Решение № 922 от 28.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 922 гр. Пловдив, 28.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330102904 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД срещу Е.

И. М., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 400 лева – главница по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между „Стик-Кредит“ АД и ответника Е. И. М., вземанията по който са прехвърлени на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от ***; 12,00 лева – договорна лихва за периода 19.11.2019 г. – 19.12.2019 г.; 253,04 лева – обезщетение за забава за периода 19.12.2019 г. – 19.11.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 02.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 10283 от 03.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№ 20885/2024 г., по описа на Районен съд – Пловдив.

В исковата молба се посочва, че на 22.03.2024 г. е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания между ищеца и „Стик-Кредит“ АД, по силата на който е прехвърлено вземането срещу ответника по Договор за потребителски кредит №***, индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия. Излагат се твърдения за уведомяване на длъжника за извършената цесия, като нарочно уведомление е приложено и към исковата молба. Твърди се, че на *** между „Стик-Кредит“ АД и ответника е сключен 1

Договор за потребителски кредит № *** за сумата от 400 лева, представляваща главница по договора. По силата на посочения договор заемателят се задължил да върне заемната сума, ведно с договорената лихва на една вноска в срок до 19.12.2019 г. Излагат се съображения, че ответникът не е погасил в срок задължението си към кредитора, поради което било начислено и обезщетение за забава от 253,04 лева, както и договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 12 лв. за периода от 19.11.2019 г. до 19.12.2019 г. За събиране на претендираните вземания ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 20885/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив. По делото била издадена Заповед № 10283/03.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника. В срок срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило възражение на основание чл. 414 ГПК, което обосновава правен интерес от предявяване на настоящиге искови претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба от ответника Е. И. М.. В постъпилото възражение по реда на чл. 414 ГПК ответникът е посочил, че не е уведомен за извършената цесия. Посочено е също, че не се дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение, тъй като ответникът счита задължението си за погасено по давност.

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 20885 по описа за 2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, образувано по депозирано от „АПС Бета България ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 10283 от 03.12.2024 г. Срещу издадената заповед е подадено възражение от длъжника, предвид което заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск.

Налице е идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното, така предявените искове са допустими.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит – кредитна линия № *** и погасителен план /л.7-12/, се установява, че между страните е възникнало облигаторно правоотношение, по силата на което Стик кредит АД, като кредитор е предоставило в заем на ищеца парична сума в размер на 400 лева, при ГЛП от 36 % и ГПР от 42.58 %. По отношение на периода, за който задължението следва да се погаси е налице подчертана неяснота в договора – от една страна е отразено, че сумата следва да се издължи в едногодишен срок от усвояването й /чл.4, т.2 и т.10/, а в погасителния план /л.12/ е посочено че сумата от 400 лева следва да се издължи за една месечна вноска до 19.12.2019 год. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на 2 кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство.

Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в чл.19 от договора изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислява и дължи, съобразно чл.20 от договора неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплаща периодично заедно с вноските на погасителния план.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира процесните суми: съобразно представените Договор за продажба и прехвърляне на вземания от ***, сключен между Стик кредит АД, като цедент и АПС Бета България ЕООД, като цесионер /л.35-42/ и извадка Приложение № 1 към него /л.43/ именно ищецът „АПС Бета България“ ЕООД е титуляр на процесните вземания. Видно от чл.4.3 от договора цедентът е упълномощил цесионера, който се е задължил, да изпрати писмен уведомление за сключената цесия . По делото е приложено и уведомление за извършена цесия /л.45/. Съдът счита за нужно да посочи и че не е налице пречка от процесуално или материалноправно естество, длъжникът да бъде уведомен за осъществената цесия в хода на процеса с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея /изрично в тази връзка - Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС; Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/ 2015г., на ВКС, т.к., II- ро отд./, поради което и не споделя възражението на ответника, сторено в заповедното производство, в тази насока.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Стик кредит" ООД /първоначален кредитор/ като заемодател и Е. И.

М. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 400 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Както бе посочено по-горе, в процесния договор за кредит е налице подчертана неяснота относно периода, в който ищецът като заемодател следва да върне на кредитора усвоения финансов ресурс – дали следва да се върне сумата в период от една година от усвояването й или в период от един месец.

3

Тази неяснота досежно падежа на задължението, на самостоятелно основание води до недействителност на договора за кредит, поради неизпълнение на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК.

Съдът счита за нужно да посочи и че дори и потребителят да следва да върне главницата на кредитора в месечен срок от усвояването й, то разпоредбите на ЗПК следва да намерят приложение. Съобразно чл.4, ал.1, т.6 ЗПК разпоредбите на посочения нормативен акт не се прилагат за договори за кредит със срок на погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Прочитът на нормата налага разбирането, че за да не се прилагат разпоредбите на ЗПК е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки – задължението по договора да се погасява за срок до три месеца и разходите, които се дължат от потребителя да са незначителни.

Предвид обстоятелството, че по договора за паричен заем за потребителя е придвидено да заплати като разход освен договорна лихва, но също и неустойка, която съобразно чл. 20 от договора се начислява за всеки ден неизпълнение без краен предел, но видно е че разходите не са незначителни.

Предвид това, изключението, разписано в чл. 4, ал.1, т.6 ЗПК не следва да намери приложение.

Установената съдебна практика /така например Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. № 3686 по описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т.о./ задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика , както и може да приеме една клауза за нищожна дори на основание, на което страната не се е позовала /така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B. EspanoldeCredito SA срещу JoaquinCalderon C./.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 4 недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. чл. 23 ЗПК/.

Както бе посочено по-горе, съдът намира, че договорът е недействителен, поради противоречието му с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК.

На следващо място, регламентът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по процесния договор за кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като разхода за неустойка неправилно не е взет предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума /изрично от ищеца се заявява, че в ГПР не са включени разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора – л.91/. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.