Определение № 1728 от 26.06.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1728 гр. Пловдив, 26.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Мария Ненова като разгледа докладваното от Мария Ненова Въззивно частно гражданско дело № 20245300501609 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и следващите от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Г. А. Д., ЕГН ********** от гр. П., ул. „С.“ № 2, подадена чрез пълномощника му адвокат Р. Р., против Определение № 4684 от 15.04.2024 г., постановено по гр.д. № 15350/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което производството по делото е прекратено.

Частният жалбоподател намира обжалваното определение за неправилно, като се позовава на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 127 от 30.07.2018 г. по т.д. № 1103/2017 г. според което при наличие на правен интерес, длъжникът може да предяви иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който поизтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедента, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера, както и Решение № 32 от 03.08.2020 г. по т.д. № 423/2019 г., според което договорът за прехвърляне на вземане (цесия) има за цел да измени титуляря на прехвърленото вземане в отношенията с длъжника, но без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията по него и без да придобива правото на прекратяване и изменение на договора, нито правото на разваляне поради неизпълнение. Позовава се също така на Решение от 23.11.2023 г., постановено по дело С321/2022 г. на СЕС, в което е прието, че чл. 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза. На последно място твърди, че дори и вземането по договора да е цедирано, решение, с което се признава нищожността на клаузата ще обвърже „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, тъй като никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, съответно вземането по клаузата за неустойка няма да е възникнало и „Агенция за контрол на 1 просрочени задължения“ АД няма да е титуляр по него.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК ответникът по частната жалба „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 чрез пълномощника си юрисконсулт И.Н. оспорва като неоснователна частната жалба. Поддържа, че вземането по процесния договор е било прехвърлено на трето лице с договор за цесия значителен период от време преди завеждане на първоинстанционното производство, за което длъжникът бил уведомен. Между него и ответника не било налице правоотношение, нито наличие на субективни права и задължения. Ответникът нямал претенции към заплащане на дължимите суми по процесния договор за кредит, тъй като не бил носител на субективното право да иска заплащането на сумата. Счита, че ищецът няма правен интерес от водене на дело срещу този ответник, тъй като не е надлежна страна, а искът правилно бил квалифициран от съда като недопустим.

Поради това моли да бъде потвърдено обжалваното определение. Претендира разноските и пред двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, ако такова бъде определено на жалбоподателя.

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е своевременно подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Производството по гр.д. № 15350/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив е образувано по искова молба на Г. А. Д., ЕГН ********** от гр. П., ул. „С.“ № 2 против „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК 202806978, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

„Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, с искане за обявяване за нищожна на клаузата на чл. 20 от сключения между страните на 20.09.2019 г. договор за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на добрите нрави, неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и прекомерна.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с която е оспорил допустимостта на иска по съображения, че с Приложение № 1 от 25.08.2020 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г. вземането по договора за кредит е прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, за което длъжникът бил надлежно уведомен. С оглед на това е поддържал, че между страните не е налице правоотношение, ответникът вече не е кредитор на ищеца, няма претенции за заплащане на дължимите суми по процесния договор за кредит и не е предприемал никакви действия за събиране на вземането след 25.08.2020 г. Оспорил е наличието на материалноправна и процесуална легитимация за ответника с твърдението, че същият не е надлежна страна.

Делото неколкократно е било оставяно без движение до установяване на правния интерес на ищеца, като последният чрез пълномощника си е поддържал, че при договор за цесия цесионерът получава вземането на цедента, но това не го прави страна по първоначалния договор и доколкото с исковата молба се оспорва действителността на договора за заем, надлежен ответник е страната, с която е сключен договорът, в случая „Аксес Файнанс“ ООД. В случай, че се установи, че първоначалният договор за заем е бил нищожен, е поддържал, че нищожен ще бъде и договорът за цесия поради липса на предмет, евентуално основание. Позовал се е също така на практиката на ВКС и СЕС и е посочил, че решението, с което се признава нищожността на клаузата ще обвърже цесионера, тъй като никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, съответно вземането за неустойка няма да е възникнало и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД няма да е титуляр по него.

