Решение № 5005 от 18.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5005 гр. Пловдив, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330100828 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. У., ЕГН **********, с адрес ******, чрез адв. С. Н., против „Кредито“ ЕООД, ЕИК 204554530, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, бул. „Черни връх“ № 51Г, оф. 32, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата в т. 5 от Индивидуален договор за потребителски кредит № ****** от 08.08.2024 г., сключен между страните от разстояние, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в общ размер на 186,70 лв., е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили онлайн Индивидуален договор за потребителски кредит № ****** от 08.08.2024 г. за сумата от 1200 лева, при фиксиран лихвен процент 40,10 %, и ГПР 48,36 %. Посочено е, че съгласно т. 5 от договора е предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане в общ размер на 186,70 лв. Поддържа се, че тази клауза заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното правоотношение. В случая липсвало еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП, а таксата целяла единствено обогатяване на кредитора, без да се предоставя насрещна услуга. Неравноправността на клаузата, доколкото тя не била индивидуално уговорена, водела до нейната 1 нищожност. Поддържа се, че таксата представлявала скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Предвид невключването й при изчисляването на ГПР по договора за кредит, то посочения в същия процент на разходите по кредита на годишна база не съответствал на действително приложимия такъв. В тази насока се развиват съображения, като ищецът счита, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Последното имало за последица недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и други лихви, разходи и такси. По изложените съображения моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Кредито“ ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва, че страните са сключили процесния договор за кредит при посочените в исковата молба параметри, по който била усвоена от ищеца сумата по кредита.

Счита иска за допустим в принципен план, но предявен при хипотеза на злаупотреба в права. В тази връзка сочи, че дружеството не било събирало суми за покриване на таксата „експресно разглеждане“ по договора, нито било получавало покана за връщане на суми по нея. По същество се излагат съображения, че вземането за такса за „експресно разглеждане на документи“ не представлявало услуга свързана с усвояването и управлението на кредита.

Изтъква се, че кредиторът е ангажирал допълнителен ресурс, за да разгледа незабавно кредитната заявка на потребителя, поради което и е налице реално предоставена услуга. Поддържа се и че не следва вземането за посочената такса да се включва при формиране на ГПР. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски, като е заявено и възражения срещу претенцията за разноски на ищцовата страна, в която насока развива съображения.

По делото е приет за съвместно разглеждане на основание чл. 211, ал. 1 ГПК и предявен от „Кредито“ ЕООД насрещен иск за осъждане на Д. Г. У. да заплати на „Кредито“ ЕООД сумата от 205,06 лв. – остатък от незаплатена главница по Индивидуален договор за потребителски кредит № ****** от 08.08.2024 г., сключен между страните от разстояние, и 6,31 лв. – възнаградителна лихва по кредита, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на насрещния иск – 28.02.2025 г., до окончателното изплащане.

С насрещната искова молба, инкорпорирана в отговора на първоначалния иск, се поддържа изложеното вече от „Кредито“ ЕООД относно съществуването на процесното договорно правоотношение между страните и неговата валидност. Твърди се, че ищецът бил извършвал плащания по кредита в общ размер от 1 154,30 лв., от които за погасяване на главница по кредита са отнесени 994,94 лв., а за възнаградителна лихва – 159,36 лв. Към момента бил настъпил падежът на задължение в размер 211,37 лв., с което следвало да се погаси остатъчна главница от 205,06 лв. и остатъчна възнаградителна лихва от 6,31 лв. По изложените съображения моли за уважаване на насрещния иск.

2

При предоставената му възможност Д. Г. У. е депозирал отговор по насрещната претенция, като счита, че предвид недействителността на кредита, то на връщане подлежала само чистата стойност на кредита. В този ред на мисли поддържа, че не следва да се уважава претенция за сума над 1200 лв.

Възразява срещу претенцията за разноски на „Кредито“ ЕООД.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че между ищеца Д. У. и ответника „Кредито” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба Индивидуален договор за потребителски кредит № ****** от 08.08.2024 г., сключен между страните от разстояние по реда на ЗПФУР, при което ищецът има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищеца била предоставена в заем сумата от 1200 лв., срещу задължение да я върне в рамките на седем месечни вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 40,10 %, и посочен ГПР от 48,36 %. Видно от съдържанието на договора, за кредитополучателя е предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за одобрение на паричния заем, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга. Таксата е дължима разсрочено с вноските по погасителния план и е в общ размер от 186,70 лв. Не е спорно между страните, че същата не е включена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в процесния договор за кредит.

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищецът освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът приема разглежданата клауза за недействителна поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената таксата за експресно разглеждане реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Съгласно изричния текст на договора разглежданата такса се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, т.е. пряко свързана с договора и 3 съществуваща единствено във връзка с него. Липсват и писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тази „услуга“, чието конкретно съдържание не е посочено в договора за кредит. Налице е единствено бланкетно посочване на това обстоятелство в текста договора, без реално да са представени доказателства за заявен избор. Следователно разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема, е трябвало да се включи в ГПР по кредита. Не се оспорва от ответното дружество, че начислената такса за експресно разглеждане в общ размер от 186,70 лв. не е отчетена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в договора за кредит. По този начин потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК то и за нищожна се намира клаузата, предвиждаща начисляване на такса експресно разглеждане.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит се дължи въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за такса експресно разглеждане, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин води до извод и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

С оглед на горното установителният иск се намират за основателен и като такъв ще се уважи. В тази връзка следва да се посочи, че недействителността на процесната клауза не зависи от това дели кредиторът е претендирал суми по нея или не, доколкото се констатират пороци, които 4 водят освен до нейната невалидност, но и до недействителност на цялото правоотношение.

В тази на насока касателно насрещния иск, предвид посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ГПК, то следва да се приеме, че на основание чл. 22 ЗПК целият договор за кредит е недействителен. Поради това и по силата на чл. 23 ЗПК на връщане подлежи единствено чистата стойност на кредита, а именно главницата, която е 1200 лв. Тя се намира за изискуема в пълния си размер, предвид недействителността на кредитното правоотношение. Неоснователна по тези съображения е претенцията за възнаградителната и законната лихви.

По твърдения в отговора на исковата от страна на „Кредито“ ООД, които се ценят с оглед разпоредбата на чл. 175 ГПК, и предвид приложена към насрещния иск справка за извършени плащания по кредита, ценена отново на соченото процесуално основание, е видно, че кредитополучателят Д. У. е платил по процесния кредит сумата от общо 1 154,30 лв. Това значи, че размерът на невъзстановения остатъкът е 45,70 лв. Ответната по насрещния иск страна не установи да са заплатени суми по кредита в по-голям размер.