от 50% от главницата по кредита, като в процесния случай страните са се съгласили да сключат договора с годишен лихвен процент от 41% и ГПР 49.7%. В тази връзка се твърди също, че законът не предвижда ограничение на отделните компоненти, от които може да се формира ГПР, нито налага задължителни такива. Твърди се, че размерът на ГПР по договора е изчислен изцяло в съответствие със законовата формула, разписана в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.

Ответникът твърди, че заявяването на отделна допълнителна и незадължителна услуга не следва да се включва в ГПР. Твърди, че таксата се начислява за незадължителна услуга, предоставена по желание на ищеца-кредитополучател. Допълва, че въпросната такса не е част от общия разход по кредита по смисъла на ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО, тъй като нито таксата се заплаща във връзка с договора, нито е задължително условие за получаване на 3 кредита.

Ответникът намира за неоснователно твърдението на ищеца, че в договора не е посочена каква е договорната лихва, както и че липсват условия за прилагане на ГЛП, понеже в т. 9 от общите условия тази информация е описана, като точната сума на лихвата и размерът на ГЛП по кредита са ясно и недвусмислено посочени.

Ответникът твърди, че крайната нужда, при която твърди ищецът, че е сключил договора си, се явява несъстоятелно твърдение, понеже ответникът не би могъл да принуди ищеца да сключи договора с оспорваната клауза в него.

Ответникът твърди още, че ищецът е имал възможността съгласно т. 8.1. от ОУ към процесния Договор в срок от 14 дни от сключването на Договора за кредит да се откаже от последния, без нужда да обосновава отказа си пред Кредитора, от която ищцата така и не се е възползвал.

Накрая ответникът твърди, че сключеният Договор за кредит е действителен и не страда от релевираните в исковата молба пороци, респективно налице е валидно възникнало облигационно правоотношение.

Ответникът претендира съдебно-деловодни разноски по настоящото производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства и е допуснато и прието заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на чийто анализ и по смисъла на чл. 12 от ГПК, съдът е мотивиран да стори следните фактически констатации:

Между страните не се спори и се доказва, че е сключен Договор за кредит № 9783111004/15.1.2022 година.

От съдържанието на договора и приложимите към него Общи условия е видно, че страните са уговорили на ищецът да бъде отпусната заемна сума в размер на 500,00 лева главница. Уговорена е договорна лихва в размер на 16,85 лева при лихвен процент за срока на кредита – 41 %.

Установява се от съдържанието на договора, че страните са уговорили размер на ГПР на стойност 49,7 % и падежна дата – 14.2.2022 година, договорът е сключен за срок от 1 месец.

Доказва се и не се спори между страните, че е била уговорена – „Такса за бързо разглеждане“ на стойност 123,15 лева – така видно от договора и приложимите към него Общи условия. Съгласно общите условия на кредитора – таксата за бързо разглеждане представлява такса за допълнителна незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира обработката на искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от подаването по електронен път, по телефон или на хартиен носител в офис на партньор. Посочено е в Общите условия, че таксата за бързо разглеждане може да бъде заявена при подаване на искане за отпускане на кредит и/или допълнителна сума по кредит 4 при срокове и условия, посочени в общите условия и съгласно Тарифата на кредитора.

От заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза се доказва, че по отношение на ищцата е била начислена такса за бързо разглеждане в уговорения с договора размер от 123,15 лева, от които от ищцата са събрани като платена сума – 50,40 лева, събрани от първото и единствено извършено плащане от ищцата по кредита, като от таксата за бързо разглеждане е останала непогасена сума в размер на 72,75 лева.

Пак от заключението на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза, което съдът възприема като достоверно и обективно, се доказва, че размерът на ГПР при участието на уговорената с договора такса за бързо разглеждане е на стойност 77,64 %, а не както е посочено в договора – 49,7 %.

От събраните по делото доказателства не се установява на ищцата, като кредитополучател да е била предоставена действително услуга като описаната, за която е предвидено плащане на такса за бързо разглеждане – не се установи и доказа, кредитното искане да е било разгледано и отговорено в рамките на посочените в Общите условия 15 минути. В този смисъл остана недоказано предоставянето натакава услуга от страна на кредитора.