С Определение № 4684 от 15.04.2024 г. съдът е прекратил производството по делото като недопустимо поради липса на правен интерес. Обосновал се е с прехвърляне на вземанията по процесния кредит с договор за цесия, при което ответникът вече не е 2 кредитор, тъй като е заместен от нов такъв. Посочил е, че ищецът няма правен интерес да установи спрямо цедента, че договорът за кредит е недействителен, защото това обстоятелство няма да обвърже цесионера, който нито е страна по делото, нито с прехвърляне на вземането е станал страна в договорното правоотношение. Приел е, че дори при положителен изход за ищеца в процеса, той няма да получи търсената с иска защита спрямо актуалния си кредитор, а по отношение на предходния е безпредметно да установява каквото и да е по процесния договор, доколкото вземането по него вече е прехвърлено на друг.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Допустимостта на установителните искове е обусловена от наличието на правен интерес от предявяване на иска. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иска, която следва да съществува по време на цялата висящност на производството по делото и за която съдът следи служебно. Правният интерес е винаги конкретен и следва да се докаже от ищеца.

В случая ищецът е предявил иск за нищожност на неустоечна клауза от договор за потребителски кредит, сключен с ответника. С оглед твърденията на ответника за прехвърляне на вземанията по договора за кредит на трето лице и ангажираните в тази насока писмени доказателства, съдът е указал на ищеца да обоснове правния си интерес от предявяване на иска против първоначалния кредитор. Въпреки неколкократното даваната възможност за това ищецът не е изложил конкретни фактически обстоятелства, от които да може да се изведе правният му интерес от предявяване на иска против първоначалния кредитор. За да се направи преценка за наличие на правен интерес от предявяване на установителния иск, ищецът трябва да изложи конкретни обстоятелства за това как решението по делото ще рефлектира върху правната му сфера, а в случая ищецът не е заявил такива, което води до недопустимост на исковата претенция.

Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че решението по делото ще обвърже цесионера. Целта на иска за нищожност на договорна клауза е постановеното по делото решение да обвърже със сила на присъдено нещо страните по договора относно съществуването или не на твърдяната нищожност. Решението, с което искът бъде уважен, ще установи със сила на присъдено нещо несъществуването на тази част от договорното правоотношение, а оттам и липсата на задължение за длъжника, но само в отношенията между страните по делото. Решението по делото, дори и да бъде прогласена нищожността на конкретната клауза от договора, няма да е противопоставимо на цесионера, тъй като същият нито е страна по делото – чл. 298, ал. 1 от ГПК, нито има качеството на универсален или частен правоприемник на цедента – чл. 298, ал. 2 от ГПК – в този смисъл Решение № 50048 от 13.06.2023 г. по т.д. № 605/2022 г., I т.о., Решение № 114 от 10.10.2019 г. по т.д. № 2704/2018 г., II т.о. и други.

По отношение на сочената в частната жалба практика на ВКС и СЕС следва да се има предвид, че приетото в Решение № 127 от 30.07.2018 г. по т.д. № 1103/2017 г. на ВКС, II т.о. е преодоляно с последващото постановяване на Решение № 50048 от 13.06.2023 г. по т.д. № 605/2022 г., I т.о., Решение № 114 от 10.10.2019 г. по т.д. № 2704/2018 г., II т.о. и Решение № 314 от 29.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 1766/2016 г., II т.о., в които еднозначно се приема, че длъжникът има интерес от предявяване на иск за нищожност на договор или клауза от същия спрямо цесионера, а Решение № 32 от 03.08.2020 г. по т.д. № 423/2019 г. на ВКС, II т.о. е неотносимо към конкретния случай, тъй като не дава отговор на въпроса за надлежната страна по установителен иск за нищожност на договор, вземанията по който са прехвърлени на трето лице с договор за цесия. Що се отнася до Решение от 23.11.2023 г., 3 постановено по дело С-321/2022 г. на СЕС същото е неприложимо, тъй като със същото е направено тълкуване на чл. 7, § 1 от Директива 93/13 в контекста на възможността за предявяване на установителен иск за нищожност на договор от потребител, който разполага и с осъдителен иск за връщане на даденото или с право на възражение по предявен против него иск за изпълнение на договора, каквито твърдения в случая не са изложени.

Районният съд е достигнал до същите правни изводи, поради което определението, с което производството по делото е прекратено като недопустимо, е правилно и следва да бъде потвърдено, а в полза на ответника по жалбата се присъдят разноски за настоящата инстанция в минимален размер от 50 лв. съгласно чл. 25а, ал. 3 от НЗПП. Разноски за първоинстанционното производство са присъдени на ответника с Определение № 6195 от 22.05.2024 г., което не е обжалвано и е влязло в сила.

Така мотивиран съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4684 от 15.04.2024 г., постановено по гр.д. № 15350/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Г. А. Д., ЕГН ********** от гр. П., ул. „С.“ № 2 да заплати на „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.