Решение № 6289 от 11.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6289 гр. София, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100503293 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20225629 от 28.12.2021 г. постановено по ГД № 12724 по описа за 2021 г. на СРС, III ГО, 85 състав, по предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу ответниците А. П. Д. и М. Х. Д. кумулативно обективно и субективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че ответниците дължат на ищеца поотделно следните суми, а именно: сумата от 62,77 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. за недвижим имот, представляващ магазинно помещение, находящ се на адрес: гр. София, ул. ****, студио архив № 3, абонатен № 416436, ведно със законната лихва от 16.12.2020 г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени исковете за топлинна енергия за разликата над уважения до пълния предявен размер от по 254,29 лв.; искът за сумата от 6,00 лв. – стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г., искът за сумата от 44,60 лв. – мораторна лихва върху главницата за ТЕ за периода от 01.07.2018 г. до 07.12.2020 г., както и искът за сумата от 1,21 лв. – мораторна лихва върху главницата за услугата дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 63157/2020 г. по описа на СРС, 145 състав.

Решението е постановено при участието на „Нелбо Инженеринг“ ООД – трето лицепомагач на страната на ищеца.

Решението е обжалвано в срок от ответниците А. П. Д. и М. Х. Д. в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът излага следните съображения за неправилността на първоинстанционното решение в обжалваната част. Твърди се, че е неправилен извода, че в исковия период ответниците са ползвали ТЕ. В тази връзка сочи, че съгласно заключението на назначената по делото СТЕ в процесния имот липсват отоплителни тела и 1 тръби от отоплителната инсталация на сградата. Излагат се доводи, че СРС неправилно се е позовал на Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че ответниците никога не са били абонати на ищеца, имотът им не е бил включван в отоплителната инсталация на сградата, няма изградена отоплителна инсталация, няма монтирани тръби и радиатори, имотът на ответниците няма общи части, тъй като е със самостоятелен вход, а ответниците дори и да искат не могат да се присъединят към отоплителната инсталация на сградата. Сочи се, че в приложения към протокол за проведено ОС списък на етажните собственици, не фигурират нито имотът, нито ответниците. Ето защо моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, с която се изразява становище, за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Нелбо Инженеринг“ ООД не заявява становище по жалбата.

Първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени исковете за топлинна енергия за разликата над уважения до пълния предявен размер от по 254,29 лв.; искът за сумата от 6,00 лв. – стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г., искът за сумата от 44,60 лв. – мораторна лихва върху главницата за ТЕ за периода от 01.07.2018 г. до 07.12.2020 г., както и искът за сумата от 1,21 лв. – мораторна лихва върху главницата за услугата дялово разпределение, е влязло в сила, тъй като в тази част същото не е обжалвано в срок от ищеца, респ. в тази част решението не е предмет на въззивна проверка – по арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 от ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на 2 чл. 272 от ГПК.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Съобразно твърденията, изложени в исковата молба (идентични с тези в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК), главните спорни права намират своето правно основание в чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение. Следователно ищецът няма процесуалното задължение да установява съществуването на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Ако твърди противното, ответникът трябва да го установи при условията на пълно и главно доказване, за да постигне отхвърляне на исковете – виж чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД съдържа следните елементи: 1. имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3. липса на правно основание за имущественото разместване; и 4. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1. намаляване на актива (изгубване или ограничаване на права); 2. увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения; и 3. извършване на разходи (включително и в труд). Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи.

В частност твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота, ползван от ответника през исковия период, топлинна енергия, респ. до стойността на предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това (в т. ч. за услугата дялово разпределение), както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни.

Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 год.), респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 год.), потребител на енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, 3 климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

По делото са безспорни следните обстоятелства: ответниците са собственици на процесния имот и същият е търговски обект – магазин, а това се установява и от приобщените по делото доказателства; между страните липсва сключен писмен договор съгласно разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ.

От заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ), неоспорено от страните, което въззивният съд цени като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, както и от разясненията, които вещото лице е дало в проведеното открито съдебно заседание за изслушването му, се установява, че сградата, в която се намира и процесният имот, е изградена в режим на етажна собственост и същата е с непрекъснато топлоснабдяване в исковия период, сумата дължима за ТЕ, отдадена от сградната инсталация, е в размер на 125,54 лв. и че при извършване на измерванията в абонатната станция са спазени действащите нормативни изисквания. При извършен оглед на място вещото лице е констатирало, че процесният имот е със самостоятелен вход от улицата, в него липсват монтирани отоплителни тела, открити преминаващи тръбни участъци от инсталацията, няма и захранване с топла вода. Съседни на процесния имоти обаче се отопляват – отгоре и отстрани, в тях топлоподаването не е преустановено, съответно има топлопреминаване през тавана и през околни повърхности на топлина, която идва от изградената в сградата инсталация, като именно това е причината да се начислява такса за сградна инсталация.

При това положение, независимо, че процесният имот не е топлоснабден и независимо от това, че същият е със самостоятелен вход директно от улицата, ответниците като негови собственици дължат заплащане на припадащите им се разходи за ТЕ за общите части на сградата и за сградната инсталация, тъй като техния имот е изграден в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към системата за централно отопление. В този смисъл и практиката на СЕС, обективирана в Решение на СЕС от 5 декември 2019 година по съединени дела С‑708/17 и С‑725/17.

Това, че ответниците не фигурират в списъка на етажните собственици, приложен по делото, се обяснява с обстоятелството, че същият е актуален към 30.09.2002 г., а ответниците се легитимират като собственици с постановление за възлагане от 20.12.2010 г., влязло в сила на 17.01.2011 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗС при сгради в режим на етажна собственост общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и 4 избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. От нализа на тази разпоредба следва, че не е възможно да съществува самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, който да няма общи части. По делото е безспорно, а и от ангажираните доказателства се установява, че сградата, в която се намира процесният имот е в режим на етажна собственост. Освен това в акта за собственост на ответниците е посочено и че са придобили имота с припадащите му се 350/4208 ид. ч. от общите части на сградата и мястото. От изложеното следва, че и това оплакване в жалбата е неоснователно.