Решение № 3328 от 27.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3328 гр. Пловдив, 27.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330115358 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. К. А., чрез адв. М., против „Фератум България“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 950 лв., недължимо платена по договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника, в качеството му на заемодател, е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1600 лв., която следвало да се върне на 12 погасителни вноски, заедно с лихва от 368 лв., или общата сума за връщане възлизала на 1968 лв. Ищецът сочи, че съгласно чл.5 от договора за кредит ищецът следвало да сключи и договор за гаранция с дружеството Multitude bank за обезпечение на договора за кредит, по който договор за гаранция следвало да заплати сумата от 1520 лв., такса гаранция. Твърди, че е заплатила по договора следните суми: 1600 лв. главница, 150 лв. лихва и 800 лв. такса гаранция.

Ищецът поддържа, че договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Визира нарушение на нормата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като поддържа, че представения погасителен план по договора не отговаря на законовите изисквания. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начинът на изчисляване на ГПР и каквато и да е яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общата сума по него. Намира, че не ставало ясно дали в ГПР била включена таксата гарант. Позовава се и на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да се разглежда като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Предвид изложените твърдения предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените по делото разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Фератум България“ ЕООД е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва наличието на облигационна връзка между страните, произтичаща от договор за предоставяне на потребителски кредит № **** г., с твърдяното от ищеца съдържание на правата и задълженията на страните. Поддържа, че договорът е действителен, като оспорва изложените твърдения за нарушение на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Сочи, че сключването на договора за поръчителство с Мултитюд Банк не било условие за сключване на договора за кредит, доколкото ищецът можел да представи и друго обезпечение по договора за кредит. Излага твърдения за правилно формиран годишен процент на разходите, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът по нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителен. Счита, че кредитодателят е предоставил необходимата информация на длъжника за ГПР и условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение и правото да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не е упражнил това свое право.

Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на сторените разноски.

С молба вх. № **** г. ищецът, чрез процесуалния си представител адв. М.прави изменение на размера на предявения иск на основание чл.214, ал.1 ГПК чрез неговото увеличаване на сумата от 995,58 евро. С протоколно определение от ***г. така заявеното изменение е прието от съда, като искът срещу ответника се счита предявен за сумата от 995,58 евро.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, доколкото е отделено за безспорно с доклада на съда, че между страните е сключен на *** г. договор за предоставяне на потребителски кредит № ****, по който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 1600 лева при лихвен процент – 23%, ГПР – 49,11 %, дължим за връщане на 12 броя погасителни вноски, и обща сума за връщане 1968 лева, както и че била постигната договореност съобразно чл. 5 от договора, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank /Малка/, за което ищецът дължал възнаграждение на дружеството – гарант в размер на 1520 лева за целия срок на договора, като тази сума не е включена при изчисляване на посочения в договора за заем ГПР.

По основателността на иска:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за потребителски кредит, който да е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащанията са осъществени на валидно основание, т.е. че процесният договор за паричен заем е действителен.

За да е основателен предявеният иск, следва да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1)при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г.

2 на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2)при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3)при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за кредит, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително 3 прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в приложението към договора годишен процент на разходите в размер на 49,11 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. В този смисъл са всички изложените от ищеца съображения в исковата молба. Твърденията са, че уговореното в договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение следва да бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по кредита.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.

В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: